Блок 1. Новата наука: Системизъм и термодинамика – лекции на П. Канев КМГН, част 3

Геном 949448Кратък обзор на някои ключови понятия и концепции на Новата наука: публикувам текстове от лекциите ми, систематизирани от студента Мая Станилова III курс КИЗ, с допълнения от мен на непълнотите и неточностите в нейния текст. 

 

1.Що е термодинамика и кои са трите закона на термодинамиката?

Термодинамиката – наука за температурата и движението и произтичащата от тях енергия. Термодинамиката има три основни закона:

– закона за запазване на енергията – енергията във вселената никога не се губи, а преминава от една форма в друга;

– Енергията не може да се преобразува произволно от един вид в друг, а преобразуването й следва точно установими правила. Физическите закони се определени от начина (правилата, законите), по които енергията се преобразува от един вид в друг вид енергия

-закона за ентропията – всяка система по време на работа постоянно губи от енергията си. Част от енергията на всяка работеща система се разпилява в средата,  и така, работейки, системата се износва, докато накрая напълно се изхабява и губи системното си свойство – т.е. умира, застива, разпада се;

 

  1. Какво гласи третият закон на термодинамиката по отношение на работата и енергията в системите? Какво значи “ентропия”?

Третият закон на термодинамиката е законът за ентропията в системите. Следователно той засяга едно много важно понятие от новата научна парадигма – понятието “система”, както и целият нов клон на познанието, наречен “системизъм”.-

 

  1. Що е “системизъм” (теория на системите) и кои учени имат голям принос в развитието му?

Системизъм или Теория на системите е нова фундаментална научна дисциплинна, която обхваща практически всички нива на позаннието ни за действителността – целият корпус на човешкото знание. През  ХХІ не е адекватно за човек с обща култура, ако той не познава поне няколко аспекти на системизма, като например определение за система и системно свойство, характеристики на системите, значение на „законите на термодинамиката“, пикове, кризи и катастрофи в развитието на системите, прости (механични) и сложни (органични) системи – разлики и свойства, възможности за преодоляване на ентропията (износването, изчерпването на системата) чрез икономия на енергия, иновации, преструктуриране, приемственост и размножаване.

Учени с принос към системизма:

Учени като Рьоне Том, Стивън Хокинг, Иля Пригожин, Херман Хакен, Едгар Морен (както и много други техни колеги) създават общи теории за развитието и еволюцията на системите от по-прости към по-сложни, от термодинамични към органични (живи) – теориите за метаеволюцията (за еволюцията на всичкото). Те дават различни наименования на новата научна област, която създават: “теория за всичкото”, “теория на катастрофите”, “синергетика”, “кибернетика”, “холизъм”, “трансдисциплинаризъм”, но нито едно от тези наименования не се се установило като общоприето. Това, което ги обединява е че представляват теории за еволюцията на реда и хаоса в космоса, на времепространството, материята и енергията чрез развитието на системите от елементарните частици и атомите до живота (ДНК, организми, екосистеми) и сложния свят на човека. В този смисъл те представляват едно от най-важните разклонения на съвременния системизъм.

Рьоне Том през 30-те години на 20 век създава теорията на катастрофите, в която доказва, че кризите и катастрофите са основна причина за революционните скокове в развитието на системите към все по-сложна форма на самоорганизация.

Стивън Хокинг пише бестселъра “Кратка история на времето”,  посветен на темата за началото и края на вселената ивремепространството и как вселената е еволюирала до момента, в който ние сме се появили. Хокинг сочи разширяването и изстиването на вселената и породената от него термодинамична стрела на времето като причина за развитието на системите от по-прости към все по-сложни и от по-малки към все по-етажирани и комплицирани – системи от системи.

Пригожин посочва как енергията може да се пеобразува в частица и сочи като основна разлика, която прави от нещо материя или енергия е системността – хаосът представлява вълни, а редът представлява системи, каквито са например всички материални частици.

Херман Хакен прилага теорията за еволюцията на системите към теорията на информацията. Той твърди, че свойството “информация” е характерно само за системите и е породено от селекцията на ценни, неценни и вредни за системното равновесие елементи, качества, обекти.

Донела Медоус и екипа й в книгата “Границите на растежа” (1972) – правят опит за прогнозиране на бъдещето на човечеството и планетата. В рамките на законите от теорията на системите те рисуват оково сто различни сценарии за бъдещето на планетата ни. Анализите им оказват голямо влияние върху идеите, практиките и стратегиите за развитие в края на ХХ век.

Едуард Лоренц е метереолог и теоретик в рамките на теорията на хаоса (изследовател на сложни хаотични завихряния, наречени “странни привличания”, каквито често се получават при завихрянията на циклони и антициклони). Той доказва, че в сложните системи малките промени имат ключова роля за големите изменения (“малките камъчета обръщат колата”), никога не е ясно къде точно и в какво ще се прояват пормените, които малките въздействия оказват на сложни системи (“де го чукаш, де се пука”), а научните прогнози за промяната в сложни системи в дългосрочен план по-дълъг от 20 дни са невъзможни. Теорията на Лоренц е известна като “Принципът на пеперудата”.

Ханс Йонас пише книгата “Принципът Отговорност” – никое действие или бездействие не остава без последствия и няма решение, което да има само положителни или само отрицателни страни. Затова всеки трябва да поема отговорността за действието или бездействието си – както за плюсовете, така и за минусите му. Когато поемеш отговорността и за отрицателните ефекти от действията си, ти ще се стремиш да ги ограничиш и поправиш и това ще води до постоянно развитие и подобрение, следствие на дълга (Геном 949448) поредица от проби и грешки,

Николас Луман е един от основателите на школата на структурализма в социологията. Той твърди, че в социалните науки прогнози са невъзможни, всяка социална промяна има положителни и отрицателни ефекти, които не могат да се прогнозират. Важен принос в неговия изследователски подход към обществото е холистичният: разбирането човекът не е разделен на части – биологична, социална, културна – той е едно холистично цяло, в което всичко е сврхсложно, неразченимо, взаимообвързано и вазимопреплетено в постоянна синергия на целостта, целостта човек, чиято основна характерисика е способността да се самоизграждаме и самосъздаваме – да се себеосъществяваме. За това в последната си книга “Обществото на обществата” Луман определя човека като автопоеза – себесътворяване.

Едгар Морен се опитва да пренапише цялата концепция за действителността и цялото познание, което имаме за нея от гледна точка на новата наука и новите научни парадигми и открития – всичко от кварките и атомите до билогичните, социалните и културните системи. Тази амбициозна задача е разработена в многотомната му поредица “Методът” и е станала възможна, благодарение на екипа учени от основания от него “Център за трансдисциплинни изследвания” в Париж.

Дънкан Уотс е математик, който изследва биологическите, екологичните и социалните системи и мрежи. Той прилага принципите на новата наука и системизма в изследванията си върху социалните мрежи, доразвивайки теорията на американския социален психолог Стенли Милграм, известна като “Светът е малък”.

Хеерт Хофстеде прилага принципите на новата наука и новия тип системно мислене към културните системи.

Джералд Залтман прилага принципите на новата наука и новия тип системно мислене към икономическите системи на търсенето и предлагането, мениджмънта и бизнеса.

 

Цитати:

 

До каква степен човекът е в състояние да разруши и стерилизира жизнената си среда, така че да се осъди на самоубийство? (…) изглежда, че ние сме единствените живи същества, надарени с човешки качества сред Млечния път. Ние бихме могли да си представим няколко колонии, заселени от човеци някъде в космическото пространство, например на Луната, ала това в още по-голяма степен ни кара да разбираме, че Земята е единственото място за живот, и то за добър живот в Космоса – тя е нашето жилище, нашия Ноев ковчег сред необятността на космоса, не само наша Майка, но и наше Отечество. (…) Днес ние трябва да съчетаем наново, да свържем наново човека, живота, природата в идеята за Земята – Родина. Но Земята не е просто един родов и патриотичен мит, на който ние трябва да основем съдбата си. Самата наша разумност ни връща отново към Земята: двете озонови дупки, образували се над Арктика и Антарктида, „парниковият ефект“, породен от натрупването на въглероден двуокис в атмосферата, масовото обезлесяване на големите тропически гори, произвеждащи кислорода, който всички ние дишаме, стерилизирането на океаните, моретата и реките, които ни хранят, безбройните замърсявания, природните бедствия и катастрофи, които преминават границите, всичко това показва, че Отечеството е в опасност. Врагът обаче не са извънземните, той е в самите нас.

 

                            Едгар Морен, Ан Бриджит Керн

                        „Земята Родина: Манифест на новото хилядолетие“, 1999

 

Човекът като био-културно същество:

 

Човекът е био-културно същество – пише в книгата си „Методът“ Едгар Морен. – В основата на тази антропо-социология, дефинирането на човека трябва да бъде едновременно единно и двойствено.Човекът е био-културно същество и тези две понятия не са просто свързани помежду си, те представляват двете части на едно и също нещо, като всяко едно отпраща към другото, възпроизвеждайки другото и възпроизвеждайки се чрез него.Тези две понятия не си поделят понятието homo; те го изпълват – и едното и другото – изцяло. Тази дефиниция означава следователно, че човекът е едновременно и изцяло биологическо, и изцяло културно същество. Защото ние сме живи. А това означава, че нито едно от измеренията на нашето съществувание не се е появило извън биологичната еволюция, която е довела до хуманизирането (очовечаването). Ние сме различни от всички останали същества, не защото главите ни са се отделили от телата ни, а защото в тези живи глави са се развили нови форми на живот: живот на идеите, духовен живот, социален живот. Тези понятия не са ограничаващи. Те по никакъв начин не отнемат на идеите, на духовното и на обществото тяхната несводима към нищо друго оригиналност. Обратното, те привнасят сложността на живота в идеите (които в противния случай са просто предмети), в духовното (което в противен случай е плод на въображението, фантазия), и в обществото (което в противен случай би било просто една изкуствена механика). Да се възприеме антропо-социалната комплексност с такива понятия не означава тя да бъде сведена до биологията; това означава отказ тя да бъде лишена от живот[1] (Morin 2001).

 

Земята отечество: манифест на едно ново хилядолетие“ от Едгар Морен и Ан Керн пишат:

 

Едно ново съзнание се зароди сред нас в края на 60-те години. Най-напред екологията ни показа, че биосферата представлява един вид естествена еко-организация и че нейното разрушаване би довело до непоправими последици не само за живота, но и за човека. Същевременно, както добре го показва Клод Алегр, самата Земя представлява система, която има собствен живот, така че възприятието на Земята като система позволява да бъдат съчетани доскоро разпилените науки за Земята. Планетата Земя, заедно със своята биосфера и с човечеството, образува комплексна система. (…) Необходимо е да изоставим и натурализма, който води до размиване на човека в природата. Ние обаче трябва да съживим идеята за човека и тази за природата; човекът не е някаква произволна инвенция, такава каквато ни я разкрива структурализмът, а един уникален продукт на биологичната еволюция, който произвежда сам себе си в своята собствена история; природата не е поетичен образ, тя е самата екология, тази на нашата планета Земята. Днес ние трябва да съчетаем наново, да свържем наново човека, живота, природата в идеята за Земята – Родина. Но Земята не е просто един родов и патриотичен мит, на който ние трябва да основем съдбата си. Самата наша разумност ни връща отново към Земята (…)“ (Morin, Kern 1999: 23-24

 

 

Основни общи постулати на съвременните тероии на системите:

 

Щом група елементи са се комбинирали в самоподдържащо се равновесие и структура, те придобиват и системни свойства.

 

Свойства на всички системи са:

 

  1. самоподдържащо се равновесие,
  2. устойчива структура,
  3. работа,
  4. “системно свойство”.

 

Под “системно свойство” се разбира това, че групата от съчетаните елементи има различни качества и свойства от тези на отделните елементи. Събрани заедно елементите в системата придобиват в сбора си като съчетание качества и свойства, които нито един от тях няма сам по себе си, ако го разглеждаме по отделно.

Ето няколко примера.

Какво прави от един асансьор асансьор (т.е. подемна машина, вид проста механична система). Има ли макарата сама по себе си свойстовто да ви изтегли до осмия етаж на блока ви? Не. А металното въже има ли това свойство? Не. А електирическия двигател? Не. А кабинката на асансьора? И кабинките не могат да качват хора до осмия етаж. Само съчетанието от всички тези елементи в точно определен ред (структура) може да го напарви. Само ако вържете въжето за кабинката, прекарето го през макарата и го връжете за двигателя, който да го върти ще се получи работещ асансьор – система, която да вирши работа на подемна машина – работата да ви качи до осмия етаж. Без нято един от тези елементи това не може да се случи. Ако не разположите тези елемети по точно определен ред (структура) това също не може да стане. Нито един от елементи на асансьора не е асансьор, няма качество на асансьор, нито върши работа на подемна машина – нито въжето е асансьор, нито макарата е асансьор, нито кабинката е асансьор, нито двигателят е асансьор. Те стават асансьор само в точно структурираното си съчетание. Те нямат свойства на асансьор сами по себе си, ако ги разглеждаме по отделно. Те имат свойство на асансьор само като подредени заедно. Това свойство, което елементите нямат, но което подреденото им съчетание притежава, се нарича системно свойство.

 

Друг пример: Слънчевата система представялава групиране на планети около звезата, наречена Слънце, привлечени от гравитационното й поле. Те се намират на точно поределено разстояние от слънцето, защото се се оравновесили в точката на баланс между две противоположни “магнитин” сили – силата на привличане ги привлича към слънцето, а силата на отблъскване ги отблъсква от слънцето. Така те застават на точно определено място, в което силата на привличане е равна на силата на отблъскване и там се намира тяхната орбита в слънчевата система – в мястото, където силата на привличане и салата на отблъскване са постигнали с ав равни стойности и следователно се намират в устойчиво равновесие. В космоса равновесните състояния не се нарушават от само себе си, те се могат да се самоподдържат вечно, ако нещо не ги наруши. И така всички планети са застанали на точно определено място в слънчевата система и не променят това свое място – т.е. те се намират в точна подредба, в устойчива структура. Само че тази структура може да се поддържа като устойчива само, ако не е статична. Понеже космическите сили постоянно нарушавт отчасти постигнатото равновесие, а равновесието постоянно се опитва да се възстанови отново, се получава движение – работа на системите – равновесието не е статичен, а екативен и динамичен процес – то се поддържа само чрез точно определон движение или работа – в случая с планетите те се въртят в точно опеделена орбита акте

Ло слънцето и същевременно се въртят и около остта си. Въртенето на планетите е работата, която слънчевата система върши – и именно поради тази работа тази система е възможна – ако планетите спрат да се въртят, тя ще се разпадне.

Слънцето няма свойство да върти нещо около себе си. Планетата Земя или планетата Марс нямат свойство нито да се въртят около остта си, нито да се въртят около нещо друго. Само в съчетанието планети-слънце планетите придобиват свойство да се въртят около слънцето и около остта си в постоянно устойчиво динамично равновесие, поради което ги наричаме не планети и слънце, а “слънчева система”. Това е системното свойство на слънчевата система. Като се въртят обаче планетите губят от  енергията си, заради извършената от тях работа (въртенето). В един момент те ще изгубят толкова енергия, че няма да могат да поддържат въртенето, небоходимо за равновесието насистемата и тогава слънчевата система би се разпаднала от тази ентропия. Няма страшно, това става толкова бавно, че много преди преди планетите да са престанали да се въртят,  слънцето ще изгуби енергияата си от собстевната си прекомерна работа (постоянните ядрени взривове, които го карат да свети), ще се разшири в червен гигант и ще погълне в себе си всички планети.

Друг пример: футболен отбор. Нито един от играчите няма качеството на целия отбор. Може вески един от тях да е слаб играч, а отборът да е силен отбор. Може всеки един от тях да е много техничен и силен футболист, а отборът да е слаб отбор. Нито един играч не е в състояние да провежда едновременно защита и атака, а именно това е работа, която отборът върши, ако е система. Само всички в съчетание могат да извършват тази работа – защита и атака едновременно (в синергия). Оставям на вас да коментирате от тази гледна точка система ли е изобщо българския национален отбор по футбол.

  1. Какво означават следните характеристики,които трябва да са налични, за да наречем дадено скупчване на части “система”:

а. холизъм: свойствата на цялото са различни от свойствата на отделните части, които го изграждат

холизъм идва от английската дума “whole”: „цяло”, “цялостност”. Когато разглеждаме една сложна система ние я разглеждаме холистично – т.е. всеобхватно във всичките й части едновременно, а не разглеждаме частите й по отделно, тъй като те нямат същите свойства като цялата система.

б. равновесие

Състояние на устойчива структурираност на елементите на дадена система като резултат от действието на равни по големина, но действащи в противоположни посоки сили. Системата винаги извършва работа като винаги се стреми към равновесие, към равновесно състояние (баланс, хармония, симетрия). Веднъж настъпило равновестното състояние не може да се наруши от самосебе си. От друга страна, системата никога не постига пълно равновесие, а ако постигне пълна симетрия, тя ще “умре”, ще престане да върши “работа”, ще престане да работи като система. Системата се структурира, работи и се развива, благодарение на полуравновесното си състояние, непълно равновесие, което не е изцяло симетрично, не постига пълна симетрия, а е състояние на дисиметрия (непълна симетрия, почти симитерия). Работата на системата е ефект, който се получава от вътрешното напрежние между центробежните и центростремителните сили, които действат в системата. Центростремителните сили се стремят да пъстигнат пълно равновестно състояние, а центробежните нарушават равновесието. Сблъсъкът между тези две сили развива системата, принуждава я да се намира в нестабилно състояние (криза) или във вътрешно напрежение, правя я динамична (кара я да се движи) и така я кара да извършва работа, принуждава я да се развива и подобрява, за да запази или възвърне равновесието си.

в. устойчивост

Основно качество на системите е тяхната устойчивост. за да е устойчиво развитието, то би трябвало да е близо до нулевото развитие като стойности вътре в системата, но и да позволява усложнение и подобрение на системата на структурно, т.е. на качествено ниво. Ако се промени някой елемент, системата се разпада.

  1. Що е “термодинамична стрела на времето” и каква е ролята й в историята на вселената, според съвременната фундаментална физика?

Термодинамична стрела на времето е посоката на разширяване на времетопространството от минало към бъдеще от гледна точка на историята и еволюцията на вселената от големия взрив (раждането на вселената) до евентуалния голям срив (гибелта на вселената). Това е основният “сюжет” на научния бестселър на Стивън Хокинг “Кратка история на времето”, в която “главните герои” са вселената и времепространството, които се раждат, минават през своето детство, юношество и младост и в зрялата си възраст гледат към перспективите за бъдещето си, свързано с тяхното остаряване и смърт. Термодинамичната стрела на времето е в основата на съвременните научни теории за “метаеволюцията на веслената”, които разглеждат каква е била историята и еволюцията на Всичкото, на целия космос.

Наблюдавайки звездите с мощни телескопи в продължение повече от 100 години през ХІХ и ХХ век астрономите установяват учудващо отклонение в спектъра на звездите. Аналъзът им показва, че звездите не стоят заковани на едно място в космоса, а се отдалечават една от друга едновременно и с постоянно ускорение. Ако предположим, че вселената е безкрайна, това би означавало също и че всяка една произволно избрана точка от нея ще бъде център на цялата вселена и следователно вселената ще има безкрайно много центрове. Оказва се, че вселената се разширява, разпръсква се във времепространтсвото, така че вяка една точка от нея се се отдалечава с равна скорост от всяка една друга точка, подобно е на балон, който се надува. Ако предположим, че този процес на разширяване на вселената е бил постоянен и ако с въображението си се върнем назад във времето, то ще стигнем до извода, че някога много отдавна цялата вселена трябва да се намирала в свръхстъстено състояние, концетрирана само в една единствена точка. Тази точка е наречена от учените “космическо яйце”, от което вселената се е “излюпила”. Енергията в космическото яйце трябва да е била огромна, със стойности, които дори въображението ни не може да си представи. След теорията на Айнщайн се смята, че някои звезди са толкова големи, че се смачкват от собствената си тежест. Гравитационото им поле ги свива до все по-малки все по-концентрирани топки от сгъстена материя и енергия, която започва да привлича като свръхмощен магнит, всичко което попадне в орибтата им да го смачква в свръхпълнто състояние. Колкото повече матрия поглъща една такава свръхксгъстена звезда-джудже, толкова повече се смачква тя самата и толкова по-малка и по-сгъстена става. В един момент е голяма, колкото луна, в следващ момент става малка, колкото фудболна топка, после – колкото глава на карфица, после колкото атом, и накрая свъсем изчезва – смачкана в точка. Гравитационното й поле вече е толкова голямо, че изкривява и смазва самото времепространство и дори то пропада вътре, засмукано, като в бездънна, засмукваща всичко, всепоглъща дупка. Този ефект на изчезване на свръхголеми звезди от сини гиганти до червени джуджета и пулсари до погълнали самите себе си черни дупки, в космическото яйце трябва е бил валиден за цялата вселена, преди нейното раждане. Космическото яйце е заглючвало неосвободена сгъстена енергия, колкото на безкрайно много черни дупки, концентрирани една в друга заедно. В едни момент, поради някаква причина, космическото яйце избухнало и всичко което било вътре започнало да се разпространява във всички посоки. След взрива времепространството на вселената вече не било точка, а започнало да се разширява към все по-голяма и все по-разредена сфера. Този момент на избухване на свръхконцептираната точка-космическо яйце се определя за раждането на вселената и прието да се нарича “големият взрив” (на английски “The Big Bang” – “голямото бум”, по израза, който критиците на тази теория използвали, за да й се подиграват). Разширяването на вселенското времепространство има следния ефект – стрелата на времето – движението на времето от минало към бъдеще. Единствено защото пространството във вселената се разширяма еднопосочно, като изстреляна стрела, времето се движи от минало към бъдеще (защото времето и пространството не са отделени неща, а са едно единно нещо: времепространство). Тази стрела на времето от минало към бъдеще се нарича “термодинамична”, поради следната причина – изстиването на вселената, което се случва едновременно с нейното разширяване.

 

За да разберем това, трябва да имаме предвид какво представлява температурата – тя е измерение на скоростта на хаотично движение на частиците.

 

Пример за термодинамика: как да си направим омлет. Ето например какво се случва, когато искаме да си изпечем омлет в тефлонов тиган. В кабела на печката ни вилаза поток от бързо движещи се свободни електронни, който ние наричаме “електрически ток”. По силата на втория закон на термодинамиката, електроните на тока, сблъсквайки се с голяма скорост с частиците, от които е изграден маталния ни котлон, така ги “разбишкват”, че и те започват да се движат с по-голяма скорост, която ние отчатеме като затопляне на котлона (затоплянето е ускорението на движението на частиците), т.е. електирческата енергия  сблъсъка си с твърдата структура на котлона се трансформира в топлинна енергия в самия котлон. Частиците, от които се състои котлона ни се задвижват със все по-голяма скорост и започват да се блъскат в частиците, от които се състои тигана ни, разположен върху котлона. Частиците от дъното на тигана също започват да се движат с по-голяма скорост. Ние усещаме ефекта от тази голяма скорост като затопляне на дъното на тигана. Вече можем да сложим вътре яйцата. Когато омлетът ни е готов не можем да го погълнем веднага, защото още е много горещ ище се изгорим. Трябва да го оставим да изстине. По силата на третия закон на термодинамиката бързото движение на частиците в омлета ни изразходва тяхната енергия, която напуска омлета ни и се разпилява в средата – т.е. във въздуха около омлета. Това е ефектът на ентропия, който настава в омлета ни, докато сме го оставили да изстине. Губейки енергията си, която се разпилява във външната среда на околния въздух, частиците на омлета ни се омаломощават от своя бъз бяг, “грохват от умора” и постепенно забавят скоростта си на движение. Ние разбираме за това, тъй като омлетът ни изстива. Когато частиците от които е съставем губят своята скорост, ни енаричаме това забавяне на движението им “охлаждане”. Вече можме да седнем на масата и да изядем омлета си. Организмът ни има специална програма (закодирана в ДНК на всяка наша клетка) как да разгради веригите на молекулите на яйчните белтъци чрез синтезирани от черния ни дроб активни биохимически агенти, наречени ензими, които обработват белтъците за нуждите на организма ни до степен на трасформация, която позволява червените ни кръвни телца да ги натоварят “в багажника си” и черз кръвообращението да ги разнесат и да подхранят с тях всяка наша клетка. Структурата на яйчния белтък губи енергията си като се разпада в ентропия и я освобождава, така че клетките ни зареждат с тази енергия “батериите” си – митохондриите, така че те самите да имат енергия и да могат да живеят, а чрез тях да живее и голямата сложна система, която образуват – нашият организъм, който се задейства от тази енергия, за да се самоорганизира сложно, така че да се задействат неизброимо много процеси в него, един от които е нервните окончания на езика ни да изпратят чрез електролиза (поток от йони) електиречски сигнал до кората на главния ни мозък, така че да усетим едни приятни вкусове, които въображението ни с помощта на синтезирани от нас хормони и сетероиди създава в главата ни и те задействат всички центрове на електрически йонни вериги в мозъка ни, така че да си помислим: “ммм, много е вкусно”. Да направим, охладим и изядем омлет и да усвоим веществата и енергията му и да  си помислим накрая “ммм много е вкусно” е едни процес на последователно движение от минало към бъдеще, който евъзможен само оради разширяването на впремепространството на вселената в термодинамична стрела на времето от минало към бъдеще. Това е възможно само защото не само омлета ни, но и вселената ни се разширява и изстива, скоростта на движение на частиците й се забавя и енергията в космоса постоянно намалява своите стойности.

 

Когато вселената ни се разширява енергията й не се губи, само че се разрежда все повече и повече и така намалява стойностите си, т.е. движението на частиците все е се забавя. При раждането ни вселената ни е била концентрирана в ограничено пространство, била е свръхгореща и частиците й са се движили с бясна скорост. С развитието си в разширяване и разпръскване във всички посоки веселаната изтива, енергийните стойности падат, скростта на частиците все повече се забавя. Колкото по-слаба е енергията (т.е. колкото по-умерено е хаотичното движение на частиците), толкова по-сложни структури и системи могат да се образуват. При високи енергийни стойности никаква сложна структура и почти никаква структура въобще не може да издържи на дъжда от хаотично движести се частици, които се блъскат и бомбардират всяко нещо с бясна скорост. При забавяне на ускорението на вселената с процеса на нейното разпръскване, разширяване и изстиване, т.е. при по-ниски енергийни стойности, частици и групи от частици вече могат да се съчетават и комбинират в устойчиви съчетания. В момента в който се установи равновесието между два съчетани обекта, това равновесие започва да се самоподдържа и отказва да бъде разрушено, винаги се възстановява, освен, ако не се появи външна сила, коят ода успее да го унищожи напълно. Когато групирани елементи се окажат в самоподдържащо се равновесие по между си, те вече са изградили устойчиво съчетание с определана подредба – структура, подчиняват се на определен ред, т.е. вече са се самоорганизирали в система.

[1]                      Цитатът е в превод от френски на Радосвета Кръстанова.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s