Category Archives: Uncategorized

КАК ДА ПОРЪЧАМЕ КНИГАТА “МАЛКИ РЪЧИЧКИ” ОТ ПЕТЪР КАНЕВ

Малки ръчички” е книга с поезия, рисунки, спомени, песни, комикси и картини от Петър Канев, събрани от 1987 г. до сега, подготвена за издаване от общността Човешката библиотека.  – Излезе от печатница през март (на въртоглав четвъртък) 2019 г. Но почти целият тираж от 201 броя вече е предварително продаден. Налага се да направим допечатка, тъй като интересът към книгата се оказа по-голям, отколкото очаквахме. Този път сме предвидили по-високо качество на рисунките и снимките в новото издание. Бройките за Допечатката се поръчват предварително от хората, които я желаят. Моля заявете предварително искате ли тази книга? – Повече за нея – вижте в тук: https://tinyurl.com/MalkiRachichki

ВАЖНО! Цената на новата версия на книгата е 12 лева. Срок за заплащане: 16 април 2019.

КАК ДА ПЛАТИТЕ, АКО ЖЕЛАЕТЕ КНИГАТА:

      • директно на автора Петър Канев или на екипа ни.
      • Пишете  директно до автора – на petardkanev @ gmail . com и/или в месинджър
      • или ПЛАЩАНЕ ДИСТАНЦИОННО –  на Човешката библиотека:

С дебитна или кредитна карта от банкомат: Следвайте инструкциите тук (https://www.epay.bg/?page=front&p=front_ad_5_atm_mikrosm). БУЛСТАТ: 8511247952

С кредитна карта онлайн (https://www.epay.bg/credit_wt.cgi– имейл на получателя е ginkgo.frog в gmail-точка-com.

Пратете ни запис по:


банков път: на IBAN: BG13ESPY40040057861962, BIC: ESPYBGS1. Сметкодържател: Христина Димитрова Кръстева

.
easyPay – Изберете си удобен офис на easyPay (https://www.easypay.bg/site/?p=offices). Кажете, че пращате превод към ePay микросметка. Сметката е регистрирана от: Христина Димитрова Кръстева, имейл ginkgo.frog в gmail-точка-com, клиентски номер (КИН) 9138351907.

СРОК ЗА СЪБИРАНЕ НА ПАРИТЕ: до 16 април 2019 г.

Колкото повече заявки за “Малки ръчички” съберем, толкова повече хора ще могат да я прочетат.

Бутон за сайт-6Бутон за сайт-2Бутон за сайт-4Бутон за сайт-5


КАК РАБОТИ ИЗДАТЕЛСКАТА ИНИЦИАТИВА “ЧОВЕШКАТА БИБЛИОТЕКА”:

1-1-Заснемане на цял екран 20.1.2019 г. 211632Човешката библиотека (ЧоБи) е доброволческа общност от страстни любители на книгите и изключителни професионалисти в книгоиздаването.

Общността ЧоБи е  нещо като задруга да съберем заедно пари и да реализираме колективно книгата, която искаме да имаме в дома си.

Принципът, по който работят човеците от Човешката библиотека е доброволно събиране на средства (fundrising) за издаване на книгите им – чрез предварителни поръчки на пожелалите да сбъднат и родят определена книга.   Предварително се правят заявки кой иска да има книгата разпечатана в книжно тяло. Според броя на заявките се определя тиража. От пожелалите да я имат се събират парите, които струва тя, според тиража, който се е получил, и тогава се плаща на печатницата за отпечатването й.

Процесът е:

  1. Първо, книгата е подготвена от издателския, коректорския и редакторския екип до предпечат и е готова за предаване в печатница – NB! – този етап вече е завършил.

2. Второ, желаещите да се отпечата тази книга и желаещите да я имат, заявяват предварително поръчките си за бройка или за бройки от нея.

3. Според предварително заявените бройки, определяме тиража на книгата

4. Според заявките за тиража се определя и крайната цена на една бройка

5. След като крайната цена стане ясна, се договаряме с пожелалите да имат книгата колко, как и кога да заплатят, за да може да я отпечатаме и да се сдобият с нея – в рамките на 15 дни след заплащането й – има различни опции и варианти за това, описани по-долу. Ориентировъчно: цената на 1 бройка няма да бъде по-висока от 20 лв., и то в най-неблагоприятния случай – по-вероятно е да е бъде по-ниска.

КАК ДА ПОРЪЧАМЕ КНИГАТА “МАЛКИ РЪЧИЧКИ” ОТ ПЕТЪР КАНЕВ, ЗА ДА ПОМОГНЕМ ТЯ ДА СТАНЕ РЕАЛНОСТ:

001. Малки ръчички Корица преднаКнигата Малки ръчички” от Петър Канев е изчерпана след първоначалния й тараж, но вече е подготвена за допечатка. 

При предварителна заявка, книгата ще е по-евтина (12 лева – “производствена” цена), отколкото ако я закупите след отпечатването й.

Вие лично също можете да помогнете допълнителният тираж да стане реалност:

ВАЖНО! : NB! Ако познавате някого, който би искал да има тази книга, моля поканете го да направи заявка за нея. 🙂

.

КАК ДА ЗАЯВИТЕ, ЧЕ СТЕ ПОЖЕЛАЛИ КНИГАТА:

1-1-DSC_1047

Петър Канев

– Пишете:

директно на автора Петър Канев или на екипа ни.

Пишете ни! на place.for.future @ gmail . com

или директно до автора – на petardkanev @ gmail . com

и/или в месинджър

или като коментар в този блог

СРОК ЗА СЪБИРАНЕ НА ЗАЯВКИТЕ:

До 16 април 2019 г.

Ако не поръчате книгата сега, по-късно е възможно да няма как да си я купите. Можете да поръчате една или повече бройки за вас лично, а също има възможност да направите и скромно дарение, за да достигне книгата и до още повече хора.

Първите 50 души, поръчали книгата, както и спомоществователите й, ще могат да получат изданието на преференциална цена, с бонус-изненада от автора.

Очакваме ви за допълнителни въпроси и за поръчки.

* * *

КАК ДА ПЛАТИТЕ БРОЙКИТЕ СИ, СЛЕД КАТО ПРИКЛЮЧИМ С ПОРЪЧКИТЕ:

Можете да заплатите бройките от “Малки ръчички”, които сте заявили:

  • на живо срещу разписка – в този случай парите събира авторът Петър Канев или негов представител, посочен лично от него
  • по електронен или по банков път – съответно на и-пей, easyPay и банковата сметка на Човешката библиотека, регистрирани на името на Христина Димитрова Кръстева:

(вижте по-горе)

Новини за процеса по набиране на средствата за издаване на книгата “Малки ръчички” ще актуализираме редовно в блога на Петър Канев – сиреч, в този блог. (petarkanevdoktora.wordpress.com)

Малки ръчичики - задна корица-2

1-1-Заснемане на цял екран 20.1.2019 г. 211207-002

1-1-Заснемане на цял екран 18.1.2019 г. 005339

Повече за “Малки ръчички” от Петър Канев – откъси от книгата, новини, съдържание и още нещо – виж ТУК

Змей – роман от П. Канев – Втора глава Конят – чернова

За романа: Моето разбиране е че човек не може да пише за неща, които не е преживял, познавал или поне наблюдавал лично, ако желае да създаде нещо, което да е истинско, да може да затрогва или вълнува, да повлияе върху мислите и душата на някого – иначе защо да се пише? От друга страна реализмът е най-слабата форма на творчество – истината (каквото и да е тя)  не може да се изкаже с описания и фотокопиране на реалността – още повече че това почти винаги е фалшиво, реализмът е винаги псевдо-реализъм, малко са тези (не знам има ли ги изобщо), които могат да пресъздадат без лицемерие дори собствената си субективна гледна точка към нещата. Омир е гений, а не Херодот. Във “Франкенщайн” и в “Дон Кихот” има повече истината отколкото в романите на Зола (не че съм чел последните), в Стивън Кинг и в “Интервю с вампир” истината е изказана много по-ясно, отколкото в… (изберете си някой съвременен “реалист”), а гениалните автори в края на творчеството си винаги достигат до фантастичното и така създават своите шедьоври (например “На изток от рая” на Стайнбек или “Братя Карамазови” на Достоевски) – с една дума истината, идеите, преживяното се предават пълно и не фалшиво само чрез метафори, алегории, притчи и приказки – фантастично, стилизирано – изкуството е свят сам за себе си – свят на езика на душите, който не съвпада и не трябва да съвпада със света на вън. Но как да се съчетае фантастичното с действително преживяното? Всеки намира отговор сам за себе си.

Та тъй. Ето защо моят роман всъщност представлява нещо като калейдоскоп, разбъркана мозайка, погрешно подреден пъзел – в смисъл всички неща вътре в него са действително преживени, познати, наблюдавани, дори повечето от съновиденията и фантазиите, само че разбъркани и разместени по такъв неузнаваем начин, че стават фантастични и подредени в една нова алегорична реалност.

Всеки образ има прототип, но тези прототипи често са стряскащо и изненадващо разбъркани преливат един в друг и се заместват взаимно. Не бих давал сега тези обяснения, ако не смятах, че някой може да разпознае своя прототип и да каже – ама не аз не съм такъв, или това се случи не на мен, а на еди кой си, или ама то съвсем не беше така,  както е разказано. Прототип на събитията, които са описани е това, което се случи на мен и на някои мои близки приятели в периода от 1992 до 1994 година – а това, което се случи тогава наистина е романа на моя живот и смея да твърда – на нашия живот (може би защото такива бяха времената, защото сме били млади или пък защото може би наистина сме били “избрани” за това) – реалните събития обаче тук са размесени от фантазиите ми – заменени едно с друго – една случка, която се е случила с едни хора е представена все едно че се случила на други – разбира се в такъв случай и реакциите на хората са различни и следствията от събитията също… Повечето герои също имат съвсем конкретни прототипи – само че те в никакъв случай не съвпадат с действителните личности, а в най-добрия случай представляват тяхна стилизирана картина – характерите и случките в живота им са представени често по доста по-различни от реалните им първообрази – да не говорим и че често са разменени – качествата от един човек са прехвърлени на друг, а случките от живота на някой герой в реалността са се случили на съвсем друг – въпреки това всичко се базира на нещо, което лично съм изживял и познавал и сто процента горките прототипи почти всички ще се издразнят от моето повествование, ако го прочетат.

П. К.

 

ІІ. ЧАСТ Късче лента

Един спомен от казармата

който изяснява усещането за помията, или на научен език: как момчето става циник, а циникът – шизофреник. Мила държаво!

 

* * *
Дружба
9.VIII.1991

(молитва)/акварел без бои/

Свободата зад решетките –
Сивотата в шаренията,
празнотата в любовта Ни
Самотата във целувките ни,
Студът в разискрения огън
Безличието във лицата Ни
Самотността във самотата ни,
Милиардите светлинни години
разстояния помежду ни,
когато сме на само милиметър
разстояние
Бездушието във душите ни,
безплътността в плътта на
Безсилието в силите ни
Липсата на хора в хората,
Казармата извън казармената порта
мразя тази празна стая
Мразя този акварел без бои,
море без сол и водорасли,
убит делфин…

Проклинам!

Влизаш отново вътре. София, Южният парк, морето, курорта “Дружба” отново са зад тебе, затварят ги зад теб със затварянето на казармената порта, като последната страница на любима книга от библиотеката, която няма как да прочетеш отново, като избледняването на дълбок тъжен сън, от който не искаш да се разбудиш. Но будилникът грозно звъни… И с първите крачки обратно върху казармените плочки… И като влезеш – в първия момент – . Всички войници, съвойници, които до преди 10 дни са ти се виждали нормални и близки, сега ти се струват обезумели, чужди, еднакви – като излени от калъп.

Подивели, мръсни, разпасани, брадясали клонинги – в очите им се чете безумието на хищник, затворен в клетка. Погледите им блуждаят. Очите на всички изглеждат светли, измити – като избледняло мастило на жълта хартия. Усмивките им се гърчат в нездрава гримаса. Резки движения. Хистеричен кикот, празни оцъклени зеници. Подвикванията и хилежът им карат Огнян неволно да настръхне…

ІІ. ЧАСТ


Късче лента

Един спомен от казармата

който изяснява усещането за помията, или на научен език: как момчето става циник, а циникът – шизофреник. Мила държаво!

 

  1. “В клипът на живота собствен…”

    Мрак. Първо гъст мрак. Плътен и лепкав като течност. По-жив, по-черен и материален от всеки мрак, който е усещал някога. И оглушаваща тишина. После постепенно… Сякаш лек вятър постепенно издухва тишината, както вечерният вятър издухва облаци, замъглили здрачаващо се небе. И тишината е изместена от далечен звук на разбиващи се вълни. Все по-близък и по-близък, докато накрая стане гръмовен и пищи като микрофония в ушите. И тогава изведнъж звукът изчезва като отрязан с нож, но с това се вдига и завесата на мрака.

    Бели светлини. Бели облаци мъгла. Постепенно мъглата се разкъсва и започват да се различават силуети.

    В завеса от неясни разместени мигове, Огнян постепенно различава собственото си тяло. Искрици съзнание една по една се връщат и той отново може да съобразява в плаващия си сън. Яснотата се връща заплашително и образите стават противно-ярки. Огнян разбира, че се рее и се блъска в стените, издигнат като балон в някакъв тясна и ниска таванска стаичка. Точно под себе си, той разпознава самия себе си, омотан в смачкани бели чаршафи. Но всичко изглежда някак странно. Тялото, неговото собствено тяло, останало омотано долу в чаршафите му се вижда някак чуждо и противно, дори отвратително. Струва му се и че цялото е мокро не от пот, а от някаква бляскава слуз, нещо като плацента под хирургически прожектор. Тънка светла нишка свързва летящия балон на личността му, която се блъска в белия варосан таван с изпразненото му като изоставена черупка на охлюв мокро тяло.

    Но Огнян ясно вижда как бие сърцето му долу в гърдите му – съвсем бавно и накъсано – може би веднъж в минута, или поне така му се струва в съня. Но бие. Бие. Все пак бие! Тупти.

    Наоколо Огнян разглежда малката стаичка от тавана. Голямото легло, масата, тоалетката, мивката, гардеробчето, шкафа… На масата лежи някакъв лист хартия. Сякаш целият подгизнал в кръв… Капандурата е леко повдигната – през нея блестят първите зеленикави зари на новото утро…

    Напразни са опитите на Огнян да уцели дупката на открехнатата капандура. Блъскайки си в стените в хаотични движения, като затворена в буркан муха, Огнян случайно нацелва огледалото над мивката. И изненадващо усещане – хлътва в него, потъва като във водите на бистър поток. След миг разбира, че вече се намира от другата страна на огледалото- като в приказката за Алиса – и гледа тялото си и стаичката вече не от тавана, а през стъклото от обратната страна на огледалото – като през замъглен прозорец.

    В този миг внезапно Огнян изпитва смразяващ страх, който бързо прераства в ужас и паника. Чува като отмерен такт на гръмовен тъпан ударите на сърцето си от другата страна на люка. Те го викат! Зоват го! Той трябва да се върне! Не може да остане тук!

    И започва да блъска с юмруци по стъклото. В първия момент стъклото хлътва като мека ципа и не може да се отвори или пробие. Но след още един миг се чува трясък. Малка дупка като от куршум се е пробила в средата на огледалото и Огнян прокарва ръка през нея и улавя светлата нишка, която все още го свързва със заспалото му противно тяло.

    Личността на Огнян се мъчи да се измъкне, като алпинист по светлия конец, но сякаш нещо го разсича на две като стъклена гилотина и за момент искрите на съзнанието се оказват в някакво междинно състояние по средата на самата лъчаща нишка. Оглежда се и с почуда установява как лицата му са се раздвоили. Едно лице на Огнян го гледа с широко отворени страшни очи от огледалото, а другото спи и похърква в смачканите чаршафи на леглото. Съзнанието политва към онази част от Огнян, която е все още в леглото, но другата му алтернативна личност, която вече дори се усмихва, отказва да излезе вън от огледалото. Очевидно ще си остане там. Но нищо! Няма значение. Огнян трябва да бърза! Ударите на сърцето му стават все по-разбъркани, неспокойни, СТИХВАЩИ!…

    Огнян вижда как се приближава към затворените си спящи и трептящи очи и с едно тихо изпукване влиза в тях и попада отново в собствения си телесен мозък. Но другата част от него, дали не по-добрата?- тя остава зад пропуканото огледало над мивката. Това няма значение. Огнян вече е скъсал връзката с тази негова алтернативна личност и сега е изцяло в самия себе си. Но кой от двамата е самият себе си?

    Както и да е. Ясно, че са и двамата, но сега той е в отсамния, сигурния, крепостта на живото си тяло. Живото си? Докога.

    Отново го поглъща мрак. Но този път това е тъмен тунел. Той скоростно се движи по него към някаква светла точка. Плашещо, ослепително светла. Да закрие ли очи? Боли го от това! Плаши го!

    Сблъсък – и пред него се е изправила безкрайна висока стена, през която струи светлината. Но откъде? Една малка вратичка се е открехнала пред него в стената, но той е твърде голям, за да се вмъкне през нея. Също като в Алиса в страната на чудесата. Но стената е още по-плашеща и ужасяваща от болезнената светлина отвъд и от уплаха и ескалиращ ужас – паника, Огнян започва да се блъска във малката портичка, опитвайки се да влезе в нея като камила през иглено ухо.

    В сънищата стават странни чудеса. По някакъв чудат начин Огнян успява да се промуши през вратата, както правят октоподите, като се мушкат през съвсем тесни отвори. Сигорно самият той е октоподът. В този миг той е октопод. Октопод! Ослепителната светлина го поглъща и за част от мига го обзема безкрайно вълнуващ и екзалтиран трепет и му се прищява да плува, да лети, да вика, да пее, да се смее от все сърце! От кога не се е смял от все сърце! Било е преди пубертета, със сигурност.

    Но изглежда в светлото море никой не харесва октоподите – те са мекотели – и … Три огнени светло-бели кълба се засилва към него и го блъскат с все сила…

    Но изглежда в светлото море никой не харесва мекотелите -Три огнени светло-бели кълба се засилва към него и го блъска с все сила, и го изхвърлят навън през вратата и обратно през черния тунел в посока черупката на главата му!

    Някъде по средата на тунела, може би, очите му отново се покриват с бяла мъгла. Бели светлини. Неясни звуци. После мъглата отново се отдръпва бавно и постепенно.

    Чували сме, че когато човек умира, пред него живота му протича като филмова лента. И сега Огнян беше сигурен, че попада в късчето филмова лента на някакъв неотдавнашен спомен.

    Странно нещо са спомените понякога. Особено насън. Всичко се повтаря като сутрешното повторение на филма по Канал 1, но сега с отчетлива яснота, много по-ясно и по-живо от първата прожекция на първичното реално изживяване.

    Все същият, един и същи кошмар, който сънуват мъжете. Отново казармената порта, казармения двор… Натрапчив кошмарен сън… Но това не беше филмова лента. Може би само отрязък от филмова лента. Вероятно когато човек умира целият, той вижда така цялата филмова лента. Но когато умира само част от него, той вижда само един случаен отрязък от целия филм, скъсано парче от лентата… – – – А защо по дяволите трябва да е точно този скапан, противен отрязък от живота му!… Защо отново трябва да види как се повтаря цялата тази гадост!… Гадост!…
    2. Конят

    “Horses in my dream…”

  2. J. HarveyОсобено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск.

и искаш да крещиш в небето,

да бръкнеш във луната,

да пиеш от слънцата,

да плуваш във мъглата,

във водата на облаците,

да блъскаш в небесата

да политаш,

но те са свити като свитък

и закопчани на колана ти военен –

о, свиден дар от първия ни ангел –

Сатанаил –

 

Там прах се вдига на неизмерими облаци и шибва в очите слънцето просветва червено като ядрен взрив. Хвърля жълто-оранжеви кървави петна по стените. Прозорците падат. Таванът се разкапва, разпуква се и рухва – руква кална вода като в баня. После огромни скакалци, нощни пеперуди, водни кончета. Бръмбари колкото длан, пълчища мравки, по-големи от плъхове. Блатата изригват невидима смрад. Затъмнение. И призраци ми прошепват: «Тук някога бе бойно поле и пак ще е ще е ще е …» Безумни тенеци се хилят злобно в мрака. А в Сърбия — война – бях там – във телевизора – И докато изстрелва телевизорът онези огнени слова като трасиращи патрони в мойта гръд усещам раната ръка дълбока в дроба ми, във белия ми дроб: и мисля си за океани: И в клетка на нощта днес тигърът си спомня за морето…

и мъртвите са морските  риби. Напред, болни! Напред! Останаха спомени като стари снимки. Лабиринтът е безкраен, но ние стигнахме до края му. Сега ни тресе треска, защото сме войници, и защото видяхме как Смъртта сече дърва с брадва и си търси в окопите фасове…

 

Напред!

 

Ние сме войниците на замръзналия дивеч.

Ние си мием ръцете с кални секунди.

Ние си мием зъбите с ръждясали години.

Ние имаме пушки от виолетово търпение,

които влизат във душлшата на калта-шни-кофф

 

Ние сме войниците, бойците, партизаните,

септемврийците с глави отрязани,

които крачат по сивите листове

на увяхнали устави

Ние сме атеистите в празната църква на фразите.

Ние сме поклонниците на сивия фалш на буквите

Ние сме обувките

на великия везир:

 

Ние сме войниците на виолетовата мърша:

«Който не живее — не трябва да умре!»

Ние си мием ръцете с кални секунди.

Ние си мием зъбите с ръждясали години.

Ние сме откривателите на нов двигател:

PERPETUM БЕЗRАЗЛИЧИЕ

 

Ние сме винтчетата на окапалите зъби

Нашето нищо достигна границата плюс безкрайност

Ние сме точка, издължена в една права

Ние сме маршеруването

Ние сме мършеруването

Ние сме мършеруващото

Нищо.

Ние сме войниците.

Замръзналият.

Дивеч.

.

….

Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск.

Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск. Отвращението се смесва с раболепно сладостно чувство за завръщане у дома – в родния дом, където се грижат за теб и не, не е необходимо да предприемаш никакво самостоятелно действие или лично да носиш отговорност за себе си.

Вятър, мърсотия и облаци прах кръжат като охранени лами над и из военното градче в падината, в полето – всички мърсотии се трупат в тази падина.

Военните тук са преобладаващото население, ако не се броят циганите. Тези военни са изпратени от противоположния край на страната и живеят в сиви бетонени блокове, откъснати от всичко, което би могло да им бъде родно, или поне интересно.

Градчето е опасано от стените на множество казарми. Като с Китайска стена. Сигурно за това войниците открай време го наричат “Китай”.

Тези казарми са мястото, където в пълното си великолепие царуват царица и цар- Гротеската и Абсурдът на Абсурда.

Влизаш отново вътре. София, Южният парк, морето, курорта “Дружба” отново са зад тебе, затварят ги зад теб със затварянето на казармената порта, като последната страница на любима книга от библиотеката, която няма как да прочетеш отново, като избледняването на дълбок тъжен сън, от който не искаш да се разбудиш. Но будилникът грозно звъни… И с първите крачки обратно върху казармените плочки… И като влезеш – в първия момент – . Всички войници, съвойници, които до преди 10 дни са ти се виждали нормални и близки, сега ти се струват обезумели, чужди, еднакви – като излени от калъп.

Подивели, мръсни, разпасани, брадясали клонинги – в очите им се чете безумието на хищник, затворен в клетка. Погледите им блуждаят. Очите на всички изглеждат светли, измити – като избледняло мастило на жълта хартия. Усмивките им се гърчат в нездрава гримаса. Резки движения. Хистеричен кикот, празни оцъклени зеници. Подвикванията и хилежът им карат Огнян неволно да настръхне.

Няма нищо по-ужасяващо то мъжката хистерия, сплав от отчаяние, цинизъм и безумие.

Всичко тук е Всичко тук е еднакво.

еднакво.

Всичко тук е еднакво. Всеки ден от това противоестествено затворничество се вписва в мимиките и жестовете на тази еднаква тълпа. Тълпа клонинги, наброяваща около 700 души. 700 души, разпределени в 7 общи спални.

На плаца пред входа новобранци метат една огромна локва като вкарват с метли в лопатки водата, изсипват я в кофи и я пренасят в съседната локва. Тази дейност се извършва обикновено, когато вади пороен дъжд, но днес, незнайно защо, продължава и по слънчево време.

Там на плаца. На плаца някаква рота търчи в кръг – войниците тичат с табуретки на главите си, а двама ефрейтори бягат, гушнали маса и телевизор. Старшината свирка със свирка.

На плаца. Пред входа на спалното помещение войници разграбват храната, която родителите на някакъв новобранец са му оставили след свиждането – “бомба”.

Някъде встрани старите кучета разбиват асфалта и бетона с кирки и лопати. На шест метра от тях има друг подобен ров, само че засипан. Оказало се, че измерванията за канала били грешни и трябвало да го засипят и да копаят наново. Впоследствие ще се окаже, че и този път измерванията са грешни и каналът трябва да мине не през бетона и през асфалтирания плац, а през лехата с розите.

Сградите на спалните помещения очевидно също са неправилно проектирани – грозно разкривени, макар че е трудно да се каже какво сложно има в проектирането на един тъмно-сив паралелепипед. Още по-неправилно е проектирана канализацията, поради което от лазещите над стълбите тръби непрекъснато капят лайна от тоалетните.

Впрочем същото е положението и в тоалетните на спалните помещения. Плочките в тези тоалетни непрекъснато се мият с маркуч от новобранците дневални, поради което са покрити с особена смес. От вода и сперма.

Спалното помещение на ротата на “корейците” в “Китай”, към която принадлежи Огнян е в края на коридора. Вратите липсват, защото ротният командир старши лейтенант Виден Жанов е заповядал да бъдат демонтирани, тъй като е открил дупки, през които дневалните наблюдават кога ще дойде проверка, за да дадат знак на старите войници да скрият ракията и да загасят телевизора. Печката тип “циганска любов” в спалното помещение липсва, защото “Пънкарят” от “Софето”, след като си дойде веднъж пиян от отпуск, има неблагоразумието да я ритне с все сила. Металът на горката печица, нажежен до бяло от горящите вътре въглища, гуменки, боя за обувки, нафта и дзифт, веднага подаде и се изкриви неузнаваемо, а кюнците звучно рухнаха в огромно кълбо гъсти и зловонни сажди, примесени с облаци силно-отровен дим. Ротният командир старши лейтенант Виден Жанов изиска от войника нова печка. Нова печка нямаше цяла зима и ротата спа на студено – без печка и без врати на спалното помещение – цяла зима. Старите войници разграбиха всички вълнени одеала тип МО от леглата на новобранците и цяло чудо беше, че никой от последните не загина от премръзване.

Старши лейтенант Виден Жанов. Едно жалко, но нахъсано в безмерната си и никога нестихваща злоба кльощаво комплексирано дребно и противно същество. Приличаше на карикатура на Буратино – прашна съсухрена кукла на конци с крайници на паяк сенокосец. Като го гледаше човек имаше чувството, че единствено разпалената му до манящина злоба караше дървеното му телце да се движи в нестройни и некоординирани конвулсии, вирваше чипото му проклето носле и облещваше воднисто-сивите му празни очета. Или може би някакво друго невидимо Зло, извън собствената му избледняла и чезнеща същност – Зло, безкрайно сиво, безлично, досадно, монотонно, празно, безинтересно и бюрократично – дърпаше като неврастенична ръка оплетените тънки конци на тази тлееща марионетка и подхранваше доживот батериите в малката тенекиена главица на този провалил се и нескопосан експериментален андроид, спуснат тук от някой провинциален окръжен център на МО или на НЛО.

Денят беше неделя и в спалното помещение на “корейците” Огнян не завари никого…

Денят беше неделя и в спалното помещение на “корейците” Огнян не завари никого. Дневалните бяха в тоалетните. Единият се къпеше с ледена вода с маркуча за почистване на тоалетната (ротният командир старши лейтенант Виден Жанов беше забранил на “корейците” да посещават банята до второ нареждане – мярка за “заздравяване на дисциплината” в ротата), а другият дневален переше с подобен маркуч панталона си. Останалите “корейци” бяха или в гарнизонен отпуск или във видеозалата – част от бившата конюшна на някогашния царски кавалерийски полк.

Вече ставаше време за обяд и част от ротата се събираше на плаца. Тон за песен. Песента беше “Партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо, сбогом майко, сбогом татко” и т.н. Марш към столовата.

Столовата беше също част от бившата конюшна на някогашната царска кавалерия. А днес там отново влязоха новите пост-социалистически кавалери. Останките от храната се разграбваха бързо – свинско със кисело зеле. Всъщност бутът и плешката на свинята по неписан закон изчезваха още в артелното и се озоваваха във фризера на съпругата на началника на поделението подполковник Коста Иванов. Останалият офицерски състав също се сдобиваше с по някоя пържола – особено дежурния офицер. По-оправните сержанти докопваха също по нещо – поне бекона. С останалото месо дежурните в артелната войници се надънваха до припадък, но все пак благородно оставяха по някой недооглозган кокал, а същото така недооскубаната четина, съсирените парчета кръв, ушите, очите, дзурлата, мозъка, дреболиите, опашката и свинските копитца. Тази отбрана и богата на протеини храна се смесваше в отдавна немитите казани с онези именно буркани кисело зеле, които вече се бяха развалили и не можеха да бъдат подходящи за военновременния запас в склада. Тази питателна смес леко алангле се поднасяше в столовата. А там дневалните също имаха своите надлежни задължения – месото и кокалите биваше надлежно разпределено по местата на старите войници и на самите дневални, а новобранците имаха честта да се нахранят до насита с прекрасно прясно-мухлясало (впрочем мухълът съдържа ценен за редица болести антибиотик-пеницилин) прокиснало кисело зеле и обилно количество мазна вода.

Но какво говорим! Съвсем пропуснахме да споменем, че българският войник винаги се храни с първо, второ и трето, като всеки културен европеец! Впрочем в супата – пача – често имаше и американско, при това – холивудско! влияние. Твърде често в общия казан можеше да се наблюдават сцени, буквално изкопирани от втория филм за Индиана Джоунс – от мазната мръсно-бяла чорба току-изплуваше някое облещено свинско око или рунтаво, зацапано с кръв и помия парченце четина.

“Да чувам само лъжици!” – всеки път крещеше дежурния офицер като сигнал за започване на храненето в този нов храм на обречените в тази тъмна Индия. Пък и нямаше какво друго да се чува, предвид, че единствените прибори бяха само кривите чугунени лъжици, тъй че всички полезни войнишки ястия трябваше да се консумират само посредством лъжица.

Импровизираната на времето от румънски войници по време на руско-турската война сграда на конюшната (днес столова) солидно се разпадаше. Духаше вятър и огромни парчета мазилка (много полезна срещу хепатита вар) периодически валяха в т.нар. супи.

След като всички се наобядваха, тръгнаха към видеозлата – продължението на царския кавалерийски конен обор. Тази бивша част от конюшната почти нямаше покрив и стени – на тяхно място находчивите и изобретателни военни бяха заповядали да се заковат картони за яйца.

Даваха “Дива орхидея”…

Даваха “Дива орхидея”. Това, което си спомняше Огнян от филма беше нещо безкрайно синьо, синьо-виолетово, теменужено, преситено, преситено с тъга. Лепкава тъга. Мъка. Отчаяние. Постепенно всичко се просмуква в синкавата меланхолия, в ослепително син сплин. Празно. Празно. Животът е празен като вятъра. Всяко очарование е лъжовно – под него грозно прозира простата истина – всичко, всичко е импотентно – животът, човекът, небето, земята, водата, вятърът… И всичко е вятър, и прах. Някога в прастарите времена на детството, в античните времена на първото влюбване, нещата сякаш имаха смисъл – дори и илюзиите, и лъжите… Но това е само заглъхващ спомен. И всичко смислено вече е мъртво. То няма да се събуди. Чувствата спят. спят. Само последното чувство за края остава – спотаено дълбоко в синята вода на душата му. Чувство на смърт и безсмислие. Чувство на самоубийство. Като Пеньо Пенев: “Тъжен залез кърви над гората като прясно отворена рана с тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна уморения ден догорява плаче вятърът сбогом навеки свечерява сега свечерява над смълчаните бели пътеки всеки своя пътека си има всяка бърза и търси човека и аз имах пътека любима И АЗ НЯКОГА ИМАХ ПЪТЕКА още крачка и ето го края извървяна е тя извървяна имах всичко и всичко загубих НЯМА ЩАСТИЕ ЩАСТИЕ НЯМА и най-милото ще отмилее и най-близкото става далечно всеки огън гори догорява никой извор во век не извира туй което цъфти прецъфтява туй което се ражда УМИРА”. Не. Няма път за никъде. Няма цивилен живот. Няма цивилизация. Няма свобода. Животът е безкрайна казарма. Всичко е сивият бетон, казармената стена. Няма надежда. Само сивото на бетона и синьото на завършека. Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив…

Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив на конюшната-видеозала. Пада мазилка, кълчища, вар, слама… Сред рухващите картони за яйца и свистящия вятър пред синия екран на “Дива орхидея”… И тази сцена се вряза като кинжал в паметта на Огнян. Никога не можем да си обясним защо именно сме запомнили нещо – наглед незначителна картина, някакво мимолетно видение – защо точно това, а не друго? Може би в него имаше някакъв скрит смисъл, който човешкото съзнание никога не ще може да разгадае… А може би това беше просто игра на случайностите – случайно съвпадение с някакво мимолетно настроение в мозъчните клетки, врязало се тях също толкова произволно като тиражите на спорт тото. Смятаме го за важно, защото виждаме себе си като нещо велико, направо величествено, изключително и неповторимо, а всъщност сме толкова “величествени” и неповторими, колкото всяка муха, случайно попаднала между двете стъкла на прозореца…

Да, очевидно е! Очевидно е!

Очевидно е, че една година служба е предела, след който някои войници започват да откачат.

Първоначално Огнян го удари на клептомания. Той крадеше кепета, кубинки, кремове за бръснене, книги, компоти, нафта, бурмички и болтове. Краденето се превърна в незатихваща страст, в нескончаема мания. После го обхвана апатия. Повдигаше му се от всичко. Престана да краде. Изливащата се отвсякъде и навсякъде в поделението зловонна кисела гадна помия обхвана и душата му. Сърцето му заприлича на свинарника на поделението. Чувствата му се давеха и потъваха в дълбоките помийни ями зад кухнята. Арестантите почистваха тази зеленясала маса като я изхвърляха с лопати в големи контейнери, натоварени в една каруца. Дръгливият кон бавно я откарваше за храна на свинете, но помията никога не свършваше, никога не намаляваше, а сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден.

Да, караше я дръглив кон. Но чувства нямаше. Техните зачатъци бързо потъваха в помията и задушените им мъртви останки изплуваха в безличната, бълбукаща, подобна на океан от повърня, кисела маса.

Дръгливият кон също беше луд. Понякога той тропаше в главата на Огнян и искаше да излезе. Тогава боецът чувстваше как помията се повдига и напира в него и ужасно много му се гадеше, но той беше от тези хора, които не могат да повръщат – така гаденето преминаваше в кошмарни неописуеми спазми, които задавяха цялото му мобилизирано и отвратено същество. Това същество се наричаше господин Редник.

Същата вечер ротата трябваше да е караул. Огнян беше на първи пост – в щаба – пазител на знамето. В караулното имаше телефон пред леха с рози. На Огнян му се стори, че кабелът на телефона и розите започват да се клатят всеки път, когато ги погледне. Опита този номер няколко пъти, но внезапен страх изведнъж го накара да спре и да се обърне. Може би зад себе щеше да види някой. Някой демон. Него го нямаше. Изщракаха предпазителите на автоматите и пробният изстрел – да не би в цевта да е останал патрон. Караулът потегляше.

Все същият, един и същи кошмар, който сънуват мъжете. Отново казармената порта, казармения двор… Натрапчив кошмарен сън… Но това не беше филмова лента. Може би само отрязък от филмова лента. Вероятно когато човек умира целият, той вижда така цялата филмова лента. Но когато умира само част от него, той вижда само един случаен отрязък от целия филм, скъсано парче от лентата… – – – А защо по дяволите трябва да е точно този скапан, противен отрязък от живота му!… Защо отново трябва да види как се повтаря цялата тази гадост!… Гадост!…

Караулът потегляше. Огнян се приготви. Разводачът поведе останалите войници. Минаха покрай стената на поделението. Стената на поделението. Осеяна с множество поеми и мантри из войнишкия фолклор, както и със своеобразни илюстрации, може би към “Кама Сутра”, стената периодически се варосваше наново, за да не излага Първа Българска Армия пред генералите, идващи от София на проверка. Някой беше написал върху скоро варосаната стена: “Замазвайте, замазвайте, но не можете да замажете войнишката душа. УВО 92!” Малко по-встрани беше изрисувана голата маха, танцуваща. Рисунката бе издържана в наивистичен маниер, с елементи на късен кубизъм. По-встрани: вероятно сатир и нереида в хиерогамия – сакрално съвкупление с подчертано натуралистически елемент в стилово отношение. Следваше символистична рисунка – фалос: символ на плодородието и надпис: “Кур за вас, фуражки! Уво 91!” Приложение: известната поема: “Черен влак се композира от Китай за София” и т.н. Тук маршрутът на часовите се отклони от стената и потегли към щаба.

Огнян зае поста си. Носеше си книга.

Огнян зае поста си. Носеше си книга – “Строители на съвременна България” от Симеон Радев. Чете с уши, винаги на щрек за проверки от дежурния офицер и готов всеки миг да скрие книгата в торбата с противогаза. Доспа му се ужасно. Към полунощ манстурбираше пред знамето, за да не заспи. Не можеше обаче да пусне сперма, защото тя щеше да оцапа или червеното кадифе на героичния боен флаг с везано лъвче, телефонен апарат и две светкавици – символ на свързочните войски, или щеше да подмокри униформата му – нещо доста неприятно в среднощния хлад, а и с оглед, че трябваше после сам да си изпере петното от семенната течност. Вече определено не му се спеше, но това, че не можеше да свърши след манстурбацията го изнерви пределно. Ръцете го засърбяха болезнено дълбоко в ставите на китките, очите му засмъдяха, косата му се наелектризира, а членът му недоволно запулсира и се сви в средата в някаква пареща потискаща конвулсия – подобен на смачкан плужек. Към един дойдоха да го сменят.

Оказа се, че тоя караул е бил ужасен. Редник Шмекеров стрелял без да иска с автомата, който се оказал със забравен патрон в цевта и насмалко да уцели редник Таралежков на висшката. Редник Христакев от телефонната рота бил залян по невнимание с киселина от акумулатор и ослепял с едното око, а старшина Подуев от ремонтната рота изпаднал в кома, след като по невероятен начин от колелото на камиона изхвърчала джантата право в слепоочието му, старшината загубил съзнание и веднага след това бил премазан от същия камион. Шофьорът на камиона замина за дисциплинарната рота в Плевен (3000 усмивки), от където, след военния съд, щели да го прехвърлят в затвора.

Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин.

Някъде по средата на тунела, може би, очите му отново се покриват с бяла мъгла. Бели светлини. Неясни звуци. После мъглата отново се отдръпва бавно и постепенно.

Чували сме, че когато човек умира, пред него живота му протича като филмова лента. И сега Огнян беше сигурен, че попада в някакъв неотдавнашен спомен.

Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин – средство, с което някои се дрогираха. В края на краищата изпи 6 таблетки с чаша ракия. Седеше до печката и четеше “Бхагават Гита”. Древните индуски воини оживяваха пред очите му и започваха ужасяващи сражения в кървави цветове и бойна музика. Той остави книгата. Цветовете се избистриха. Пространството се разшири. В един миг му се стори, че може да наблюдава цялото поделение от птичи поглед и да прониква в мислите на войниците. Беше по-скоро от недоспиването. Хапчетата не му действаха. Видя мислено мършавия кон. Някакви злокобни сенки го яхаха и проникваха като течност в изпосталялата му плът. Цялото поделение се изпълни със сенки. Беше свитата на богинята Кали от индийския епос. Демони и бесове бродеха като безплътни сенки из цялото поделение и се вселяваха в който си поискат. Т.е. във всички. От тук нататък някаква част от съзнанието му следеше като ренгеноскоп злокобните сенки – чак до края на откачените събития от следващите няколко дни.

Караулавите се завърнаха в спалното.

Караулавите се завърнаха в спалното. По устав им се полагаха няколко часа сън. Сънят не се състоя. Редник Ицов от Раднево бе разбил вратата на канцеларията на ротния Виден Жанов …

 

Историята беше следната. Младата съпруга на редник Ицов родила –  първородна рожба. Майор Зуков – Скърбела му бе разписал книжката за три дни домашен отпуск с разрешение и на командира на полка, но старши лейтенант Виден Жанов – ротният на корейците я заключи в кабинета си.  Възнамеряваше да връчи на младия баща документа за отпуск десетина минути преди да изтече последния ден от отпуска му. От това по костите на Виден Жанов пролазваше приятна тръпка, нещо като сексуално удоволствие. Той нямаше деца, а се носеха слухове, че жена му му изеневерява с командира на полка. Злобата и балонообразното осъзнаване, че е извършил величествена гавра и неописуема гадост с някого гъделичкаше лейтенатна почти електрично и този гъдел разнообразяваше дните му. Този път гъделът беше особено интензивен – почти удоволствие в слабините – не се случва често да прецакаш чувствата на току що пръкнал се млад баща да не може да види собственото си бебе и изписването на съпругата от родилния дом – а редник Ицов определено имаше чувства, о, имаше чувства и половина! Той щеше да избеснее. Колко приятна тръпка! А и колко още чувства щяха да пострадат  – колко лица щяха да се изчервят от недоумение и бесилно възмущение, колко погледи щяха да святкат в гняв и колко устни щяха да занемеят от безпомощен яд, може би дори и от сълзи, сълзи, сълзи, безсилни сързи ? сълзи (ах да не можеше да можеше да да види сълзи в очите на съпругата си, съпругата ми, на ст. л-т лейтенаннааа … съпруга-гаг-гаг 0агаг…гурааххаххссщшшшщщшшжжж!!!!)  – жена, майки, бащи, баби, дядовци, чичовци, лели – може би името на лейтенант Виден Жанов щеше да се прочуе в цяло Раднево… Мддаа – този път тръпката беше особено приятна и като заключи документа за отпуск на Ицов в кабинета си старши лейтентатът си тръгна от поделението  към къщи този път почти доволен, почти в настроение, с крива резка под носа на дървената си главичка-карфичка – белег може би за +-*`*/+9 – нещо като зло-кефна усмивка.

Но редник Ицов беше от Раднево. Той беше от онези българи, които по природа са хайдути, апаши, луди глави. И определено имаше чувства, но чувства не плачливи и хленчещи, нито леко-гъделичкащи, а буйни, директни, бистри и невъздържани като летен ураган. Ицов, чийто прякор в казармата беше Исус съвсем не  приличаше на кротко агънце пред заколение, и гневът му избухна не така, че да му причини сърдечен удър (такива прекрасни образи-блянове за сърдечния удар на редник Ицов плуваха в неясната мъгла в главицата на ротния му командир), а пламна като Самият Божи Гняв – лице в лице, като гневът на Исус, когато изхвърлял сергиите на търговците от храма или като разтворил седмия печат на апокалипсиса. И апокалипсисът се състоя – в малък мащаб, но с пълната си епична и катастрофална сила. Апокалипсисът на Ицовия гняв сполетя кабинета на старши лейтанатн Виден Жанов. В пристъп на справедлив гняв Ицов беше разбил вратата на канцеларията на ротния си – първо с бесни ритници, а после я беше довършил и с брадва – взел си книжката, обърнал беше бюрото и го нацепил с чук, разхвърля гардероба, тъпкал с обувки униформите на командира и храчил върху мундира му, скъсал картата на България и после невъзмутимо и спокойно, със щастлива усмивка на уста и весел хитър пламък в очите си заминал за родното Раднево да вземе в дланите си първата си рожба – топлото новородено, малката си дъщеричка.

 

Щом се появи на работа на другия ден и застана пред изкурубения си от гневен редников ураган кабинет, ротният на корейците само се опули и първоначално хлъцна и не можа да каже нищо. Изведнъж в погледа му падна мъгла и очите му светнаха с блясък на стъклени топчета – изглеждаше като напълно луд сомнанбул – явно и мънинките електрически импулсчета на разумче, които вероятно понякога святкаха в главицата му бяха дали на късо и безвъзвратно го бяха напуснали в този момент – нямаше кой да смени бушончетата им, транзисторите в мозъчето изгаряха и то мина на чуждо захранване. Някаква голяма невидима сила, която излизаше като призрачен високоволтов кабел от коритата с помия край свинарника се включи в щепселчето на главичката на ротния и съскаща зла енергия изпълни със скърцаща мощ дървеното му телце. Старши лейтенант Виден Жанов не можеше да понесе Инцидента без да почервенее, побледнее, посинее, издивее и подлудее от дребничкия си гняв и едричката си злоба, която вероятно черпеше необяснима енергия от неизвестни на науката космически, подземни или земни източници – вероятно двигателят на скърцането му през зъби първоначално се задвижваше от метана в помийните ями, но после турбината на нечовешката му сомнанбулска злоба черпеше силата си от неоткрити космически енергоизточници – може би от невидими тежки вакуумни тъмни частици, малки плуващи в непознато квантово пространство черни дупчици в гъсти вълма от антиматерия. Конски сили! Колко конски сили…  в черепчето, в телцето… Там тропаше кон! В дребната му главица – сянка на кранта. Тропаше призрак на кон, на хърбав кон, на кон…

 

Така се започна …

 

Виден Жанов предприе мерки за „доброволно заздравяване на дисциплината“. Няколко души заминаха без никаква причина в ареста, а останалите вместо в леглата след изморителния безсънен караул се озоваха на полигона в пълно бойно снаряжение, с вълнени зимни шинели посред лято и с бракувани противогази на лицата. Вместо закуска и обяд последваха тренировки на командите „Газ“ и „Атом“, „Ядрен взирв“, „Атомна гъба“, „Бегом“  и „Прибежки и припълзявания“. Голяма част от бракуваните противогази не функционираха или бяха запушени, което скоро доведе няколко редника до припадък – тези недисциплинирани същества се сдобиха с по три дни арест. Старши лейтенант Жанов като пъдар бягаше без противогаз и по рубашка с къси ръкави зад навлчените и въоръжени до зъби свои подчинени и не им позволяваше да изостават в 153-тата вече обиколка на полигона. Скърцаше стипцаво през зъби световноизвестните армейски команди: „Напредкъ ръкътъ“ и „Назадка гавътъ“. След като дисциплината беше доброволно позаздравена, а телата – задушени в потоци от пот, страши лейтенантът забрани на подчинените си под страх от арест да се къпят до три месеца от днешна дата и задраска своята рота от списъците за ред в банята. Вечерта строи всички в столовата прави мирно пред пълните чинии с неконсумираната им храна от днешната закуска, обяд и вечеря и заплаши с арест всеки, който се осмели да опита от сервираното ядене. След вечерната проверка, химна и спускането на знамето (как да не обикнеш родината си и как да не ти домилее за националните ни символи с цялото ти сърце и душа!), ротата бе проверена няколко пъти от командир Жанов  и поименно и по бельо в спалното помещение. Бяха проверени поименно и личните вещи на войниците. Старши лейтенант Жанов разхвърля всички шкафчета и дрехи на господа редниците и конфискува цяла торба лични принадлежности с оглед и с цел за негова и на (не-вярната му?) съпруга собствено домашна употреба, а няколко чифта войнишки гуменки и бельо заповяда да изхвърлят в помийната яма. След което командирът на корейците привидно си тръгна.

 

Най-накрая настана мир и спокойствие в ротата. То се изразяваше в находчиви издевателства на „старите песове“ над новобранците – психологическа реакция за подобряване на самочувствието и разтоварване на напрежението от нервите на ефрейторите, млад-сержантите и „уволнявките“.

В това отношение Огнян, или по-точно редник Аджеров, имаше голям късмет със своя стар войник началник ефрейтор Камен Княжев, който никога не тормозеше новобранците си, тъй като и той самият беше „мърляв кестен“, „путка от Софето“, „мимоза“ и прочее ентелегентче, а освен това му беше и стар приятел от училище – от по-горния випуск. Приятелят му беше някак невротично-флегматичен, но муден и вманячен в запазването на равновесие в трудни ситуации, поради което се бе снабдил с растителни псевдоними като „кестен“ и „мимоза“, за разлика от самия Огнян, който заради избухливия си нрав, взривоопасен в честите холерични изблици на невъздържан гняв беше прекръстен от съвойниците си на „Аджера“, „Змея“, „Ламята“ и „Пулемьота“.

Общото между Огнян и началника му Камен беше, че и двамата бяха твърде странни, ако се вгледаш в тях – дори и във физическите им особености. Дрехите им стояха като чувал, вързан с връв, но в банята се виждаше, че телата им са красиви по своему, макар и различни – на Огнян по-едро и набито, но жилово и хармонично като на левент от юнашкия епос, а на Камен – фино, изтънчено и издължено , но леко ниско и толкова слабо в талията, че приличаше на икона на отшелник. Но и двамата сякаш излъчваха някакво неопределимо порцеланово сияние и не миришеха като другите войници. Камен миришеше като на бебе, а Огнян като здравец, поникнал върху изгоряло дърво и горска шума.

Лицето Огнян: Лицето на Огнян впечатляваше с особена рядко срещана типично балканска българска красота като на Васил Гюров от група „Ревю“ или на Момчил от „Клас“ – обаятелни черти, бяла кожа, която загаря до шоколадово през лятото, големи кръгли очи, които можеха да изглеждат ококорени като на риба понякога, леко издължен правилен нос с по-скоро тънък ствол , но с ясно очертани разширени ноздри, едри устни, напомнящи за нещо етиопско и силно подчертани почти тибетски (или индиански) скули върху издълженото лице, което обаче губеше от изяществото си от прекалано честото изражение на погнуса, скептично-цинична насмешка или в магнетичния гърч на пламенна бунтарска гневност под настръхналата четина на буйната му коса с ярко подчертан огнено-рижав отенък, който като изрусееше през лятото пламваше в слънчевите лъчи и изглеждаше като истински пожар в летните залези.

Лицето Камен: Лицето на Камен пък беше по-грацилно изящно, с високо открито чело, с лъскава тъмна коса, с дръпнати в крайчетата на клепачите бедемови очи, дълбоки кладенци с неземни тайни от древни времена, изразителни като на грузинец или на османски турчин, под сключени хайдушки вежди, странно надвесени над загадъчното и отнесено изражение на неспокойния му поглед, който рядко спираше на място и постоянно се въртеше като военнен прожектор, призван да освети всяко кътче по плаца на битието. Понякога в изражението му се изписваше детинска усмивка, която бано и загадъчно изплуваше върху устни – много чувствителни – яркоалени, изкачваше се нагоре по хлътналите жълти бузи и засияваше като игрив пламък в необичайни енигматично-засмени очи.

Да, най-странни от всичко бяха очите им – прозорецът към душата – големи ясни очи. Пъстрите неспокойни очи на Камен ту шареха, сякаш предяха невидима паяжина, ту се избистряха като на малко дете с възторга на делфин, който политва с волни скоци в морето. Очите на Огнян пък бяха още по-странни – направо извънземни (E.T. go home) – те също бяха пъстри, но кафявото и зеленото в тях бяха по-светли и бистри, но и по-застинали – сякаш водно конче, замряло в мезозойски кехлибар, с отбясъци на пролетно слънце в планински кристал – при това ирисите на двете му очи имаха различен цвят – левият му ирис беше по-светъл от десния и в него отвреме на време припламваха ивици жълт цвят като разжарен огън – стряскащо – все едно, че можеше да запали пожар с погледа си, там накъдето погледне с магнетичния си проницателен маниер. Когато се втренчеше властно и горещо в някого или в нещо очите му напомняха ту на орлови, ту на змийски, ту на изцъкления поглед на някаква вълшебна риба от приказките, но въпреки това в тях се четеше основно изражението на росата – на чиста като роса неподправена детинска ярост, граничеща с игрива манящина, с горска страст и инатливо пламенно въодушевление, примесено понякога с тънка хитровата насмешка – като намигане, но намигане с огромно ясно око – намигане на планинско езеро. Ако очите наистана са прозорец към душата, то се набиваше на очи, че очевидно те двамата с ефрейтор Княжев имаха значително различни души.

Привидното несходство в характерите с приятеля му Камен обаче всъщност ги допълваше в много здрава и хармонична връзка, подобно на онзи знак, (как се казваше) – инг-янг – ин – ян – онзи от съветската книга с произведения на древнокитайските философи, която двамата взеха от билиотеката, за да си я разменят да четат и в момента беше под възглавницата му. Така че вместо да го тормози неговият стар войник, или по-скоро стар приятел, ефрейтор Княжев обсъждаше с него книги, филми, музики и философии – дори и сега след цялата хистерия на този напълно безумен ден той го видя как невъзмутимо вади из под възглавницата си том на Достоевски и потъва в страниците, без да се занимава с естествено избликналия навсякъде наоколо тормоз над новобранците.

Но далеч не всеки новобранец имаше такъв късмет със „стария си пес“ като Огнян.

Ето че вече леглата на старите войници бяха най-накрая приготвени от новобранците според командата „Хотел“ – изрязана от вестник „Неделен детектив“ гола мацка се поставяше върху възгалвниците в леглата на „уволнявките“, прилежно полузавита с одеало тип „МО“ (което означава „Министерство на отбраната“). Отнякъде докарват няколко алуминиеви и пластмасови туби за бензин, пълни с домашна гроздова ракия (около 55 градуса алкохол), които след като бяха изпити (дори новобранците опитаха – особено по-мазните, та и Огнян си посръбна две водни чаши – едната с ракия скоросмъртница 55 градуса, а другата с коктейл „конски тропот“ – бира с водка на равни части – 50 на 50), повечето редници заспаха. Дневалните останаха будни да си догледат по ямболската кабелна телевизия немското софтпорно предаване „Тути фрути“.

Но приключението продължаваше. Електричеството във въздуха сякаш все повече и повече се нажежаваше до три през нощта, когато като кулмивнация на токова дъга в спалнята нахълта с отривисти целенесочени движения на торпедо и със скърцавне на обезумял робот ротния Виден Жанов с напълно изцъклен и озверен безумен поглед и в пълно бойно снаряжение, включително с пистолет Макаров на колана върху рубашката. Със скрибуцащ от злост тих металически глас той разбуди първо симпатичния, мил, добър и красив циганин Иван Костов – тръбача на ротата (ротният се бе надявал да зарадва жена си с два шампоана Нивеа, конфискувани от лигавите му войничета, но не я завари вкъщи , а когато накрая след подлудявашщо дълго чакане тя все пак се прибра взе че го сряза, зърнала безумния му злобен поглед, и му отказа някои крайно необходими му в тази нощ плътски удоволствия, които по бррррачччннно пррррравво се полагаха н-е-е-ему, а не на подполковник Ивановххххррхрррхххшшшс !!!… ссс). Вече напълно обезумял, страдащ от жлъчка и безсъние, на Жанов изведнъж му щъкна луминисцентната лампичка в главата му да  осъществи още сега, в късна доба през нощта, незабавно, планираната втора част на доброволното заздравяване на дисциплината на ротата му. Този път то се състоеше във вдигане под тревога и нощно бягане с противогази и пълно бойно снаряжение до съседното село и обратно. На зазоряване ротата се прибра в спалното, където още преди да са се съблекли вече долиташе сигналът за ставане от сън. Смъмрен от майор Скърбела корейският командир Жанов след известни опити за нови издевателства над подчинените си войници все пак бе принуден да им осигури закуска и обяд и не бе оставен с възможност да ги лиши отново от храна. Но в останалото време от деня той се постара ротата му да упражни отново вчерашните тактически обучения за триумфална бойна победа над ядрения взрив, американския президент, атомната гъба, Турция, водородната бомба, Югославия, тежкия уран, Босна и Херцеговина, радиокативността, Персийския залив и ядрената война, разбира се всичко това с противогази, калашници, каски и вълнени зимни шинели (а и с мешки, пълни с чугунени тенджери – сигурно за по-убедителен звуков ефект при бойните схватки с ядрото на атома и съюзниците му – враговете на българския народ). След ядрената война се разрази малко и химическа и биологична война със съседните държави, въоръжени до зъби и с нож между зъбите и живеещи единствено само от едно – от неистово желание да нападнат РБ (сиреч не ръба, а републиката ни) и накрая отново се състоя ядрена война с атака на прибежки и припълзявания, на щурм и на нож срещу атомната гъба. Велик е нашият войник и най-вероятно измокрен, гладен, уморен все пак успя да победи и да превземе атомната гъба, защото в ранния следобед ротният даде свободно и колкото и да не му се щеше, разпусна войниците, тъй като спешно беше повикан от командира на поделението в щаба.

 

На вечеря ротният изглеждаше почти доволен, тъй като, както го чуха дневалните да споделя на взводните командири и на старшината, командирът на поделението подполковник Коста Иванов бил много притеснен – тук старши лейтанант Виден Жанов почти се усмихна от почти доволство. И продължи да разказва доверително за съвещанието в щаба. Говорело се, че на проверка в поделението ни от София щели да дойдат генерали от новата организация БНДСВ – Българска народна делегация при Световните военни – това беше новосъздадена в столицата военна централа, която се опитваше да измести първенствуващата роля на Първа армия във войските на Републиката и да се бори войските ни да влязат в Глобалната организация на Световните военни (ГС или конспиративно записано Г7) и да се бори за трайно и дълговечно осъществяване на новите ралности по севта и у нас. Говореше се също, че тези нови реалности били две, конспиративно закодирани като НСВР или Чв-р и ЦИ-ЦИ. НСВР означавало „Нов световен военен ред“ или Четврътият райх, а ЦИ-ЦИ означавало „Цивилизационен избор или цивилизацонен избор“, защото ставало дума по световните военни форуми вече не за война между отделни държави, а за война срещу цивилизации.

Според дневалните Виден Жанов продължавал да говори с известно доволство на старшината и на взводните тихо и поверетелно с равен глас, почти като навито на пружина кречетало. И бръщолевел някакви безсмислици от сорта на :

–  Цивилизационен изборр! Рразбирръш ли какво значи туй-уй? Рразбирръш ли, война сррещу цивилизацийътъ – всички военни от всички стррани са обединявът в единен фрронт на война сррещу цивилизацийътъ – военните няма да воюват вече с военни, защото ние сме брратйъ във световнийъ военен интеррнационал, а ще воюват военни сррещу цивилни – ще воюваме вече с цивилните – такавъ щялъ дъ е войнътъ на ХХІ век, който наближава. Затова свалихъ с прревррат Горрбачов миналийъ месец, защото прречеше да дойде новийъ военен рред, рретрроградно се прречкаше на новото време и на Четврртийъ ррайх, но сега новийъ Елцин вече е в Г7. Дорри и Ррусия вече, рразбирръш ли! Нямъ вече в се се се рре да сме – ами Ррусийъ. А и още нещо – ние не можем да запазим такова Знамето на Пррва аррмийъ. То датирръ, рразбирръ се, още от врремето на губеррнийътъ, като сме били рруска губеррнийъ губеррнаторът княз Дондуков го е сложил на аррмейците ни, за да им напомня, че Ррусийъ е истинската им рродина – затова е дал на пъррвъ армия синьо-черрвеното рруско знаме, само, че вместо бяло-синьо-чрревено го сложил като сиво-синьо-чррвено, затова някои му викът и до днес чррвено-синятъ мъглъ. Та нашия командирр Коста Иванов е изключително прритеснен, че от столицътъ ще поискът дъ свъли синьо-чррвенийъ знак на  Пррва аррмийъ и да го заменим с жълтийъ знак на новътъ оррганизацийъ БНДСВ, особено ако има прровал прри прроверркътъ в поделението ни. Затова командиррът е толкозъ прритеснен… А той като прредставител на синьо-червенътъ кликъ напрредкъ може да бъде дорри … отстрррранен (тук Виден Жанов отново почти се усмихна). Говорри се също, че Ррусия и САЩ съ сключили таен военен пакт в Черрнобил и съ подписъли в Укррайнъ учрредяването на нова световна оррганизацийъ, ама тайнъ, нарреченъ KGBFBISSMOSADCIAMi  (наррченъ кодово „Трроянски кон и прриятели от гррупирровките“) и изпрратили като прредставител нъ тази оррганизацийъ,  у назе зъ технъ глъвъ генерралът от гъ зъ (ГЗ) о-зе и гъ-зе ген. Боррис Гербов Бойков (знаеме го като  „Геррбовътъ маркъ“ в секрретните доклади, нали?), за да създаде у нас тайнъ оррганизацийъ и конспиррацийъ, наречена МУТРА (на руски от Мор с утра – умррете утрре, т.е. Морр ша имъ още тази сутррин), за да обезпечи интерресите на всички военни по светъ в боррбътъ им срещу цивилизацийътъ и в очакванътъ войнъ сррещу главнийъ ни световен врраг – срещу цивилните. Старрецът, старрият генерал, вие-знаете-кой – Императоррът, Крръстникът ба, той щял да съ оттегли назадкъ порради възрраст и щял да дойде зъ цивилизационнийъ изборр напредкъ този новийъ ген. Бойков… Но това са неподвъррдени данни. Както и  да е – това ще стане чаааак пррез ХХІ век. Но сега едно е сигуррно – от София ни пращът прроверкъ от БНДСВ, искът да свалиме синьо-чррвенътъ мъглъ и шъ са опитът сигурр дъ прровокиррът командирръ ни – шъ търрсят прровокацийъ и дъ сме нъ щррек, и нъ щик. Говорри са,  че даже на прроверркътъ щял да идвъ неочаквано и самийът прредседател на БНДСВ – самийът генеррал от щабъ – ген. Симеон Царски…

С това безумната тирада на Виден Жанов заглъхнала поверително пред изумения старшина  и мрачните взводни командири…

Единият от дневалните, които им разказаха тази история беше приятелят им „кестен“ редник Закс от Софето (викаха му Закс заради огромните очила, напомнящи за всезнайкото робот от британското детско филмче „Бенджи, Закс и звездният принц“, което наскоро бяха давали по телевизията). Като чу ерудирания му и насмешлив разказ за военните тайни от щаба и за невероятната световна конспирация ЦИ-ЦИ, ефрейтор Камен Княжев сръчка закачливо редник Огнян Аджеров в ребрата и като намигаше дълбокомъдро изрецитира:

– Моето царство не е от този свят. Князът на този свят е дяволът  – думи на  Исус Христос, според Новия завет. Примерно – в Евангелие от Лука. Примерно, де – и отново смигна с умно-ерудирана физиномия.

– Аз пък до скоро мислех, че князът на света е цар Плъх, също като в приказката на Хофман, но като гледам на последък каква помия е този свят, започвам да си мисля, че князът му трябва да е някой баш помияр – ухили му се Огнян.

– Като ротния ни виден Виден?

– Не точно – в дълбок размисъл отвърна Огнян – ами че то по-скоро крантата дето кара помията става за княз, отколкото това пружинарщото помиярче ротния. А представи си, че крантата е князът. Представяш ли си? Калигула направил коня си сенатор, че какво пречи тогава на Сатаната да направи нашата кранта на сивнаря  Князът на света. У-ууу!

– Конски истории като в Гъливер, ама конете са благородни животни – язък, че сме ги докарали до това жалко състояние. Но пък може и да си прав и всъщност страшината наш да е князът под прикритие – досущ прилича на кон, пък и намязва на бащата на наш Буратино, ротния ни де – ротният ни е някаква несполучлива демо-версия на Буратино, но пък не ти ли   прилича старшината наш досущ на такто Карло…

– Да бе старшина Лука Андреев – князът на света под прикритие, нещо като Кръстникът на дяволите мафиоти – българските демони под вещото командване на наш Лука Андреев – дон Татко Пъклокарло – аре бе – колкото аз съм бастуна на дядо Коледа… – захили се Закс.

– Че да ти кажа, Заксе, ти комай множко намязваш на тоз бастун – дяволито се нахили Камен.

– Баба ти намязва на бастун.

– А той нашият старшина повече на вол прилича, а не на кон. Или пък на рахитичен слон. Е-ха ! Ако немаше рима – удари ма! – изсмя се и Огнян.

– А да ви казвам пак, като чул оная история, историята от щаба – подхвана отново редник Закс – То нашият старшина Лука Андреев направо прибледнял и започнал да цъка с език и да си повтаря: „Сериозно, самият ген. Царски? Ц,цц,ц … Бре, бре, бре… Здравата можем да загазим с тази разпасана комнада… Трябва да си налягаме парцалите пред русията,… цъ цъ … бре, бре…“ – и отминал в мрака към портала на поделението, прегърбен и притеснен….

Това разказаха дневалните, но може би нещо не са били доразбрали. Клюките винаги изкривяват секретната информация като развален телефон…

 

(Тук в съня си, докато сънуваше толкова ярко този свой спомен от казармата, Огнян си спомни смътно, че старшината Лука Андреев нещо здравата го беше загазил по-късно. Какво ти загазил, направо загина при проверката, сега си спомняше, премазан беше от някакъв руски ЗИЛ (да не би пък да е знаел много, твърде много?), направо беше луда седмица, луда седмица … И сънят-спомен продължи… Защо ли го сънуваше точно това ? Защо ли? Защо? Защо ли?…)

 

 

Същата вечер бързо от уста на уста плъзна слуха, че тази нощ цялото поделение ще бъде вдигнато под тревога и ще бъде изпратено на няколкодневно учение някъде в дебрите на Стара планина. Самият ротен Виден Жанов след свалянето на знамето потвърди слуха и заповяда на всички от ротата да си вземат автоматите и патрондашите в леглата под завивките и изобщо да си легнат в пълно бойно снаряжение, за да може щом изсвири тревогата нощес неговата рота да се окаже първа в бойните коли и той да получи похвала от висшестоящите. Там е работата обаче, че същият таен стратегически маньовър се беше случил и в останалите роти – и те бяха предупредени от ротните си тайно и полека, и те си легнаха с калашници и пълно снаряжение в завивките, че даже и с мешките с тенджерите, та и с каски на главите. Но докато телефонистите, кабелджиите, радио-ротата и още някои си бяха легнали и с кубинките (този път става дума за военните обувки тип кубинки, а не за голите кубинки, които обещават незабравими сексуални преживявания на новобългарския полицай от страниците на новоизлюпения вестник на полицията, озаглавен „Нощен детектив“, който служеше достойно не само на полицията, но и на армията, тъй като старите войници – „уволнявки“ си лягаха обикновено с изрязани от същото неповторимо средство за масова информация снимки на голи мадами, разбира се, след подадена бойна команда „Хотел“ ), Виден Жанов забрани на своите воини телеграфисти да спят с обувки и това доведе до непредвиден дребен инцидент. Тъй като точно тази нощ дневалните на корейците, които, разбира се, знаеха за очакваната учебна тревога, решиха да си направят майтап и навързаха всички връзки на кубинките на войниците една за друга, при това напълно разбъркани (да не забравяме, че и майтапчията редник Закс беше дневален в момента, а и другарят му беше от Раднево като младия баща редник Ицов и от това и без туй  много сериозните му основания да се погрижи ротния да се провали пред началството нарастваха още повече).

Когато изсвири тревогата почти всички войници бяха все още будни и в пълно бойно снаряжение, но въпреки това настана невероятно блъскане, туткане, изпускане на автомати и на каски и прочие биде всякое шматкане яко гадини без глава во всите роти. Суматохата обече пред шкафчетата за обувки на корейците надминаваше всякакви рекорди и всякоя возможна врява, която е възможно да си представите, защото никой не се сети да развърже всички обувки и чак след това всеки да си намери своите. Вместо това всичките 82-ма войника от ротата се опитваха едновременно да се доберат и да открият своята кубинка – ето ми лявата – не тази е моята – не е твоята бе инбецил – не дърпай – пусни ми връзката – тази не е твоя – къде ми е дясната – тази не е ли моята – не пипай – тази ми е дясната – прочие настана невероятно бутане и боричкане, а в тълпата ставаше и доста трудно въобще да се развържат здравите възли на увързаните една за друга връзки. Като капак на всичко някой саботьор от ротата, който така и не се разбра кой беше, отви бушона на електрическото табло на етажа и тълпата, търсеща кубинките си се оказа в непрогледен мрак.  Но ръганицита продължи, доколкото е възможно да си откриеш кубинката с опипване, а войнишката скупщина пред шкафчетата беше такава, че наистина е трудно да се разбере как никой не пострада в мелето, и ако това явление по издирване на лявата ми кубинка можеше да бъде наблюдавано от някой от водещите теоретици във физическите и матаматическите науки със сигурност биха възникнали фундаментални нови открития в теорията на хаоса.

В крайна сметка, вместо първа, както се надяваше старши лейтенантът Жанов, неговта рота пристигна предпоследна пред бойните коли. Редниците куцукаха с раземенени обувки, като сериозно напомняха за завръщащите се от окопите на Чаталджа или Люлебургас, ранени в Балканските войни свои славни прадеди. Най-сериозно беше пострадал от обувно-кубинковия саботаж шофьорът на бойната телеграфна станция на Огнян – редник Душков. Той докуца най-последен, нахлузил две десни кубинки – едната, от които му беше малка, а другата шляпаше със скъсани връзки.

 

Вече всички бойни коли бяха потеглили, последна остана тяхната телеграфна станция. Очуканата като за книгата на Гинес малка зелена ГАЗ-ка, модел от 1962 г., спеше блажено в мрака на гаражния хангар и независимо от всички опити и псувни на редник Душков отказваше да запали. Пред кабината й в мрака висяха прави и отвереме на време пускаха майтапи членовете на екипажа на станцията – началник станция и старши телеграфен механик ефрейтор Камен Княжев, младши телеграфен механик редник Огнян Аджеров, старшият телеграфист апашът редник Христо Ицов, наречен Исус, липсваше, тъй като беше при младата си жена и новородената си дъщеричка в Раднево, но за сметка на това на лице бяха двамата младши телеграфисти – може би едниствените напълно неграмотни войници в цялото поделение – злобното и подло турско циганче редник Абдул Хасан, който не говореше въобще български език и редник Тоньо Пунчев – краварче от едно съседно село, много добродушен човек, но само с начално образование. Останалите членове на екипажа се опитваха да запалят камьончето – това бяха двамата шофьори – старшият редник Душко Душков и младшият редник Веселин Веселинов – Шаката с джобната библия, която постоянно стърчеше от задния му джоб на клина му върху лявата половина на задника му, в момента затисната от акордеона му, който беше преметнал през рамото си. Шаката беше смешно дребен, с дълги ръце и извънредно ниско чело, което вероятно обясняваше и казармения му прякор – получи името на известния вожд на въстанието на зулусите в Южна Африка. Имаше обаче извънредно голяма уста като на Стив Тайлър – вокала на Аеросмит, което му придаваше външен вид на нещо средно между жаба и призидента-председателя на републиката ни – д-р Жельо Желев. Шаката, също като Абдул Хасан, беше турски циганин от Сливен, но тъй като от скоро беше влязъл в протестантската секта Слово на живот не се разделяше с джобната си библия. Християнските му увлечения инак не му пречеха да прави подли и гадни номера на съвойниците си, манафски да обарва (и може би не само да обарва) новобранчета и да не подхваща никаква работа, от която е възможно да се скатае, така че и сега не беше много деен в борбата за запалване на ГАЗ-ката. В крайна сметка той бе ценен за съвсем други свои умения в ротата – направо беше безценен – никой не умееше да свири по-добре и по-страстно и игриво от него кючеци, гюбеци и песните на Тони Дачева и Оркестър Кристал, на Оркестър Канарите, на Оркестър Орфей, на Лепа Брена и на Весна Змиянац.

Резултат: цялата подръжка на ГАЗ-ката се падаше на редник Душко Душков, чоето име съответстваше и на нрава му. Редник Душков беше душа човек. Той беше израстнал като овчарче в Хасковско село (когато бях овчарче) и преди година се беше преквалифицирал в най-младия тракторист с шофьорска книжка с категория Т в родното ТКЗС (а вече и на татковия му трактор!). Колкото добър човек беше Душко, толкова беше и некадърен като шофьор, а това в случая значи МНОГО. Той беше от тия маркототевци и бастъркитъновци, които чупят предмети само с докосване и които не могат да подхванат нищо, защото всеки предмет се изплъзва от ръцете им. Но черничкият старши шофьор беше и най-добродушният от всички шофьори в поделението. Винаги ухилен и голяма скица. Огнян често се смущаваше от добротата му в негово присъствие. От неговата така естествената  непосредственост. Душевната щедрост, жизнерадостната доброта и сърдечната топлота. Тези прости качества караха Огнян да се чувства като студенокръвно влечуго с изцъклен стъклен поглед и сърце на дремещ в тинята крокодил, в сравнение с редник Душков. За да се отърси от това си душевно смущение Огнян често започваше да разсъждава на ум по темата за добрите хора. Предъвкваше си все такива едни мисли: „Значи има и наистина истниски добри мъже, истниски топли и добродушни, не беше права моята най-любимата ми приятелка и съученичка Урсула, когато след като току що бяхме гледали заедно „Мълчанието на агнетата“ ме покани на гости и като си сварихме кафе, докато го сърбахме, започна да разсъждава, че всички мъже били като Анибал Лектър или като другата откачлка дето трепеше семейства, че всички мъже били зверове, луди, обсебени от агресия, нечовешка жестокост и извратено насилие или циници и безскрупулни егоисти, винаги готови да изядат всеки. Той още тогава знаеше, че не е права, но беше смутен, защото сякаш комай и в себе си виждаше нещо от онзи дзвер канибала Лектър и млако се посмути, но ако сега тя беше видяла нашия Душко… Не може пък да не е виждала такива хора, да не би пък да не ги мисли за мъже, може би такива добри човеци жените не ги причисляват въобще към мъжете, а може би това е, защото самите жени желаят за идеален мъж онзи насилиническия образ, циникът и егоистът, убиецът, военният, силният мъж… Той им е секси за тях, ама как да си представя, че една фуражка може да е секси, някой полицай, или ротен, или старшина, или някой побойник, някой кретен с ниско чело, обратна захапка, дето по-скоро ще те пречука, но не може да върже дума… Но не, не, това при Урсула, това е понеже … понеже … понеже баща й… баща й , баща й я беше…“  …

– Май я закъсахме, Душко? – провикна се ефрейтор Камен Княжев и така прекъсна потока от еднаквите на последък мисли на подчинения си приятел редник Огнян Аджеров.

– Маамудеба и тоз акумулатор, вчера запали от третия път, а сега като нарочно… – мрънкаше притеснено Душко, но дори и псувните му и притеснението му бяха някак добродушни и радостни – и казани винаги с усмивка на уста.

– А ти  Душко, нали беше завчера караул. Не си спал. Ще можеш ли да караш?

– Не бери грижа, мимоза – редник Душков се обръщаше към съвойниците винаги по прякор – д-а знаеш с трактора на татко, това тука още не е нищо…

– И все пак… Знаеш ли, Аджеров, от колко часа не сме спали?

– Според мен от 48 часа насам да сме спали има-няма 3-4 часа… – запресмята на пръсти Огнян.

Изведнъж светнаха фарове и ги заслепиха, ГАЗ-ката се изкашля, запращя, задрънча и внезаптно се разбуча като повреден хеликоптер, като изпълваше целия гаражен хангар с гъсти облаци прегорял бензин.

– Скачайте, качвайте се, че пак ще спре! – започна да им маха редник Душков и всички скочиха на борда – старите войници в апаратната, младите – в телеграфната зад нея …

– Аджерче, ти седни до мен, че ако нещо пак закъсаме да помагаш – повика го редник Душков и Огнян се настани в кабината до шофьора.

С подскачане и пращене камьончето достигна портала на поделението. Огнян грабна пътния лист от КПП-то почти в движение и най-после се заизмъкнаха от градчето с бръмчене сред кълба дим. Воланът изскърца с пронизителен писък и с героичен заден маньовър се озоваха на тъмното нощно извънградско шосе. Душата-шофьорце натисна пълен газ на ГАЗ-ката, за да настигне кордона от камионите на поделението, който светеше като фосфоресцираща гъсеница някъде напред в далечината. Героичната им съветска бойна машина засъска и запращя вече със всички сили – цялата се тресеше като космически кораб в черна дупка. Инерцията от скоростта нарастваше. И изведнъж – тън! – фаровете угаснаха и всичко потъна в непрогледен нощен мрак.

– Какво стана бре, Душко ? – дочу се гласа на ефрейтор Княжев от апаратната.

– Есегасибехмемамаси, бе мимоза! Акумолаторът загасна ! – засмя се шофьорът.

– Аджерче, надвеси се от прозореца да гледай белите линии на сред шосето и казвай кога има завои! – добави той.

– Не може ли да спрем, Душко? Опасно е така…

– Не може.

– Защо бе? Ако спрем няма да запалим вече, а?

– И това, ама и защото ни заеба спирачката.

– Какво казваш?

– Спирачката не работи. Знам ги от ремонтното в Сливен, напълнили са я с вода, вместо със спирачна течност!

– Какво искаш да кажеш, че изобщо не можем да спрем?

– Не можем да спрем, дори и да искаме.

– А ръчната?

– Амчи то ние нямаме ръчна спирачка – нахили се весело редник Душков в мрака.

– Няма що! Много весело!

– Ти, Аджерче, гледай в чертите, да не отнесем мантинелата!

Огнян се надвеси през прозореца и вятърът от движението го блъсна и засвистя в ушите му. Внезаптно му се зави свят и пред очите му притъмня. „Сянка“ – помисли си той, без да знае защо. Усети, че губи равновесие и всеки миг ще загуби съзнание. Стисна здраво рамката на прозорчето, за да се окопити. Преминаха пред закъсал огромен ЗИЛ от военната колона, който беше отбил в страни от шосето. Огнян се загледа в него, за да види дали е „Космос 1“, в който имаше приятели. Внезапно фаровете на ЗИЛ-а ярко блеснаха в очите му – шофьорът беше включил на дълги. Напълно заслепен, Огнян се опита да извие глава в другата посока. Виждаше само черно, лентата на пътя изчезна от очите му. Отново му се зави свят. Вятърът просвири със всичка сила в тъпанчетата му. „Сянка !“ – сякаш някой изсъска със зловещ глас в писъка на вятъра. Огнян разтърси глава, за да се свести. Отново чу съвсем ясен металически глас – сякаш ехтеше вътре в главата му, съкаше: „Искам сянка!“. Огнян се стресна не на шега. Сърцето му подскочи и забумтя. Не знаеше защо се стресна така. И за трети път чу гласа във вятъра, още по-силно, по-страшно и по-отчетливо: „Искам сянката ти!“.

…Цвилеж! Някой изцвили! И конски тропот… Съвсем ясен конски тропот от копита… чуваше…

– Какво става, Аджерче? Кой ще ми гледа пътя? – чу гласа на шофьора редник Душков в мрака. В непрогледния мрак. Пое си дълбоко дъх и малко се окопити:

– Извинявай, Душко. Зави ми се свят. Явно е от преумора. Видя ли ЗИЛ-а?

– А, „Космос 2“, космическата станция – обади се Душко.

– Чакай, а какво е това пред нас?

Очертанията на друг огромен ЗИЛ заплашително нарастваха в рамката на предното стъкло.

– Леле! Това е „Космос 1“.

– При това спира! Защо спира?

Огромният ЗИЛ с гигагантската радиокосмическа апаратна „Космос 1“ явно спираше, за да помогне на закъсалия си по пътя близнак „Космос 2“.

– Леле! Мааму… – позяпна Душко.

– Не можем ли да спрем? Да намалим? – извика Огнян.

– Не – лаконично смоталеви редник Душков

– Спри газта! – изцвили Огнян.

– Амче пуснах го съединителя, ам’ фърчим по надолнището…. мааму Сливенремонтно… – мърмореше Душко Душков.

Изведнъж изотзад им грейн ярка светлина – дълги фарове. Някой приближаваше отзад. Огнян се вгледа в пукнатото огледалце за обратно виждане и възкликна:

– Е, тва!..

– Този пък кой… някой се е засилил към нас точно в задницата ни! – чу се гласа на редник Тоньо Пунчев отзад от телеграфното.

– Космос 2 – поясни лаконично Душко и след миг добави: Оп’ля!

Тряс! – ГАЗ-ката се блъсна в задната броня на грамадния спрял пред тях ЗИЛ: Прас! – идващия от зад втори ЗИЛ се вряза в задницата на нещастното им камьонче. Славната малка ГАЗ-ка беше попаднала в сандвич между двете радиокосмически станции.

– Кой си ти, бе? – чу се глас от към задния ЗИЛ – Душков, мърдай от там, бе, мърда!

– Не мога, няма да запали! – провикна се на свой ред Душко.

– Ей, Душков, луд ли си?! Спри бе, човек! – чу се глас и от предния ЗИЛ.

– Не, мога, Догане, сприрачната течност даде фира! – провикна се напред Душко.

– Ами ръчната! Дърпай я ръчната, Душков, бре човек!

– Амчи то ние изобщо нямаме ръчна, бе Догане – усмихна се с 24-каратовата си усмивка редник Душко Душков в мрака.

Зад гърбовете им се чуваха вече заплетени един в друг гласове, засилващи се глъч и суматоха.

– Аджеров, Душков, какво става герои мои от теорията на катастрофите? – чу се да се извисява гласа на ефрейтор Камен Княжев от апаратната.

Огнян се хвана за главата, после усилено разтърка очи, докато въздишаше:

– Душко, Душко, е ей това се казва … куцуз … куц… уз … куц…

И внезапно отново пак го чу! Конският тропот! Съвсем ясен и отчетлив тропот на конски копита… в главата … сякаш в главата му…

 

На зазоряване ГАЗ-ката с телеграфната станция Т 5 на ефрейтор Княжев и екипаж пристигна в тайната база в полите на Стара планина, теглена на буксир от ЗИЛ-а с радиокосмическата апаратна „Космос 1“. Шофьорът редник Душко Душков находчиво избра огромна локва с тиня, за да спре камиончето си в нея. ГАЗ-ката нямаше ръчна спирачка и поради наклона щеше да тръгне на долу, ако не се „закотви“ някъде. Когато колелата й затънаха до половина в лепкавата тиня, тя най-накрая заспа неподвижно. Първата част от приключението беше приключила. Огнян слезе и измъкна от телеграфното огромна тежка макара с дебели като смоци кабели и започна да ги развива. Огледа се наоколо – намираха се сякаш в дива букова гора върху килим от шума. По нищо не личеше, че е тайна свързочна база, но като се разровеше шумата под нея се подваха отверствия и букси на заровени в земята кабели. Сателитните антени на станциите „Космос 1“ и „Космос 2“ (единствени по рода си в България!) вече бяха инсталирани. Шофьорът редник Доган в този момент заземяваше захранването на „Космос 1“ . „Готови за пуск!“ – чуваше се как се провиква командирът на радио-ротата инженер лейтенант Маркс Едисонов. Огнян си представи как космическите радисти – неговите приятели от „Космос 1“ – вече кодират морзово съобщението „“Космос 1“ към „Космос 2“: До старши лейтенант Виден Жанов: Строго секретное: Кифлите с мармалад за войнишката закуска пристигнаха“ и как това кодирано послание минава през сателитната антена на станцията като радиовълни и се понася нагоре към небето, издига се над върхарите на буковата гора, минава между купестите облаци, потапя се в перестите облаци, преминава  през озоновия слой, пърха в стртосферата, подминава я и най-накрая излиза в земната орбита и се носи в открития космос и там в леденото вакуумно пространство открива мъничкия българо-съветски космически спътник „Лайка 681“, попада в неговата сателитна антена, разработена от института по космонавтика на БАН и бива прекодирано от компютър „Правец“ и изпратено към предавателя на космическия спътник, който го насочва като космически радиосигнали обратно към планетата Земя, така посланието за кифлите отново минава през стратосферата, през озоновия слой, през перестите облаци и като си пробива път в купесто-дъждовните облаци се насочва право към едно зелено петно на земната повърхност – букова горичка в източна Стара планина, преминава върхарите на дърветата и влиза право в антената на радиокосмическа апаратна „Космос 2“, която се нимара точно на 1 метър от  изпратилата посланието станция „Космос 1“ и тогава разкодираното послание от съседа бива дешифрирано, записано от дежурния радист като бележка на листче от тетрадката му и немедлено бива занесено от новобранец на още три метра в ляво до щабния ЗАС на ротния Виден Жанов и след тази космическо-комуникационна революция старши лейтенантът най-после бива пряко известен за пристигналите в тайната база кифли. Но, хайде до тук, стига разсейване!  Огнян откри най-близката заровена букса и завинти кабела на своята апаратна в нея. Протегна се и се прозя, но изведнъж се стресна. Гласът на ротния Виден Жанов пискаше от към гърба му:

– Ефрррейтор Княжев, прри менкъ!

Камен Княжев беше замъкнат от ротния в базовата му ЗАС-ка, защото беше най-добрият войник-специалист по теорията на двигателя с вътрешно горене.

– Нужен ни е, защото съ говорри, че на прроверкъ при наскъ щял дъ дойди самиийъ генерал Борис Гербов Бойков. – поясни старши лейтенантът Жанов  и се разпореди ожесточено: – Г-н ефррейтор, искам ви денонощно на рразположение за достойно и отлично представяне на ротътъ по теорийъ на двигателийъ! – поясни старши лейтенантът и после посочи към Огнян с острото си противно прътче – Рредник Аджеров вие ще поемите работътъ на телеграфнийъ механик и към вашътъ телегррафнъ станцийъ Т 5, но и към дрругътъ Т 3, тъй като рредник Захаррриев отсъствъ – наряд е!

– Слушам, г-н старши лейтенант – на часа отговори Огнян.

Огнян влиза като сомнамбул в апаратната на телеграфната си станция Т 5-та. Тясно пространство метър на метър, но то е единственото му собствено място, като роден дом. До столчето е неговият таен тефтер. Трите дебели книги от библиотеката. В шкафчето с инструментите е скрил три писма от Урсула и няколко нейни снимки, в ляво -увита във вестник -половин бутилка водка, а най-долу дори е скатал най-забраненото и опасно нещо в поделението – уолкмен. Ако го пипнат, че има уолкмен могат да го пратят дори на военен съд за нарушаване на военната тайна и за колаборация с враговете на родината… Огнян напипва с пръсти ключовете в металното чекмедже и отключва една по една четирите теникиени врати на секретната лампова апаратура, най-невероятното постижение на техническия прогрес от Първата световна война. Редник Аджеров отваря секретните документи и пратката от щаба с шифриращите кодировчици за засекретяване на мъдрото телеграфно съоръжение – асбестова кутия с нещо като перфорирани картонени билетчета. Поставя две такива билетчата в секретните жлебове – на първата и на втората засекретяваща апаратура. Завърта двата ключа, подобни на ключове на готварска печка и големите лампи просветват, по едрите допотпни транзистори и диоди започва да бие лек ток, светват няколко червени лампички – значи всичко е наред. Двете засекретяващи апаратури са включени. Засега. За минутка. Цък-цък – ето я и класиката: лампите примигват и помръкват и двете секректретни апаратури угасват една след друга. Огнян вади амперметъра, за да открие изгорелите транзистори, диоди или бушони по веригата. Едната апарутара напълно отказва да даде признак на живот или поне индикация защо е умряла. Другата проработва временно след няколко ритника, безотказен способ при ламповите апарати, за който Огнян е научил от своя ефрейтор, който някога в детството си бил имал лампов телевизор „Опера“. При всяка засечка и при всяко отклонение на сигнала перфорираните картончета, наречени шифроващи кодировчици се дупчат и стават негодни и трябва да се заменят с нови. Използваните перфорирани хартийки пък трябва да се поставят в метална кутийка, наречена секретна урна и немедлено да се запалят и изгорят с кибрит до гладка пепел, за да не може врагът да ги плени и да разбули уникалния шифър от перфорацията им. Войник-свързочник, който не е изгорил продупчените секретни картончета до гладка пепел бива изпращан немедлено на военен съд за нарушаване на държавната тайна, предателство на родината и сътрудничество с нейните врагове. Наистана, и идеята да се ползват телеграфи с лампова апаратура сама по себе си е уникален способ за постигане на пълна секретност, тъй като на всякъде по света те са излезли от употреба още през 1917 г., но хитрата съвтската армия ги ползва до 1958 г. и ги предава на още по-интелигентната българска войска, след техния надлежен брак, и така само най-секретнатата българска армия нарочно задържа старинните бракувани телеграфи в тайна трайна употреба чак до 1991 г., за да не може никой враг да разгадае командите на българските генерали, пристигнали по телеграф, какъвто никой никъде вече не използва от половин век.

Едната засекретяваща апаратура явно е безнадежден случай днес – решила е да не се събуди, а другата – наританата – така и не желае да получи ясен сигнал и да сътрудничи доброволно на българския телеграфин механик. Два часа Огнян се опитва да изчисти сигнала, зарежда секретен картон след секретен картон, изгаря секретен картон след секретен картон и най-после стрелката на потенциометъра се стабилизара. Редник Аджеров зарежда поредния шифровъчен кодировчик в жлеба и се включва в мрежата, с надеждата, че най-после ще успее да размърда схванатия си кръст. Апаратурата е предвидена да работи безотказно поне 24 часа, но това е било (а дали е било?) до бракуването й през 1958 г. В настоящите времена тя обикновено откзва на всеки 10-15 минути, при което всеки път преебава шифроващата секретна хартийка-кодировчик. А ако не сте разбрали, повтарям: според устава под страх от затвор за военно престъпление повредената перфорирана хартийка, която е строго секретен военен документ, трябва да бъде изгорена незабавно и немедлено в урната за секретни документи, след което да се замени с нова и апаратурата да се пусне отново, ако до тогава бушоните или лампите или транзисторите или диодите не са изгорели и ако изобщо е възможно да се изчисти сигналът. Щрак-щрак-щрак-ляво-дясно-по средата. Горният ключ отново зацепва. Клещи. Отверка. Щрак-щрак-щрак-ляво-дясно-по…средата. Като по чудо проработи. Сигналът е чист и значи сега, докато не е прекъснал пак, Огнян търчи в задната част на камиона в телеграфната зала, за да получава и да пише съобщения по телеграфите. Което е по принцип работа на телеграфистите, но на тях им трябва още малко военна подготовка, за да научат буквите на кирилицата. Редник Аджеров отваря плика със секретната шифрограма, която трябва да изпрати по телеграфа: текстът гласи: „Кюлавте канцина бата иочда ноз корт нитая чиа копифтта в сесетото пълдемуморлайние на нето.  Ткот два а“. Това е шифрирано послание, което означава: „Кюнците на баклавата да изритат от коня два чифта копита в седемнайсетото пълнолуние на морето. Точка“ Това е шифрирано посление, което означава: „Командирът на ротата да получи от щаба два кашона кифли в 14 часа за войниците. Точка“ Огнян се връща в апаратната. По чудо сигналът е чист, лампите не са угаснали, апартурата все още работи. Сега той трябва да изхвръчи на вън, за да извърши същите операции и в другата телеграфна станция Т 3-та. На вън цари пълен хаос. Командирите на роти търчат като корейци и козируват на многобройни генерали от София. Величествена гледка представляват двете могъщи космически радостанции, разположени на метри една от друга – Космос 1 изпраща космическо сателитно послание на Космос 2. А пък и телеграфните станции, които редник Аджеров трябва да обслужи си ги бива – как иначе ще получим кифлите от щаба, ако не бяха те? Телеграфни станции Т 3 и Т 5, подобно на Космос 1 и 2, са единствени по рода си в България – само те още работят с бракувана през 56-та и 58-ма руска телеграфна техника.

Първият ден на учението за Огнян изтича в постоянно тичане между двете телеграфни станции, зараждане и изгаряне на секретни картончета в урни за секретни документи и чаткане на шифровани послания по телеграфите. Втората нощ продължава същото. В 22,00 часа редник Аджеров отива до щабния ЗАС на ротния си Виден Жанов, чука на вратата на фургона му и влиза. Ротни и зводни командири са се събрали пред отрупаната с туршия и кюфтета маса, задно с някакъв софийски генерал. Най-добрият специалист по теория на двигателя с вътрешно горене ефрейтор Камен Княжев им прави кафе. Шаката свири на акордеон хитът на Лепа Брена за виното и ракията. „Господин страши лейтенант, резрешете да доложа, позволете ми да се оттегля за няколко часа сън, някой да ме замести“ – изстрелва репликата си Огнян, но Виден Жанов отвръща пискливо: „Господин рредник, не ви съ позволява – въррнете съ нъ постъ си и изпълнявайте надлежнити си задания немедлено!“. Редник Огнян Аджеров е принуден да се върне в апаратната почти умрял за сън. В 2,00 маса през ноща секретните кодировчици-картончета свършват. Огнян си позволява да излезе за мало на вън. Той обича да ходи на учения, защото обича Балкана – обича и плътно черните балкански нощи, в които тъмнината прилича на течност, а тишината – на тъмен звук. Командирите отстъват и притичват от време на време като попарени зайци само по станциите, другаде – никакви проверки, нито от сержантския, нито от офицерския състав. Почивката трае 15 минути – точно в 2,15 ефрейтор Камен Княжев носи на редник Огнян Аджеров нова асбестова кутия с перфорирани хартийки, пардон, с шифриращи кодировчици. Гърчът започва отново.

Още от през нощтта в апаратната стана изключително задушно и си личеше, че на следващия ден ще е непоносим мор. Първите зари на слънцето бяха удавени в мъглива мараня. Движенията на Огнян бяха станали вече съвсем забавени и некоординирани, чувстваше се сякаш плува в нажежен аквариум. Главата му сякаш беше пълна с памук. Погледът му се размътваше и клепачите му тежаха като оловни. Към 8,00 часа на вратата се появи редник Тоньо Пунчев – носеше на Огнян закуска – кифла с мармалад и канче с гореща ръж – войниците пиеха ръж, вместо полагащогто им се кафе, защото командирът на поделението подполоковник Коста Иванов прибираше кафето от склада, за го пласира на черния пазар. „Мерси“ – провлачи Огнян и стисна канчето с ръж и кифлата си. Отвори уста, за да отпие. Навън вече ставаше непоносимо горещо. Отвори вратата широко. В апратната влетяха  няколко огромни оси-“чернобилки“ и гигантски комари, очевидно нещастни жертви на военнен генетичен експеримент. Жуженето им унасяше Огнян. Той още веднъж отхапа от кифлата, но сякаш нямаше сила да дъвче. Стресна се. Видя кифлата си на пода, канчето с ръж – разлято. Беше заспал седнал на страни, с пълна с кифла уста. Сега разбра какво го събуди. През вратата надничаха скръбната физономия и едрите руси мустаци на майор Зуков-Скъбела.

– Какво става господин редник? Защо спите, седнал с пълна уста? – гръмовно избумтя тъжно-внушителния майорски глас на Скърбела.

– Разрешете да доложа, г-н майор, не съм спал от близо 48 часа – рапортува Огнян, докато се опитваше да стане и да козирува на висшестоящия.

– Вървете да спите в шофьорската кабина, г-н редник, аз ще поема вашите задължения.

– Слушам господин майор – изстреля Огнян по устав, все още с пълна уста. Замълча за миг и си позволи да добави крайно неуставни неприлични думи: Благодаря ви.

Майорът се направи,че не го е чул. Кимна му в посока към шофьорската кабина и сдена пред лампите на апарутарата.

Огнян заспа като заклан. 5 часа сън за 5 денонощия безсъние. Събуди се от непоносимата жега. Сънуваше черен като нощта кон, който тропаше с копита, цвилеше като повреден камион и го гледаше право в очите, но нещо не му беше на ред – вместо очи имаше бездънни черни дупки. Огнян се измъкна от лепкавия тежък сън, цял плувнал в пот. Трябваше да излезе колкото се може по-скоро на открито. Пикаеше му се. Той се изтърколи от кабината на камиона и се олюля като се опита да стъпи на изтръпналите си подути карка.

В обдената жега на вън картинката е следната. Не се вижда наоколо нито едни офицер или сержант – всички са се изпокрили от горещината. Докато някои от свързочниците се претрепват да щракат по разбрицани машини, шофьорите, чиято работа е да бездействат са обхванати от непоносима скука. Тайните запаси от ракия са станали изключително дефицитни, а е досадно само да се спи. Жегата е нетърпима и шофьорите му намират колая като се покатерват на покривите на  бронираните камиони, събличатсе по слипове и почват да се препичат така на импровизиран плаж. Особено популярна беше станцията „Космос 2“ – покривът й се беше препълнил с препичащи се шофьори по слипове, защото те ползвяха сателитната й антена като импровизиран плажен чадър.

Огнян се усмихна със симпатия на полуголия редник Душков, който му помаха от покрива на космическата радиостанция, като му сочеше полупразна бутилка, вероятно с домашна скоросмъртница. Видя как редник Доган се кърши в талията, гол до кръста, вероятно показваше специфични движения на кючека или гюбека. От това на Огнян му стана още по-смешно и той за пръв път от пет денонощия се усмихна цялостно с привлекателната си и малко хищна усмивка. Протегна се хубаво и се прозя. После кривна в един гъст лещак зад преплетени стари едри букове, за да облекчи належащите си физически нужди.

„Този нагъл бук ме гледа“ – помисли си Огнян, докато се взираше в релефа на едно вековно дърво, който много приличаше на женско око. Действително буковете често образуват по кората си форми, които досуш приличат на човешки очи. Старите букови гори всъщност приличат на гори от очи, гори от гледащи дървета. Някои от тях са странно оплетени едно в друго като любовнци в прегръдка, а на други са им излезли корените и напомнят ту на причудливи папала, ту на странни крайници, ръце, лапи и крака. Днес всички те обаче бяха замрели от непоносимия летен зной, цялата гора тънеше в омаломощена тишина, не се чуваха нито птички, нито дори жужене на мухи, пчели или оси. Дали вече да не отиде да смени почтения майор Скърбела или да се присъедини за малко към импровизирания плаж на шофьорите на покрива на ЗИЛ-а, мислеше си Огнян, докато закопчавеше копчетата на брезентовия си униформен клин в гъстия лещак. Докато мислеше това, той се заслуша. Някъде не далеч зад гърба си дочу напрегнати човешки гласове и тракане на военни ботуши. Стори му се, че ясно разлчава гласа на командира на поделението подполковник Коста Иванов:

– Другарю генерал майор, сега сам с очите си ще се убедите в техническото съвършенство на свръзочните войски на Първа армия. Погледнете насам…

Безжалостното нагло любопитство, което цял живот го измъчваше, пришпори Огнян да се измъкне от лещака и да погледне какво всъщност става.

Видя доста комична гледка: ротните командири, придружени от висши офицери, развеждат 10-тина софийски генерали и им демонстрита бойна готовност. Комичният ефект произлизаше от вида на един огромен генерал с масивна челюст и ниско чело, който приличаше повече на трикрилен гардероб, отколкото на жив организъм и явно ползваше за униформата си специален шивач. Около него подскачаха като кукли джуджета следният антураж: 1. прегърбен и мрачен командирът на полка черничкият подполковник Коста Иванов, с лилави торби под очите, 2. истерично пружинаращия паяк сенокосец старши лейтенант Виден Жанов, ротния му, 3. до него надутия като разгонен пуяк ротен на радистите инженер лейтенант Маркс Едисонов, 4. ротният на телефонистите отнесеният плешив очилатко старши лейтенант Бригадир Разбойников, и 5. още цял куп подобни офицерски насекоми, които кръжаха около генерала като мушици около масивна купчина тор. Само майор Зуков Скърбела липсваше, защото в този момент заместваше редник Аджеров в телеграфната станция Т 5-та. Огнян се досети, че обемистият генерал трябва да е хитът на сезона – влиятелният на международно ниво Борис Гербов Бойков. Това обясняваше мрачния вид на подполковник Иванов, който очевидно не можеше да диша генерала, но трябваше да му се слага, за да запази позициите си и страдаше от тази душевна колизия, както и подмазваческото подскачане на Виден Жанов, който не можеше да сдържи неземната си радост, че командирът на полка най-после е унижен кретен.

Генерал майор Борис Гербов Бойков беше напарвил кариера, защото беше родом от единственото традиционно комунистическо шопско село в Софийското поле Мировяне. Дядо му Бойко Крушкин беше от първите членове на синдиката в Кумарицка околия, сподвижник на БКП и участник в Септемврийското възстание. На село пък се разнасяха легенди, че баща му Гербо би кръстен така, защото бил незаконно дете на някой си от царските регенти от сакскобурготската рода, а според други самият Борис бил незаконнно дете на диктатора Живков. Тези непотвърдени слухове помогнаха на Борис Бойков да направи завидна кариера в завода – в Кинтекс. Зададоха му поверителна задача по конфиденциалната търговия. Той с умиление се спомняше мускулно-опорния си апарат от времето на официалния нелегален трафик на автомати Калашников за ислямската социалистическа революция. След провала на операцията в Италия от КПСС му дадоха най-отговорната задача – това беше звезния му час – в сътрудническво с изпълкома на КГБ той отстрани лично и чрез поръчителство 82% от ненадеждните другари от кораба с проваления разкрит товар, а още по-важното беше, че успя да договори потулването на скандала с колегите от ЦРУ и така получи важна мисия за международното сътрудничество с американските и английските другари, които обезпечаваха банковите дела по сметката на КПСС в Лондон. Това че Бойков не отбираше от английски само увеличаваше уважението на другарите му от КГБ и КПСС, защото според техните представи американските колеги бяха длъжни да говорят на руски, а всеки верен социалистически кадър, който не разбираше вражеския им английски език се приемаше като по-надежден другар на партията, защото нямаше опасност да се подаде на империалистическа вербовка за чуждите сили. Борис Бойков спечели пълното доверие на съветските си другари и беше обучен и провъзгласен за генерал. Говореше се, че неведнъж се е срещал с шефа на ЦРУ под прикритие, който лично му подарил нефритена статуетка с древен фалически символ, а шефът на британските служби в знак на почит към Генерала му изпратил макет в цял ръст на прочутата статуя с пикаещото момченце от Брюксел. Самият Борис Бойков с умиление си спомняше старите времена на трафика и израстването в международната кариера, когато беше млад, здрав и силен и беше най-преспективната фудболна звезда на Мировянския стадион до завода. Сега атрофиралите му в тлъстини мускули му пречеха да се движи и често го задушаваха, нарушаваха кръвното му налягане и му причиняваха задъхване и сърцебиене. А някога футболните му другари от село го наричаха йогата и будисто за неговото невъзмутимо спокойствие и зарад’ двигателно-опорните трикове, които правеше като централен нападател… А какъв майстор беше по Самбо! Ех, някога той беше съвършен! Съвършен като Рамбо, като Силвестър Сталоун в „Кобра“, като  Шварци в „Чревената Соня“, ех, младост, младост… Но Борис Бойков беше все още безупречен и имаше само една единствена емоционална слабост – обожаваше да го харесват и обичат и мразеше да му се подмазват и подиграват. И тъй като в момента цялата свързочна войска едновременно му се подмазваше и подиграваше, той вътрешно се отвращаваше – душевно потиснат, изморен и раздразнен.

– Погледете Космос 2, нашата гордост, другарьо генерал майор – хъхреше прегракнало командирът подполковник Коста Иванов.

– Но какво е това на покрива?! – изрева генералът, внезептно съзрял как шофьори по слипове си подмятат шишето с последните остатъци от ракия под сянката на космическата сателитна чиния.

– На покрива ли?… А,…нищо?… – гласът на Коста Иванов съвсем потъна и изсъхна с напълно покрусена въпросителна интонация, като на атеист, който току що е видял летящ във въздуха християнски светия с нимба.

– Какво нищо, господини подполковник?! Какво нищо?!? На това ли му викате нищо?!? – изгърмя със все сила гръмовержеското гласище на генерал майор Бойков.

Защото нищото на покрива се състоеше от десетина потни шофьора по слипове, които се препичат на сълнце върху космическата станция и ползват сателтината й антена за чадър.

„Ей сега я втасахме“ – помисли не без основание Огнян.

И наистина, реакцията не закъсня. Само след десет минути се чу ррръкащия истеричен фалцет на Виден Жанов:

– Напрредкъ всички! Пълна бойна готовност! На-е-бе-ее-ее-гом !

– Рррррредник Аджеррров и за теб се отнася – изсъска командирът на корейците на опитващия да се вмъкне незабелязан в телеграфната си станция Огнян – веднагъ съ пррривидете в пълно бойно снарррряжение. Ша носити всички димки, гррранати и патрронни и лично шъ пррроверя как сте си изчистил и смазал автоматъ си! Бего—о–ом маррш!

 

След десет минути цялата телеграфна рота, начело със злополучните шофьори бягаше, дрънчеше и се тресеше кото гигантска металическа стоножка по склоновете на Стара планина и газеше с кубинки мравуняци, дупки на смоци, жабурняци, зелени морави и горски билки.

Навярно читателят някога си е задавал въпроса какво става, когато човешко същество бива докарано до крайния предел на жизнените си сили. Смее се. Поне Огнян се смееше. Състоянието, от което не може по-нататък, сътоянието на краен предел, близко до смъртта и до пълното изтощение води често до трансови изблици, на прага на последния транс – агонията – избликва необяснима еуфория. И сега Огнян се смееше без причина, смееше се вътрешно, смееше се външно. Всичко му беше страшно забавно и приповдигнато, без да има видима причина за това. Автоматът Калашников продължаваше да го бласка в гърба, сакът с противогаза и мешката с тенджерите с дрънчене се тряскаха в двете му бедра и подскачаха, сандъкът с димките, патроните и гранатите изпъваше сухожилията на ръцете му до скъсване, краката му вече не го държаха и мускилите на бедрата му искаха да откажат да се движат, каската се клатеше и удряше челото му, а той се смееше. Усещаше обаче, че всеки миг може и да не издържи. Можеше ли да напрегне още волята си, да изнасили силите си още една минута, пет минути, можеше ли? Той не знаеше дали може, опитваше се да мисли за друго или въобще да не мисли. „Ако наистина нямам повече сили просто ще припадна, помисли си той, а щом не съм припаднал, значи още имам сили.“ „Ама разбира се, че всичко е наред, всичко е супер – помисли си след малко – просто човек или е жив или умира, щом още не съм умрял, значи съм си супер, ха-ха!“ И той се засмя този път с пълно гърло. „Колко е забавно всичко! Животът е невероятна забава – да си жив… Ха-ха!“ Кордонът от изтощени до краен предел войници в пълно бойно снаряжение започна да се спуска надолу, спускаха се по нанадолнището на склона, някъде към полите на планината. „Ето, че ще издържа, надолу помага гравитацията, само да я следваш като автомат. Автомат ли? Еба си забавата! Ха-ха!“. Със всяка стъпка еуфорията завладяваше тялото и душата му. Усещането му за телесност намаляваше, не чувсташе вече крайниците си, не чувстваше гравитацията, но сетивата му се изостряха до крайност. Вече може да скенира всяка подробност от пейзажа наоколо. Полянките с горски цветя под петвековни дъбове. Техните цветове и ухание. Пътеката вече се губи, все по-обрасла. Стръчат метличини и суха трева. Няколко златни бръмбара – златки се крият в сянката й – под паяжини – светкат. Отбясъци от нажеженото слънце. Скакалци  и скакаклища скачат по горещите камъни. В клоните на дъбовете цвърчат изплашени птици. Десетки различни видове птички подплашено излитат от короните им – всяка парабола на полетите им е различна.

С всяка измината стъпка дъбовата гора става все по-дива, докато следите от човешко присъствие изчезват. Военната зона е запазила природата девствена и невероятна – изглежда тук не е стъпвал човешки крак от половин век. Става непроходимо от шипкови храсти и дренки, обрасли с виолетови облаци смрадлика. Излизат на широка морава. Точно в центъра й – величав дъб – прастар. Короната му е съвършенно кръгла сфера – огромна – пълна с птици – шуми от живот. Кодрдонът търчи към дъба с трясък на метал – тенджери, противогази, патрони и автомати. Влизат в сянката на ствола – по напуканото стебло лазят червени мравки – търчат по магистралите си. От хралупата проблясват две очички. За миг спотнанен импулс кара Огнян да докосне ствола. Чувства живота на дъба по дланта си. Нещо става. Еуфорията го обхванала изцяло: „Колко е красиво това дърво, мале, колко е красиво!“. Погледът му се променя. Струва му се, че се е откъснал от тялото си. Гледа пейзажа от все по-високо, от все по-високо – сякаш е излитащ от земята орел. Сигурен е, че ако погледне на долу ще види себе си под себе си, вътре в стоножката от дрънчащи бягащи войници. Навлизат в могилист терен – десетки обрасли могили – може би тракийски. Войници, бягащи назад във времето. Направление: прастаро. Смущение сграбчва сърцето на Огнян, докато стъпват по могилите. На места краката им затъват в море от преплетена хвойна. Заобикалят встрани към лъкатушещо поточе. Крайречните папрати плющят по крачолите им. Навлизат в джунгла от стари върби и каваци, заплетени в лиани и затънали в къпини, коприва и татул. Едри паяци кръстоносци го гледат от центровете на мрежите си в гъсталака. От клоните на разцепена великанска върба излитат подплашени стотици ярко оранжеви птички – същински папагалчета в бразилска джунгла – пчелояди. Чува се бръмченето на пчелите в пчелина. Крилата сянка се плъзга върху кордона с войниците. Ято чапли внезптно излита над реката. Големите им бели крила стряскат задъханите войници. Огнян поглежда на горе и вижда перата на грациозен сокол, подгонил ятото оранжеви пчелояди. В другата посока от върбалака изкача черен щъркел. Огнян го мярка само за секунда, преди да изчезне зад клоните. Поглежда към водата – във вировете се огъват риби. Навлизат в сянка. Кристалната вода тръгва между тъмни камъни. Рекичката се спуска рязко на долу. Навлиза между две отвестни скали.

Навлизат между двете отвестни скали. Търчат плътно до поточето. От двете страни се редят нацепени каменни гиганти. Скалните изваяния приличат на причудливи хора, животни и странни същества. Някои са групирани. Една скална композиция прилича на хоро от самодиви. Погледът на Огнян се отнася към скалата горе вляво. Прилича му досущ на Урсула – неговата най-любимата му приятелка. А тези са като каменния релеф на президентите на САЩ – всички имат различна физиономия. Едно, две, три… Тринадесет са. Хм. Тази скала прилича на смъртта с косата. Но сякаш държи прахосмукачка. А онази вдясно е като жена, яхнала елен. А това там – висок старец, застанал между два сфинкса. Каква изразителна, изсечена каменна физиономия. Като на индианец. А този черния камък в сянката – прилича на дяволска царкиня. С рога. Онази скала – същински змей – наполовина змия, наполовина млад мъж с брада. И с крила. А тази мократа до водата – огромната – като черен конник с копие е. Бррр… Зловещ! А там – малко момченце – от камък. И обрасла с мъх скална мечка. Огнян поглежда в страни. Досами краката на войниците е раззинала паст отвестна бездна. Пропаст от напукани орляци и сипеи с бодливи храсти и корени хвойна. Води на долу към океан от див гъсталак. Преплетини дървета и лиани, гъсти храсти, змии от черен бор, непроходимо сраснали се борчета, мрак. Свят ти се завива от височината като гледаш към тази черна гора в дъното на бездната. Някой войник може всеки миг да се люсне на долу и този пущинак да стане гроба му. Добре, че пропастта свършва, препречена от скала, която прилича на заспала костенурка. С края на велканскатка костенурка излизат от усойното ждрело с вкаменените същества – всички зъбери и чукари остават зад гърбовете им.

Отново ги блъсва нажеженото слънце. Въздухът не се диша от гореща мараня – в далечините подскача на пушещи слоеве – като счупено огледало в пещ – образите на хоризонта се размазват, плъзгат се и трептят от жежкия въздух. Пара се вдига от тревата под краката им. Огнян се оглежда наоколо. Всички войници са с прибледнели и посинели лица, лъскави от пот, едвам дишат на задавени пресекулки. Ротният Виден Жанов, взводният Максим Калугеров и старшината Лука Андреев се бяха изчервили като домати (ха-ха!), очевидно и те вече се бяха изтощили, макар че бягаха само по рубашка и само с по един пистолет Макаров на кръста. Съвещаваха се нещо в движение, задъхани в тръс. Явно ротният търсеше място, подходящо за стрелба и за хвърляне на димки и гранати. Стоножката от въоръжени до зъби войници слизаше все по-ниско в падината. Долу под тях се мяркаха поляни и просеки и зелени корони на дъбове.

– Ето тамкъ – посочи нещо ротният Виден Жанов – видяхте ли онъзи могилъ?

– Да, има и поляна – потвърди взводният лейтенант Максим Калугеров, който макар че продължаваше да изглежда, както обикновено, занесен и безизразен като полуусмихнат сфинкс, сега видимо се задъхваше и потеше, а по бузите му бяха избили лилави петна.

Спуснаха се в долчинката. Наблизо шуретеше плитката рекичка, кордонът войници зави покрай нея. Дебелите сенки на няколкото разхвърляни в падината дъба съблазнително привличаха погледите в непоносимата лятна жега. Слънцето хапеше жестоко и нажежаваше каските и калашниците им. Нагорещен до пръсване, ослепително бял, слънчевият диск направо ги блъскаше в главите като с чук – сякаш искаше да ги убие като телета в кланница. Крайно време беше да спрат. След последните няколко дъба пред очите им се разкри широка дъбрава. В края на ширналата се поляна стърчеше като срязано по средата яйце близо десет метра висока тракийска могила. На върха й на фона на почти бялото от зной небе се открояваше забитата ръждясала сонда от археологически проучвания.

– Стой! – изрева Виден Жанов.

– Ша разположим мишненътъ там горе, шъ я подпррем на сондътъ нъ онъзи могилъ. – продължи той – Да съ учат да стррелят нъ горре във вррага. После шъ пусниме димкити, все едно, че врръгът ни е нападнал с химически бомби и поррразяващи газове. Тогава шъ сложат пррротивогазити и на щурм – нагоре към рредутъ нъ могилътъ. Който стигни до въррхъ – хвъррргъ учебнъ грръната и бягъ.

– Добро е решението -потвърди старшината като лакомо се заглеждаше назад в тучната сянка на най-близкия дъб.

– Ефрейтор Княжев, бегом марш да поставите мишената горе на могилата! Закрепете я за сондата немедлено! – изломоти взводният лейтенант Максим Калугеров.

– Ррротъ, готови за стрррелбъ! Заррреди пълнителити! Нъ единичнъ стрррелбъ в мишена – във врррага!- запищя истерично Виден Жанов.

Всички войници се наредиха в редица в права линия в подножието на могилата и прикладваха калашниците си. Огнян май най-последен сглоби пълнителя си с патрони, освободи предпазителя, отвори приклада си и го опря в дясното си рамо. Виеше му се свят и му се повдигаше. Не знаше какво става. Не чуваше вече и командите. Дум-дум-дум – поредицата от изстрели го блъсна в тъпанчетата, ушите му запищяха. Миризмата на барут го задави и подкоси краката му. Имаше чувството, че звукът от патроните и пушекът от барута се забиват като тъп кинжал в сърцето му, в самата му същност. Все едно колкото повече изстрела чуваше, толкова повече изчезваше той самият, като призрак, изпаряваше се сякаш като сянка. Пушекът изместваше самия Огнян от мястото му във вселената, щеше да заеме неговото място и напълно да го замени, да го подмени – „подменниче?“. Каква беше тази дума? В такива моменти в главата на човека изникват най-абсурдни думи и най-необясними мисли, кой ли ни ги шепти? Сега в главата на Огнян изплува съвсем ясна мисъл, но необяснима и чужда, сякаш някой беше включил телевизор с научно популярен филм с повтарящи се откъслечни фрази. В главата му се въртеше фразата: „Змейовете изчезнали от света, когато пукнала първата пушка.“ Що за нелепа мисъл? От къде ли го е чул? Или чел? Някакви народни легенди? Предаването на Никола Анастасов за шопите? Огнян здраво прикладва и се прицели в мишената: „Ако ще се мре, да се мре“ – абсурдно си помисли той. И стреля. Прикладът го удари в рамото жестоко – явно не беше прикладвал добре. Дланите му се опариха от нажежения метал на калашника.

Миризматата на барут и звукът на изстрела сякаш самия него убиха, бръкнаха му в джигеря, напълно го зашеметиха. Той стреля втори път. Пред очите му причерня. Ясно усети как за момент губи съзнание. В главата му изплува видение – нещо между представа, сън и халюцинация. Виждаше се себе си, гледан от горе, беше паднал на върха на могилата до самата мишена до сондата. От сондата пълзеше течен мрак, някаква дълбока сянка го теглеше към дупката в могилата. Тялото му беше сгърчено и се тресеше в агония, в конвулсивни гърчове, от устата му излизаше бяла пяна, а очите му се бяха подбелили. От левия му крак нещо стърчеше – сянката на острие, или острието на сянка. А там където острата сянка го докосваше, кракът му избледняваше, губеше тъмнината си, губеше цветовете си, губеше формата си, губеше очертанията си, почваше да избледнява и да изчезва, да се превръща в дим, в барутен пушек. Бяха го наобиколили ротния, взводния, старшината и съвойнците му. Камен Княжев приклекна и повдигна главата му. Във видението си чу взводният командир да казва:

Виден, това е припадък. Момчето сигурно е епилептик. Трябва да го освидетелстваме за ОГВС“ (което означава ограничено годен за военна служба).

За епилепсия – добави старшината – се дава НГВС“ (което означава негоден за военна служба)

Нищо му няма. Дъ мълчите!“ – изсъска ротният Виден Жанов, прибледнял пред ужаса, че някой от подопечните му за войнствени издавателства войници може да се освободи и да се уволни по-рано от казарамата. В представта си Огнян виждаше ясно мислите, които се изписваха с невидимо мастило в главата на видния му ротен командир. Виден Жанов явно възприемаше подчинените си войници като свои лични вещи, изпитваше към тях алчно чувство за собственост, което му доставяше гъделичкащо удоволствие, особено, когато се гавреше с ротата си. За него преждевременното уволнение на някой от подопечните му редници беше недопустимо и съкрушително, както за вманячения скъперник да загуби значителна сума пари. Но сега ротният командир прибледня и защото го измъчваше един неотдавнашен потискащ спомен – спомен, който той се опитваше да удави и да зачеркне от мозъка си, но не успяваше и не успяваше…

Притеснена загриженост се изписа и на опуленото лице на едрогабиритния старшина на ротата Лука Андреев.

Може и да е хистерия. Но все пак момчето е зле. Трябва да докладваме на началството, на лекарска комисия...“ – неуверено се опита да каже старшината, като си търкаше притеснено носа с пръст.

Никаква комисия! – изсъска Виден Жанов – Нищо не сте видели, ясно?!?!

Виден, не може така…“ – опита се да изрече изречение и взводният Максим Калугеров.

Лейтенант Калугеррров, обрръщайте се към началството си, към мен, както подобава по устав! Ясен ли съм?!?

Тъй вярно, господин старши лейтенант“ – смотолеви взводният, налегна си парцалите и се покри.

Не, не, не можем да оставим момчето така. Спомняте си по-миналата зима…“ – не мирясваше старшината Лука Андреев.

От тази реплика ротният вече истински се вбеси. Във видението си Огнян разбара, че преди две зими под командването за заздравяване на дисциплината на Виден Жанов един новобранец от София замръзнал в снега, кракът му гангренясал, а ротният отказал да го пусне до лечебницата и го откарали в болница твърде късно – момчето вече беряло душа и починало в диспансера в Сливен. Виден Жанов едвам отървал да не го разжалват след този инцидент. Добре, че братовчед му открил връзки с важен генерал в щаба на Първа армия. Този спомен не преставаше да подлудява Жанов и той се разкрещява:

Господин старшинъ, не подобавъ нъ серррржанския състав дъ изказвъ мнение без рразрррешение от началството. Мирррно! Кррръгом! Напуснете! Да не съм ви чул да разкажите нъ някой за този стррррого секррретен инцидент – това е пррредателство към родинътъ! Ша му бият инжекция и шъ съ оправи – веднагъ го носете към фелдшерррите! Веднага! Ефрррейтор Княжев и още двама – ти и ти – хващайте го и го носете! Шъ кажите, че е бил пиян и му е прилошало от рракията, а аз съм ви казал, че искам да се не рразчува, за да спасим момчето от аррреста. Ясно?!? Ясно ли е, питам?!?… И още нещо, старшина Андреев, не мъ интерззесуват вашити вррръзки и вашътъ прррославенъ фамилия, ясно ли е?!?! И забррравете за пррремиални тъзи годинъ!“…

     

Видението изчезна, както се беше появило. Огнян все още стоеше прав, макар и олюляващ се, с прикладван Калашников на дясното рамо и с пръст върху спусъка. Дори и не беше паднал. Сигурно не бяха минали и секунди. Видението не беше истина. Номер на въображението му. Просто му беше причерняло за малко. От преумора ще е. Огнян отпусна автомата. Нямаше намерение да стреля повече, ако ще да го накажат. И много глупаво – но нещо го ужасяваше в тази могила, безпричинно го плашеше. Все имаше чувството, че черна ръка се протяга от земята към мишената, че някаква злокобна сянка плъзва и запълзява около сондата със всеки следващ изстрел на Калашников. Най-после стрелбата свърши. Барутният дим се разнесе. Огнян пое дъблоко въздух. Имаше чувството, че не може да диша. Ех, да можеше да си отдъхне.

– За нападение на вражеския редут – гтотови – чу как реве отново заповедите си командира на ротата Виден Жанов.

– Димки пусни! – буботеше отнякъде взводният Максим Калугеров.

Разнесе се първият съскащ звук, последван от множество подобни. Цялата поляна потъна в гъст и непрогледен бял дим. Виждаха се само силуети. При поглед напред едва се открояваха очертанията на тракийската могила – като призрачен и нереален остров в бяло-сивото нищо. Учението изискваше в този момент всички войници да наденат противогазите си. И Огнян сложи своя – беше запушен и го задушаваше, стъклата на очите му се запотиха и вече почти нищо не вижаше в непрогледния дим.

– Напрекъъъ! – крещеше Виден Жанов и пришпорваше войниците отзад, като че да бяха стадо овце. Огнян слепешката се смеси с тълпата войници, която тичаше към могилата. Силуетите на другарите му търчат вече на горе по склона в гъстата димна завеса. На върха на призрачната могила просветва оранжево сияние. И гръм. Първата учебна граната е хврърлена вече – точно до сондата. Последва втора. Студени тръпки полазиха гръбнака на Огнян. Стори му се, че вижда как от върха на могилата се издига заплаштелна сянка. Това не беше възможно – през запотените стъкла на запушения противогаз той не различаваше образи. Като слепец се набираше с всичка сила по склона, заедно с последните войници от ротата. Ориентираше се само от наклона. Беше извадил граната си и държеше пръст на капачката й, която трябваше да издърпа преди да я хвърли. Стигна върха. Озова се пред самата сонда. Пушекът от димките се разнасяше, но стъклата на противогаза му бяха запотени до бяло. Пред очите му играеха звездички, тъмни сенки, силуети и гадни видения. Стори му се, че от сянка в дупката под сондата се подава мъртвешка човешка ръка. Като паяк! Стреснат и ужасен от гнусното си видение, Огнян му реагира, както се реагира, когато внезапно ви   налази отровна гадина. Без да мисли, той инстинктивно отпуши гранатата си и я запокити с всичка сила право към гадния образ – в дупката под сондата в могилата. Страшен грохот се разнесе под краката му.  Огнян залитна. Отново му причерня пред очите. Но можеше да се закълне, че това не е видение! Огромна сянка се издигаше нагоре от дупката от могилата и придобиваше все по-отчетливи форми. Чу страхотен гръмовен цвилеж, от който всичките му зъби се разтракаха, а мозъкът му запищя.  „Исссскам … ссс!“ Стисна очи в болезнена гримаса. Отнякъде го лъхна смрад на прастари органични останки, смрад на древна тлен на гробница. Ококори се. Опули се. Очите му щяха да изхвръкнат. Не! Това не беше сянка! Нещо се изкачваше от дупката от могилата на горе към повърхността, нещо мърдаше там! Дали не беше животно? Изведнъж с внезапен трясък от процепа под сондата изкочи огромна твар и блъсна с все сила Огнян право в гърдите. Въдухът му излезе и той се свлече на земята. „Черна пантера!“ – помисли си Огнян нелогично, докато падаше по гръб назад върху самия връх на могилата.

Не! Не беше черна пантера! Сега го различи съвсем ясно и онемя от недоумение, скова се от панически ужас. Над него размахваше копита, изправен на задни крака черен кон! Върху конят блестеше брониран ездач. В дясната си ръка държеше посивял щит във формата на полумесец, в който бяха втъкнати две тънки остри копия. В лявата си ръка размахваше дълга и широка сабя. „Ромфая“ – помисли си светкавично Огнян (от къде ли знаеше такава странна дума?). Погледна страшния конник в лицето. Но той нямаше лице! Наместо лице под закривения напред връх на шлема и между двете страни на гравираното забрало го гледаше страшна гримаса – ръждясала маска с грозна зловещо-нахилена физиономия, като горгона. Вместо очи пламтяха две черни дупки. Бяха тъмни и кухи, но в тях горяха червени въглени! На гърба на конника се вееше шарен ямурлук с качулка. Под ямурлука блестяха плочките на златна ризница, заедно с матовия светлик на сребърен нагръдник и на полу-ръждясала желязна броня на гърдите и корема. На златния масивен колан висеше много къс двуостър меч, подобен на кинжал. „Акинак!“ – помисли си Огнян. Но нямаше от къде да знае тази дума… На краката на ужасния конник блестяха наколенници („хламиди!“ – пимисли си Огнян) с релефни изображения на диви жени – две злобни разкривени физономии. Главата на коня бе покрита със златна сбруя и гравирана броня, така че не можеше да се видят муцуната и очите му, само ушите му стърчаха наежени и гривата му се вееше бясно: „ИссссКсс-сссяннка!“. Този звук пищеше в ушите му. ИССССсянкя… Не разбираше… Редник Аджеров чу, видя и разпозна всичко това за стотни от секундата, без да има време и възможност да мисли и да осъзнава.

– Сянката ти! – прокънтя.

– Сянката ти! – прокънтя гробовен.

– Сянката ти! – прокънтя гробовен глас.

– Сянката ти! – прокънтя гробовен глас в главата му.

– Искам сянката ти! – изсъска бронираният воин.

Задушен в запушнения си противогаз и повален на връх могилата, Огнян не отговори нищо – беше застинал в шок, неподвижен и безмълвен. Тъмният силует над главата му повдигна и насочи копието си… – към сърцето му? Сърцето на Огнян заблъска лудо. Адреналинът му внезапно се покачи до краен предел. Инстинктите му заработиха и той се метна в страни, за да се спаси, изправи се на крака и сянката му се плъзна по повърхността на могилата в яркото следобедно слънце. Страховитият конник замахва с тънкото си копие. Огнян се извърна рязко, за да избяга. Но копието не целеше него – то целеше сянката му. Изсвистя с цвилеж и се заби в земята, там където хвърляше сянката си левия крак на Огнян. Редник Аджеров изпищя. Прониза го непосилна болка, въпреки, че по тялото му нямаше и драскотина. Беше ранена единствено сянката на крака му. Но Огнян ясно видя как собствената му сянка се сгърчи в болезнени конвулсии. Бронираният конник я натискаше с копието си към земята, към бездънния мрак на страшната могила. Огнян започна да се дърпа, но сянката му беше прикована от копието и той не можеше да я издръпа и да се мръдне. Изтласка се със все сила с ръце назад. Видя как сянката на крака му се разкъса и непоносима болка обхвана целия му ляв глезен. Редник Аджеров подбели очи, сгърчи се в последен припадък и започна да се тресе в агоничен транс точно под сондата, точно на върха на зловещата могила. Мрак обхвана съзнанието и очите му. От тук нататък той не помнеше нищо.

 

 

Воинът измъква едно от копията си изпод щита и го повдига с десница, сякаш за да го забие във вцепенения редник. Дребният, но вдъхващ ужас черен кон отпуска предните си копита на земята и застъпи с тях мешката и противогаза на падналия пред него редник. Конникът прибира страшната си сабя ромфая и се хваща за късия меч акинак, сякаш се колебаеше.

 

Огнян се мяташе като шаран в страшния си сън. Потеше се и бълнуваше. А—аааа… Събуди се от собствения си вик. Целият беше плувнал в пот. Чершафите му бяха мокри. Отвори очи. Наоколо бе тъмно – нощ. Огледа се. Светлините на казармения прожектор осветяваха въз-мръсното стъкло на прозореца. Позна лечебницата. На другото легло в гръб спеше висок младеж с къдрава коса. Стори му се познат. Кракът ужасно го болеше – левият. Опипа го с треперящи потни пръсти. Беше горещ като котлон. Плътта му сякаш пулсираше. Огнян се опита да се обърне на другата си страна. Едвам движеше крака си. Извърна се, прехапал устни от болка и се тръшна върху потната възглавница. Изтощението го накаутираше. Опита се да заспи. Целият гореше и трепереше от треска. Едва ли сънищата му щяха да са приятни. Но силите му се бяха измерпали докрай. И той се тръшна почти по корем и заби глава във възгланицата. Умората го обори. Потъна в трескав хипнотичен сън с болезнено ярки видения, лишени от всякакъв покой.

Огнян виждаше постоянно една и съща сцена: черен конник застанал с копие над момче с противогаз. Буди се8 не е възможно. Пак заспива и пак сънува същата картина.

Тякой го тупа по рамото – Камен Княжев го буди. На съседното легло – негов полудвойник – Филип Каменов Софийски. Разпалени разцговори с Филип. Кракът му възпален. Филип напеска вечерта. Фелдшерът казва, че не е червен вятър. Желанието да избяга от казармата се заражда с възраждането на душата му.

 

  1. Атом

 

– Две инжекции  – съобщи пълничката фелдшерка. – Това не е червен вятър. Две инжекции – една срещу инфекцията и една заради рязкото падане на кръвното ти налягане. Нефортил за кръвното и аналгин за възпалението на крака. Венозна и мускулна. Изглежда те е охапала някаква отровна гадина. Може да е паяк, но и колегата каза, че не различва ухапването. Мястото на ожилването е странно – никога не сме виждали такова. Може би е някой рядък вид гадина. Хайде – дай си вената. Не се помотвай като свмободен атом.

Огнян нави ръкавите на куртката си – лявата ръка. „Дори и да съм атом, определено не съм свободен …а съм жестоко експлоатиран от милитаристичните сили атом … и от техните полувисши полумедици“ – каза си на ума си той. Иглата се плъзна леко, но не можа няколко пъти да уцели обезкървената вена, която постоянно бягаше. Понякога Огнян затваряше очи, за да не му стане лошо, но сега гледаше безстрастно. Иглата влезе, но нямаше налягане. Отново му причерня. Лекарството влезе трудно. Имаше и въздух. Сега в тазовия мускул. Свали си гащите.

Цък-цък-цък. Откопча копчетата на войнишкия панталон. Срам го беше от слиповете. Не беше ги свалял, защото не беше и спал от денонощия в легло. Бързо ги смъкна на долу. Струя топъл въздух го лъхна по прибледнялата кожа на задника му и погали ануса му. Рядко се случваше тук да усетиш голата си кожа в досег с въздуха. Иглата се заби бързо и жестоко. Мразеше аналгин. Стана му лошо. Хлад плъзна по тялото му и за миг се почувства като изтръпнало дърво. За малко търка с памука върху лявата буза на седалището си. После вдигна едновременно слиповете си и шаечния панталон и го закопча. Процедурата беше завършила. 1 ден почивка в ротата.

Тази сутрин не стана за физзарядка, вдигането на знамето, проверката и закуската. Не беше лежал в легло сякаш от векове. Под вълненото одеало и светлосините си слипове чувстваше как членът му леко пулсира, а тестисите му се втвърдяват. Зърната на гърдите, устните, очите и анусът му смъдяха. Кожата му беше като наелектризирана. Тресеше го някакво нервно напрежение. За миг му се прииска да можеше да мастурбира, но беше неразумно. На съседното легло дневалният четеше вестник.

 

ОЩЕ ЗА РОМАНА:

Герои:

Огнян Аджеров е младеж с наследствена шизофрения, отключена по време на престоя в казармата и особено по време на бягството му от казармата. Той не помни какво се е случило след бягството – спомените му стигат само до това как се е скрил в една пещера в Стара планина, а след това не помни нищо какво се е случило.  Огнян обаче се противопоставя на наследствената шизофрения. Желанието му да стане нормален човек, а не шизофреник, е толкова голямо, че той сякаш е на път да успее да го постигне…

В света на приказките, където героят ни често отива по време на сън, Огнян обаче не е шизофреник, а е специално магическо същество – последният змей.

Що се отнася до двамата най-главни герои, обрисуването им е сложно, тъй като те по начало представляват фантастични същества (змей и змеица). Образът на Огнян е донякъде конструиран от мен така както главният герой от “Боен клуб” беше конструирал свой измислен демонично-героичен образ в лицето на Брад Пит, но с по-конкретна цел, т.е. с две по-конкретни цели – от една страна да представлява сборен образ на едно време, на едно поколение хора, а от друга – да представлява истински змей. В такъв смисъл той е по-надменен и по-магичен, по-студенокръвен и по-огнен от самия мен. Всъщност това, по което съвпада с мен е че изживява някои сходни неща, намира се в същата обстановка или в същите събития, които съм изживял – може да се каже че съм се сменил с това мое алтер его в спомените си и така съм ги променил, защото Огнян реагира по друг начин на нещата, а не като мен и следствията от случките също са различни. За да не се объркат образите ни и да се направи разлика, че Огнян никак не съвпада и дори не прилича достатъчно на самия мен съм въвел в историята и собствения си прототип – Камен – макар и от сега да осъзнавам , че ще бъде много трудно да говоря за себе си в трето лице и може би някой ще трябва да ми помогне да направя това.

Що се отнася до змеицата Яница – там положението е още по-сложно. Там е работата, че събитията и хората, за които става дума в романа би трябвало да имат два отвъдни патрона – мъжки и женски – змей и змеица. Ако мъжкото начало на тази странна и забележителна  – как да я нарека – приятелска общност – е по-горделиво, по-надменно, по-по-приключенски-авантюристично настроено, волно като полета на хищна птица, пламенно любознателно като алхимик (стига почти до възрожденски откривателски възторг) и макар да е запазило още детската чистота на Малкия принц, то непрекъснато изневерява на това дете с надменно перчене и ледена жестокост, следвани от разкаяние и угризения сред студенокръвната самовлюбеност на смока, то женското начало е изпълнено с по-голяма топлата и сърдечност, приятелство, съпричастност, състрадание, природна игривост и симпатична детска невинност в откривателството на големия свят (като малко мече).

И така, образът на жената-змеица, на тази особена езическа женственост, различна от много по-често срещания и досега в България образ на жената-самодива ( който смятам че няма да отмре, докато съществуват българки) се оказа доста по-труден и комплициран от този на мъжа змей, затова прототип на моята героиня Яница са цял конгломерат от познати и непознати жени – с една дума горката главна героиня заприлича на сюрреалистичния хибрид, който се рисува за забава на децата в някои детски книжки – от животно взимат крака, от друго опашката, от трето- шията, от четвърто, главата, муцуната от друго, зъбите, хубота, ушите от други и така на татък, докато се получи някакъв чудноват и смешен звяр. Ето пълен списък на прототипните елементи, с които Яница за сега се появява в главата ми – външният й вид е нещо средно между този на Тори Амос (в това число усмивката, някои маниери, част от душевната й нагласа и темперамент).

Обратната страна на момента на женското начало е загадъчност и тайнственост на неизбродните подземни бездни и канали на непознати пещери, непробиваемия мрак на нощта, в която ловуват праисторическите хищници, неочакваните и непредвидими изблици на вещицата, резките обрати на вятъра, дълбокото огледало на водата, страховитият рев на зловещата мечка стръвница… Тези образи на мъжкото и женското начало се налагат такива, защото това е роман и за краха на изконното езичество, гибелта на езичеството в съвременния свят, което губи изначалната си сакралност, отвъдност, чистота, магичност и тайнствено достолепие и се свежда до пошла и скучна порнография на свещения си сексуален заряд и отчаяна самоунищожителна наркомания на изначалните си магически метаморфози на сетивата. Не казвам, че някога езичеството е било хубаво или добро, а пък днес останките от него са нещо зло или лошо – може би езичеството като нещо сакрално и достолепно е много по-злокобно, зловещо, кръвожадно и жестоко от съвременните му видоизменени форми, както и жрицата-куртизанка е много по-опасна от обикновената порно-звезда (в образът на самовилата Гюрга са вплетени именно и тези страховити качества на древното езическо начало), но просто старото езичество е обречено, а прекрасният нов свят е не просто опошлен, но и плашещ с новите си възможности за възцаряване на злото…

Огнян Аджеров на тази Земя живее във време, в което светът на традиционните приказки загива и се разпада. Обитателите му търсят спасение или адаптация към новия свят на модерните мечти. За самовилите, вилите, самодивите, русалиите и змеиците единствената възможност за адаптация в новия свят е да станат виртуални секс звезди. На тях тази възможност за оцеляване хич не им допада. На каракоджолите, навяците и таласъмите също не им допада да станат виртуални персонажи от електронни игри и хорор филми. Магическите същества научават и за една още по-голяма опасност, която ще ги превърне в нещо още по-лошо от компютърни видения. Царкинята на ненаситността Вавилония, най-главната хала сред халите и сред ламите,  дълго време е била превърната в холограма и е била прокудена и затворена в холограмния й град  Доливуд, от където е управлявала чрез намеса само във виртуалния свят на човешките мечти, блянове и сънища. Тя е обречена да остане там, чак докато настъпи края на света на планетата Земя. Ето защо тя отдавна прави планове как да предизвика края на света по-скоро, за да може да се освободи от плена си в света на сънищата, да престане да е само илюзорна холограма и да придобие плът. В света на живите тя, която е небитието, не може да има друго съществуване освен като смърт. Обаче в света на живота до този момент все още властва природната смърт, която ражда битие, а не небетие. Затова Вавилония прави планове как да опорочи смъртта и да я подчини на себе си и да я превърне от Смърт, която ражда живот в Смърт, която ражда само Смърт, мултиплицираща се смърт, смърт, произвежда смърт в индустриални количества. За целта Вавилония трябва да изврати смърта и тя може да направи това, като изврати някой неин представител, свързан с живота. За тази цел Вавилония си е харесала живите мъртви – харесала е хороят, който е безсмъртен конник, който излиза от могилата си след смъртта и не умира напълно. Ако превърне хероя в хероин (в хероиня) Вавилония ще впримчи смъртта в индустриалната си хватка и ще я превърне в мултиплицираща се смърт, в синтетична смърт, в смърт, която ражда само смърт, а не живот. Обаче, за да може да превърне хероя в хероин, а себе си в плът, на Вавилония й е необходим змей. Само сянката на змей може да я превърне от холограма в плът. Само сянката на змей може да превърне хероя в хероин. И само последният змей със своята свита може да предотврати всичко това да се случи.

В същото време самовилите, самодивите и змеиците лелеят и друга мечта за последния змей. Те смятат, че ако той ги поведе като своя свита, заедно с него ще могат да отвоюват оцеляването на света на стародавните традиционни приказки, езическия свят, който не е изгонен дори от християнството, така той няма да се разруши и ще оцелее такъв, какъвто е бил винаги, даже и в новата индустриална епоха.

И така, и самодивите, и холограмата Вавилония търсят последния змей на всяка цена, но по различни причини – самодивите искат да го превърнат в истински змей, техен водач и покровител, а Вавилония и подчинения от нея жив мъртвец Херой се опитват да откраднат сянката му, за да излезат от света на сънищата, да придобият плът и да предизвикат по-скоро края на Земята. Всички търсят последния змей.

А последният змей е самият Огнян Аджеров, който на скоро се е уволнил от казармата и се готви да кандидатства за университета, младеж с наследствена шизофрения, с родители дипломати, които рядко са в България, с баба и дядо комунисти от старото поколение, които живеят в блок в квартал Гоце Делчев, защото са му поверили кищичката си на него, за да се готви за кандидатстудентския си изпит – къщичката също е в квартал Гоце Делчев.

Огнян е нападнат от живия мъртвец хероя при една тракийска могила, докато е в казармата. Хероят пронизва Огнян с копието си в левия крак, но младежът оцелява, само сянката на левия му крак малко избледнява. Сянката му не е била открадната.

ЗА ПЪРВАТА ГЛАВА “ГЮРГА”:

Като се уволнява от казармата Огнян е открит от предводителката на самовилите Гюрга Самовила. Тя го принуждава да подпише кървав договор в сърцето си, според който той ще се превърне в истински змей и предводител на змейова свита от самодиви, самовили, змеици, таласъми, навяци и караконджули и заедно ще се борят срещу блудната царкиня на холограмния град  Доливуд, така че да спрат създаването на синтетичната мултиплицираща се смърт, в която Вавилония има намерение да се въплъти на Земята и да спрат превръщането на хероя в хероин.

ЗА СЛЕДВАЩАТА ТРЕТА ГЛАВА – “СВИТА”

(NB Епитетът „свита” да се повтаря на много пъти, в много смисли, на няколко места)

Когато се прибира от гостуване за Коледа при баба си и дядо си, от апартамента им в своята къщичка в квартал Гоце Делчев, Огнян открива странна светлина в банята и в хола си. На стуринта си мисли, че те са причинени от навалелия по Коледа сняг, но като отваря гардероба си, се вцепенява от изумление и мисли, че още сънува. От гардероба му излиза жена със бледозлатиста кожа, със змийски люспи и с меча кожа на гърба си и твърди, че е змеицата Злата, царкиня от неговата змеева свита, която той трябва да поведе, защото е сключил такъв договор. Огнян влиза в банята си, за да се освежи и да се събуди, защото мисли, че сънува, но като отваря вратата открива, че банята му е пълна с босоноги самодиви по бели ризи, които летят около тавана, защото белите им ризи са магически и черз тях летят, когато не са в облика си на свраки, а в образа си на млади и прекрасни жени, каквито ги вижда и Огнян в този момент, позяпнал и омагьосан.

В романа самовилите и змеиците трябва да са еротични и диви като в народните песни – да са по ризи, полуголи, не голи – прекрасни и страшни като природата на Балкана. Те искат той да ги поведе и по-скоро да го преобразят в Змей, но няма оргии – само самодивско хоро на края. Огнян се плаши от това, че се превръща в змей (а ла „Вампирова булка” на Николай Райнов). Тогава змеицата Злата, която е тайно обладана от Вавилония, го предава.

Измамва го да отиде в холограмния свят на съвременните блянове и сънища – светът, в който е заключена Вавилония и от който иска да избяга и да се материализира в света на материята.

Това може да стане, само ако е дошло времето на Апокалипсиса и Армагедон и Вавилония иска да предизвика края на света веднага, като превърне хероя в хеорон (т.е. героя в героиня) и да създаде чрез него вместо жив мъртъв, и вместо природната смърт, която ражда живот, обратното – Смърт, която ражда Смърт индустриално, навсякъде и по поточна линия. За да стане това на нея й е необходима сянката на змей. Ако вземе сянката на змей, тя може да придобие плът и да влезе в земния свят и да го обладае чрез хероя-хероин, който да се превърне в индустриалната синтетична мултиплицираща се Смърт. Проблемът й е, че вече има само един последен змей – Огнян – и той не иска да приеме метаморфозата си да се превръща в змей (шизофреник), а иска да стане човек. Другият проблем е, че змеят може да даде сянката си само доброволно, тя не може да му бъде отнета на сила. Значи тя трябва да го измами.

Оргиите отиват във Вавилонската блудница – стилистика а ла Холивуд, Венеция, Ню Йорк, Силиконовата долина,  Дубай и Пентагона в едно, в духа на „Изгубената магистрала” на Линч и „Содом” на Сад, тип версията на Пазолини, съчетани. Оргиите са в стилистика тайни общества („Шифърът на Леонардо”, „Разтуха с чужденци”, „Широко затворени очи” и Холвуд). Там са всички звезди, за които Огнян мечтае – те са виртуални образи, не са истински, а са холограми, но загубените души са истински и се управляват от свръхкомпютър а ла футуристична Наса и Силкиновата долина на бъдещето. Имат дистанционно – магическите предмети за контрол, които Вавилония му дава в замяна срещу сянката му.

В първата част светът на Вавилония е примамка, която кара Огнян да мечтае и да бъде обладан от мечтите си и да е обсебен на всяка цена да се върне там. Това са виртуални еротични видения за любовта и щастието. Огнян среща виртуална жена, извлечена от мозъка му – „идеална” – за да иска да се върне при нея още веднъж.

Немислимо е да се разказва история за змей без любовна история, без “Змей ме люби, мамо” и т.н. Не случайно и сексуалното в романа е толкова застъпено на преден план – в самата същност на образа на змея се таят огнени сексуални измерения. Дори да не беше така пренебрегването или премълчаването на сексуалното в живота би било лицемерие – половото деление е в самата основа на света, в който познаваме, а половите (сексуално в превод значи именно полово) енергии движат повечето отношения между живите същества, едно от които е и човекът. Какво общо има с половото начало и със змеевата любовна история  разполагането на порнографския текст в самия център на повествованието, в средината на романа. От една страна така се следва линията за гибелта на езичеството – контрастът между “шумерския” “университет” за сакрални куртизанки в трета глава и падението на телесното начало в света на Новата Вавилонска Блудница в Шеста глава. съвсем немислимо, щом веднъж в романа се е появила Блудницата Вавилон, нейният свят да не е пошла порнография. От друга страна Вавилонската жрица ни въвежда в най-мръсните и объркани дълбини на личния свят на двамата главни герои и това е оригинален подход да се потопим в тяхната душевност – по-скоро в болните клоаки на душевността им и да видим как в този безнадежден лабиринт все пак изплува и нещо светло и чисто в тях и как то взима връх накрая, не за друго, а защото се обичат, макар и да не осъзнават напълно този факт и да бягат първоначално от него (често така става и в живота), както Адам и Ева бягат и се крият от Господ, който ги зове след грехопадението.

Вавилонската жрица не вярва, че любовта е нещо възможно – тя смята, че е изпратила героите в капан без изход, защото не подозира, че дълбоко в душите си те двамата се обичат един друг…

Във втората част Вавилония го изкушава и го измамва, а ла „Изкушението на свети Антоний”. Вавилония не му разкрива истинската си самоличност и му се представя като царица Омфала (в древногръцките митове това е царицата, която поробила Херкулес). Пробутва му магическите предмети за контрол като му обещава, че така ще извика виртуалната жена, в замяна срещу пленяване на сянката му. Сянката му отива в специален инкубатор – пашкул във виртуалния й, холограмен град (холограмен, а ла „Игрите на глада” и а ла бурканите, в които са затворени душите на живите от саламандъра Линдхорст в „Златната делва” на Хофман, а и малко като съня на Мерлин в „Ескалибур”). В този инкубатор тя трябва да преседи, за да се отдели от тялото му постепенно. Пленяването на сянката му води до пленяване на ангела му пазител в инкубатора, заедно със сянката му, защото сянката му и ангела му са свързани в едно.

Ангелът-пазител е душата на всеки човек, а също и на всеки змей, животно, растение и на всичко съществуващо. Той е идеалната му симетрична проекция в света, в който няма време – в света на мигновечностите (квантов свят, паралелна вселена, свързана с пъпна връв с нашата материална вселена). Ангелът пазител изглежда като твой двойник, но е много по-голям (гигант) и е много по-красив и съвършен (такъв каквъто трябва да бъдеш, ако можеше да си съвършен и всичките ти потенциали да са реализирани едновременно) и е всичките ти възможни вресии едновременно, и освен това е във всички възрасти едновременно – бебе, дете, юноша, младеж, зрял човек, застаряващ и старец. (Това са неща, които Огнян и читателят все още не знаят, ще ги научат по-късно.)  Като затваря Огняновата сянка в инкубатора, Вавилония затваря в тази стъкленица и гиганта на душата му – ангела му пазител, но макар и затворен в стъкленица, ангелът все още иска да предупреди Огнян да не се подава на опасността и на измамите на Вавилония. Ангелът пазител може да го прави телепатично, защото за него няма време и пространство и затварянето му в гигантски буркан не може да бъде напълно истинско, защото и инкубаторът-буркан, макар и магия, все пак е място, а той по съществото си не е свързан с време и място и не може да има само едно време и място, на което да се намира. Това е проблем за Вавилония, защото Огнян чува гласа и зова на ангела си и тя иска да го заглуши, но няма как.  Затова Вавилония решава да държи Огнян надалеч от ангела му пазител и от сянката му, на всяка цена.

Тя решава да го забаламоса по единствения начин, който умее – наркоманско незадоволимо удоволствие и блян-обсесия за абсолютно господство и безотговорно насилие. Но вижда, че вече не може да го измами с виртуални холограми и решава да му даде да господства над една от загубените души – душата на бродницата Сълза.

Историята на бродницата Сълза е следната: тя била мома в българско село, много дива и импулсивна, като в разказа „Самодива” на Елин Пелин. Тя била много СВИТА девойка, лудо влюбена в един момък и го сваляла на извора и на седянките. Но по-голямата й сестра се омъжила за него, защото била по-отракана и по-смела, докато Сълза била свита, потайна и себична, затворена, съмняваща във всичко, разкъсвана между грандоманското си самомнение и винаги наранено свръх-самолюбие и самоподценяване и неспокойна неувереност едновременно, които я превели вечно кисела сърдитка, свръх претенциозна и истерично капризна мълчаливка. Сълза не искала да чуе за друг мъж и решила да стане тайно бродница и магесница и да отмъсти по особено жесток начин на сестра си и изгората си. Чрез магия и измама тя убива децата им и натопява майка им за убийството им. Сестра й бива прокудена от селото, а мъжът й се затваря в себе си и не комуникира вече с никого. Сълза разбира, че е нещастна и не може да живее повече в тази къща и в това село. Тя избягва в гората и живее по поляните като дивачка, съвсем сама. Но не може да съжали и да се разкае за стореното. Така душата й е загубена и не може нито да живее, нито да умре. Затова се оказва една от душите в плен на холограмния град на Вавилония. Има само един начин да се освободи, за да умре или да живее отново – някой да я обикне и да я съчувства и да я съжали, заради нейната история, след като научи историята. Компютърът на Вавилония преценява, че именно тази Сълза е подходящата изгубена душа, която може да обсеби Огнян достатъчно силно, за да престане той да се интересува от зова на ангела си, който чува в главата си и така до го държат надалеч от инкубатора, в който сянката и ангела му са затворени.

Във втората част на престоя на Огнян в холограмния град Доливуд (гора на куклите), визията на виртуалния и проектиран от компютъра на Вавилония свят се променя – угари, напукана земя, изгоряло, черно, развалини като след Втората световна война. Вавилония води Огнян на пазар за роби, където той да купи загубената душа Сълза за своя робиня и изкушен от удоволствието си на безотговорното насилие и пълно господство над нея, от незадоволимото наркоманско удоволствие, което те му причиняват, той да престане да слуша ангелския глас в главата си. Огнян наистина е много впечатлен и се оказва веднага обладан от загубената душа на Сълза. Тя се явява в окови, в парцали, полугола, боса, с изранени бели крака, подобно на образа на песента от „Песен на песента ми” на Яворов („Ти пак се връщаш блуднице несретна”) (а да си спомним и за „Крали Марко и три синджира роби”). Чрез магическите предмети, които Вавилония му е дарила в замяна на сянката му, Огнян може да контролира загубената душа Сълза като с дистанционно управление. Той се възползва до някъде от това, но много скоро установява, че това удоволствие е като пробита каца и не може да доведе никога до удовлетворение, а само да незадоволима обсесия и наркомания. Всичко започва да му се вижда много тъпо и еднообразно, като в казармата, а освен това е и фалшиво и неистинско. Огнян заповядва на робинята си Сълза да му каже истината, защото всичко му се струва опасно и заплашително менте. Понеже е обладана и подчинена на Вавилония и на собственото си проклятие, в началото Сълза започва да го баламосва с перверзно-еротична и изкусителна история за себе си, но Огнян усеща, че това е фалшиво и че дяволските инструменти, които му е дарила Вавилония не служат да заповядаш на някого да каже истината, защото те изобщо не служат на истината, те са лъжовни и холограмни, не са част от света на истината и не могат да послужат за истина, а само за лъжи, илюзии и измами. Тогава Огнян се ядосва и чувства как гневно плющи змеевата му опашка на кръста му и как змеевите крилца под мишниците му се опитват да се освободят и да пораснат и да се разтворят на гърба му. Гласът му се преобразява и той гневно извиква: „Стига лъжи! Разкажи ми истината!”  В този момент гласът му се е слял с гласа на ангела му пазител. Сълза се свива и съпротивата й се съкрушава. Тя му разказва истинската си история, очаквайки как той ще я намрази още повече. Но вместо това Огнян за пръв път чувства отново как сърцето му се събужда и го заболява. Той не само съжалява Сълза, но й съчувства, защото я усеща като сродна душа (змейовете и бродниците са сродни души). Тогава той я освобождава от робство и едновременно с това я освобождава и от проклятието на загубените души. Сълза обаче не иска да си ходи, защото за пръв път е харесала мъж, сега след края на живота си на Земята. Харесала е Огнян, разчуствана е от жеста му, дори го е обикнала и от сърце не желае да му причини зло. Така тя отново има сърце – сърцето й започва да бие тоново. Пристига ангелката й пазителка, освободена от гробницата на една Черна дупка в паралелна вселена и застава над нея. Тогава Сълза разкрива на Огнян плана на Вавилония и го предупреждава, че ако я освободи, по силата на роботърговския договор, Вавилония ще затвори Огнян в занданите си, защото е освободил робиня, която е взел на кредит на изплащане и още не я е изплатил. Огнян отговаря, че не го е страх, защото този договор не истински, а е холограма в един холограмен свят на видения и илюзии. Той не изслушва аргументите на Сълза, защото чувства как с всяка нейна дума се завръща проклятието, от което я е освободил. Ползва дяволските инструменти за магически контрол, за да отпрати душата й в света на живите моментално и Сълза изчезва изведнъж, отлита и се приземява в света на живите, на Земята.

Сълза минава през бариерата на световете, където трябва да избира какво да стане с душата й – дали да  изчезне и да се успокои, да умре, или да пробва да живее втори живот на Земята отново, втори шанс да стигне до живот вечен. Но сърцето й вече бие, тя вече обича, не може да избере смъртта и покоя, колкото и да й се иска, затова тя избира втори шанс в живота. Приземява се на Земята в родното й шопско село в Средна гора. Там открива една девойка, която се казва Сълза като нея и която приютява в тялото си много загубени души, като в хан – девойката с многото души. Душата на Сълза влиза в тялото на живата Сълза от края на ХХ век. По-късно те ще се срещнат отново с Огнян и ще преживеят заедно драматични събития, които ще си причинят, заради развалянето на проклятието – отмъщението на разваленото проклятие.

През това време блудната царкиня на холограмния свят Вавилония пристига при Огнян особено разгневена. Причината за безсилния й гняв не е това, че Огнян е освободил и съживил изгубената душа на Сълза, а това, че по силата на роботърговския договор, самата тя, Вавилония, се самообвързала за неизплатените кредити да вземе Огнян за свой личен роб  и да го вкара със себе си в двореца – точно там, където тя не иска да го допусне, мястото, от което иска да го отдалечи, защото там може да открие сянката и ангела си, затворени в стъкления затвор на инкубатора, само чрез които виртуалната Вавилония може да престане да бъде холограмна сянка и да придобие материална плът на Земята. Но Вавилония не може да наруши холограмния си договор, защото тя самата е все още холограма и се подчинява на законите на холограмния свят. Огнян я е поставил в шах, макар и той да не знае още това.

В третата част на престоя на Огнян в холограмния град на Вавилония,  той е омагьосан да бъде неин роб. Обаче магията не действа напълно, защото за да действа, Огнян трябва да има плътна сянка, а неговата сянка е открадната и е започнала да избледнява. Вавилония прилага цялото си старание да държи Огнян запленен и заробен от холивудски-доливудски еротични блянове а ла плейбой, за да го държи упоен и безпомощен да се съпротивлява и да се освободи от виртуалните си окови. Огнян обаче не си пада по плейбой и вече се научил да различава и да се отвращава от холограмните илюзии на Вавилония. Той разбира, че всички тези секси жени не са истина, че са телевизионни лъчи, телевизионна илюзия и триизмерна холограма.  Тогава разбира и че самите му окови са същото – илюзия, холограмни видения. Огнян разбира, че може да се освобождава от тях по всяко време, когато си го пожелае, но се опитва да скрие това си откритие от Вавилония, за да може да проследи от къде идва зова на ангела му пазител. Една сутрин той захвърля веригите и отива право в залата с инкубатора, където се намират сянката и ангела му в стъкленици, които ги отделят от тялото му. Огнян е потресен, защото ангелът му изглежда като негов пълен двойник, но по-красив и гигантски. Но той разговаря с ангела си пазител и научава от него, че не трябва да се страхува от света на Вавилония, защото той не е истински, а е илюзия, холограма, и така както е премахнал оковите си ще може да премахне и целия неин град до последната куличка и до последната му тухла.  Това, което прави Огнян е да премахне стъкленицата, в която е затворена сянката му. Стъклото се спуква и Вавилония пристига бясна. Тя заковава част от сянката на Огнян за пода с меча си. В този момент Огнян чува телефонен звън. Той възкликва: „Не търся виртуална жена! Аз обичам Урсула! Обичам всичките й ЖИВИ недостатъци!”Откъсва половината от сянката си и отлита. Другата част от сянката му остава във Вавилония, а той се събужда в леглото си от звъна на телефона. Вдига телефона. Приятелят от казармата Фило го кани на купон за нова година у тях. Огнян се усмихва. За пръв път точно сега, по време на съня си, той е разбрала, че обича приятелката и съученичката си Урсула (истинското й име е Яница). Сърцето му е пълно и прелива от топла кръв със силни и сгряващи като зимна камина чувства. Дали да не покани Яница-Урсула със себе си на купона на Фило за новата 1993 година? (А във втората част на романа читателите ще разберат, че Огнян не е единственият последен змей… Има и последна змеица – Яница-Урсула е последната жива змеица…)

Самовилите и змеиците от свитата на Огнян са много доволни от събуждането му, защото си мислят, че така много скоро най-после ще могат да го превърнат в истински змей (шизофреник) и свой водач. Но те не знаят още какво ги чака тепърва. Огнян този път почти не им обръща внимание – все едно, че не съществуват. Облича се и се отправя към апартамента на Фило за новогодишния купон. Самовилите и змеиците от свитата му остават сами в къщата му в квартал Гоце Делчев. Без неговото присъствие, те се смаляват до размер на пластмасови играчи и влизат в чекмеджето на бюрото му, в гардероба му (от където са излезли) и в шкафовете в банята. Змеевата свита се свива…

Главата „Свита” завършва.

Когато писах порнографския текст се натъкнах на две основни трудности. Първо – това, че порнография не може да се пише – все едно да описваш балет вместо да го гледаш. И второ, че това, което съм написал като порнография – всъщност не е сексуално. Порното се свежда или до изтъркани конвенционални сцени, които са толкова оголени и банални, че нямат вече никакъв полов заряд, или до садо-мазохизъм, който по-скоро изразява социалните, а не сексуалните взаимодействия между хората. Садо-мазохистичното отношение е в основата на робовладелството – социалната квинт-есенция  на класическото езичество. така в порнографския текст постепенно се разгърна и една друга тема, която винаги ме е вълнувала и на която е посветена по-голямата част от нещата които съм писал досега – взаимоотношението между личността и обществото. Социалното е злото начало в човека, докато индивидуалното, колкото и да е лошо, е по-достойното, единствено човешкото… – Опитах се да постигна еротичното като махна самото порно от текста –  отрязах конкретните сцени или ги предадох със сбити фрази (необходимо е да има колкото се може по-широко поле за фантазията), изместих смисъла към душата, а не към тялото.

Следващата ЧЕТВЪРТА глава (предпоследната от Първа част на романа) се нарича „Никой никога не умира”. В нея се запознаваме с новите и старите приятели на Огнян, героите от тази книга…

П. К.

 

Въпосът за Другия и формирането на личността при общуването с Другите, при Лакан

Как и къде се заражда Въпросът за Другия и концепциите на Лакан? Как може да се преодолее противоречието между желание и реланост, според сюрреалистите – може, в свръхреланото (сюрреалното), в редките мигове, в които желанието (мечтата) и релаността съвпадат. Според тях търсенето и творческото предизвикване на такива мигове могат да излекуват човешката душа, да я променят и да я обрънат към пълноценност и към повече добро (сюрреалистите не ползват понятието добро, но за тях висшите ценности са свобода, любов и приятелство – можем да кажем, че това е добро, нали?). Терминът сюрреалност (свръхреалност) е създаден от френския поет и писател Гийом Аполинер. Той загива на фронта по време на Първата световна война. Андре Бретон, “вождът” а сюрреалистите, открива, че свръхреалността се появява много по-често и по-цялостно, ако общуваме пълноценно с напълно различни (Други) от нас хора – не от нашата среда, пол, раса, народност, култура, а други. Той разкрива тези си прозрения във фоторомана си “Надя” във връзка с краткото си общуване с една млада жена Надя, която е напълно Друга, напълно различна от него, почти във всяко едно отношение.

12003388_775629815896654_2317018520768502542_n

Рисунки на Надя: Как Надя вижда Андре Бретон? А как вижда себе си? Коментирайте това от гледна точка на:
1. Въпроса за Другия и на теорията на Лакан за огледалото
и от гледна точка и на
2. теорията на Фройд за сублимацията (възвисяването на психическите проблеми до емпатия и катарзис – колективно съпреживяване и сърдечно пречистване – чрез изкуството.

А как Бретон би видял себе си, след като види рисунката на Надя, портрета му, такъв, какъвто тя го вижда?

Как изкуството помага на Надя и Бретон да се опознаят ваизмно и да опознаят самите себе си като личности? Как им помага да станат личности, да развиват личността си?

За приемствеността на идеите на Лакан от идеите на сюрреализма: Лакан участва в групата на сюрреалистите (Бретон, Дали, Пикасо) и възприема и твори заедно с тях цялата им концепция за човека, за душата и за Духа.

Това е естествено, тъй като самият Бретон е практикувал като психиатър през войната и тогава открил Фройд (прочел го на немски) и прилагал метода му за лекува е на неврози, причинени от шок от войната. Дълбоко потресен от войната, след края й Бретон радикално отказва да се занимава с психиатрия, защото я смята за буржоазна репресия над човешки същества, но решава да превърне психоанализата от метод за лекуване на неврози в метод за радикална революция в човешката душа: “човекът трябва да се промени радикално”.

486066_310923475700626_2127349546_n

Той първаночално вижда пътя за тази промяна в:

1. Прилагане на метода на сублимация (възвисяване) на човешките психични конфликти чрез изкуството от всеки един човек, колективно с неговите приятели, чрез колективна емпатия (съпреживяване на чувствата, болките и бляновете на приятелите) и катарзис (сърдечно пречистване)

2. Чрез извличане на най-дълбоките пластове на подсъзнанието на нивото на съзнанието чрез изкуството Бретон вярва, че можем да погледнем честно в очите всичките гадости събрани в нас, но също и че “ровейки се в тинята” можем да извадим от там и най-ярките бисери на човещката душа и на човешкия Дух

3. Бретон вярва, че човеците заедно могат да пеодолеят основополагащия психически конфликт, който Фройд е формулирал като противоречие между това, което желаем (мечтаем) да бъде и това, което виждаме в реалността. Реалността и желанията ни не съвпадат почти никога и това води човека до агресия или до бягство от действителността, но Бретон смята, че човеците заедно мотгат да преодолеят това състояние, ако заедно и с много силно желание търсят и се стремят към обратното: онези редки моменти (бисери в живота), в които мечта и реалност съвпадат: така наречените точки или моменти на свръхреалността, в които мечтата съвпада с действителното. Бретон се вдъхновява за това от един разказ на приятеля си Аполинер, очарователен поет и литератор, който загива като доброволец по време на Първата световна война. В този разказ се разказва за един такъв вълшебен момент на свръхреалност (сюрреалност).

Бретон вярва, че този стремеж да излекуваме душата си чрез среща на мечтата с действителността може да бъде програма за радикална революция на човешката душа, като отключи в нея “контракциите на свободата” и експлозията от радостта от “лудата любов” и така да я отстрани от ужасите на потисничеството, насилието и несправедливостта. В края на живота си сюрреалистът Луис Бунюел споделя, че макар че тази сюрреалистична изглежда като да се е провалила във всичко, тя не се е провалила в едно: “Колкото и странно да ви изглежда, ние наистина обичахме”.

И тъй, Лакан напълно споделя убежденията и програмата на сюрреалистите. Ето защо за него МЕЧТАТА става ключово понятие и ключова мотивация за човешкия живот, за човешката психика, за човешката личност. А обединението, припокриването на трите центъра на трите сфери на човешката психика (релано, въображаемо и символно) в едно това е именно точката на СВРЪХРЕАЛНОСТТА, в който ни е се сливаме с действителността и с мечтанието и с езика, чрез който споделяме с останалите това сливане. Най-сигурният начин да открием това състояние на личностна свръхпълноценността е в любовта без задържки, окови и ограничения: в лудата и весотдайна любов.

Това е свързано с въпроса за Другия, за който Лакан се вдъхновява също от сюрреалистите. Бретон осъзнава и откроява много ясно този въпрос в “Надя”, но по принцип цялата група от приятели сюрреалисти сама по себе си е реализация на себеотвърждаването чрез общуването с Другия – всички те са от различни народности – французи, испанци, германци, италианци, американци, даже има румънец, сърбин, че чак и българин (Петър Бачев, който играе главната роля в “Андалуското куче” на Дали и Бунюел), всички са лудо влюбени, верни и предани на жените си, просто без изключение, ако не броим Пикасо, всички са обсебени от неевропейското и несъвременното: например от африканското изкуство или от изкуството на Ренесанса. Не е било трудно в тази среда да ти хрумнат идеите за въпроса за Другия.

По време на Втората световна война сюрреалистите (без Дали) активно участват във френската съпротива. най-големият мечтател от тях Робер Деснос умира в концлагер. След войната към групата на сюрреалистите се присъединяват ярки поети от новото поколение – Жак Превер, Борис Виан. Групата се разпуска официално през 1968. Всички подкрепят студентските протести и остават сюрреалисти и до края на живота си.

Приносът на сюрреализма в свременната култура и в света на идеите е огромен и несправедливо неодоценен. Един от аспектите му са идеите на Жак Лакан.

Лакан, който също е част от групата на сюрреалистите развива в теорията си няколко от важните за тях понятия – мечтанието, свръхреалността, символите, въображението, Въпросът за Другия.

11999001_775805262545776_3275870978767383768_n

Изкуството на разговора” – така се нарича тази картина от белгийския художник сюрреалист Рьоне Магрит. В каменните блокове се чете думата Reve – сън, блян, мечта, мечтание (аналогът й на английски е Dream)

Важността на “периода на огледалото” в детската психология и в първоначалното формиране на личността е от първостепенно значение, според Лакан. Според него ние ставаме личности като постоянно се оглеждаме в очите на Другите ,всеки човек е огледало за Другия и всеки се оглежда в огледалото на личността, погледа, гледната точка, възприятието на другите, различни от него хора.

Съзряващият човек, който още не е личност, търси и цени подобието в приятелите си – търси и цени те да са подобни на него, да имат подобни на неговите преживявания, вкусове, вълнения, неща, които и двамата споделят. Зрелият човек, който е станал личност, започва да цени не подобието на Другите, а тяхното различие, те.е тяхната Другост – това, с което те са различни от теб, качествата, които ти самия нямаш, уникалното в тях, което никой друг няма – такива хора му стават повече от приятели (приятни) – сатавт му Другари (ближни) – на френски има игра на думи, защото ближен и друг (различен) са от един корен – немаква се за притчита за ближния (добрият самарянин) в Новия Завет (кой всъщност ти е ближния? – може да бъде и този, който е съвсем различен от теб). Освен това, когато се съпоставяш с хора, които са различни от теб, ти се самоосъзнаваш като личност, разбираш с какво си лечен (отличаващ се), с какво си различен, с какво си отличен спрямо другите хора, така придобиваш самочувствие и себепознание, чувство за самостойност и за самосъзание. И накарая – общуването с Другия (а не с подобния) обогатява и двете страни – те и двамата стават по-богати, по-мъдри, по-осъзнаващи като се огледат и видят през гледна точка, напълно различна от тази, с коята са свикнали в своята среда, различна от стереотипите, къма които са привикнали с подобните не тях хора, коит осподелят едни и същи стереотипи. Така общуването с Другия ни спасява и от още една клопка на човешката релазицаия – клопката на стереотипите и закостенелия им догматизъм. С колкото повече и по-различни хора общуваш пълноценно, толкова повече ти самият ставш ярка и открояваща се личност, според Лакан. Това е вкратце Въпросът за Другия.

10423909_590041467788824_345026055588370964_n

Дискусия на Петър Канев, Галина Тасева и Гена Торес по повод идеите и живота на Лакан:

Gena Torres Lacans four orders

Galina Tasseva според теорията на Лакан реалното, въображаемото и символичното са свързани по подобен начин на пръстените на Боромейския възел. Разрязването на който и да е пръстен, би причинило разпада на цялата система smile emoticon

Петър Канев Може да се добави и още, че това е един от моделите на полицентрични системи – възела – човешката психика е представена от Лакан като възел с три равнопоставени и взаимнопреплетени центъра smile emoticon

Айде сега въпрос за 7,50: а какво има там, където и трите сфери се припокриват – там в средата?

Galina Tasseva не е ли човешката психика?

Gena Torres The symptom

Petar Dobrinov Kanev Е, да, топло – целостта на човека като личност е близо. Човекът като автопоеза себетворящо се същество – пак близо. Давам джокер: къде Лакан публикува първите си произведения – в кое списание?

Gena Torres1932 в някакво медицинско издание
Петър Канев: Ами най-първата му статия не е запазена, защото са го изгонили от конгреса, на който я е представил. А за след това в английската уикипедия пише следното: Lacan was an active intellectual of the inter-war period—he associated with André Breton, Georges Bataille, Salvador Dalí, and Pablo Picasso. He attended the mouvement Psyché that Maryse Choisy founded. He published in the Surrealist journal Minotaure and attended the first public reading of James Joyce’s Ulysses. “[Lacan’s] interest in surrealism predated his interest in psychoanalysis,” Dylan Evans explains, speculating that “perhaps Lacan never really abandoned his early surrealist sympathies, its neo-Romantic view of madness as ‘convulsive beauty’, its celebration of irrationality, and its hostility to the scientist who murders nature by dissecting it”.[10] Others would agree that “the importance of surrealism can hardly be over-stated… to the young Lacan… [who] also shared the surrealists’ taste for scandal and provocation, and viewed provocation as an important element in psycho-analysis itself”. Дали има някой, присъствал на лекцията? Преподадох ви го

Test UNIBIT KI 26 KIZ 2015 - Microsoft Word 17.9.2015 г. 152822

2 допълнителни въпроса към този, с повишена сложност за 6,50:

1. Как свързват тази крилата мисъл на Лакан с неговата теория за личността и по-специално със следните й аспекти: Въпросът за Другия и Теорията за огледалото?

2. Как са изразени тези теории на Лакан в поетична форма от Алън Парсън и Ерих Улфсън от прогресив-рок групата “Алан Парсънс Проджект” в албума им “Фройдиана”, който е посветен на психоанализата, комнтирайте текста на песента “I am a Mirror”, която е посветена на Лакановата теория за личността и Другия, цитирам:

Suppose I were to tell you that the meaning of dreams
Is not all that it seems and the ultimate truth is a lie.
And you are just a puppet who can dance on a string.
Do you feel anything?
Would you laugh? would you care? would you cry?

But the meaning of life is a mystery, how can anyone disagree?
And the music of life is a symphony which we play in a minor key.

I am a mirror. I am a mirror. looking at me you see yourself
I am a mirror. I am a mirror. every face is someone else.
Look at me smile and you’re the clown. and if I dance you turn around.
Look in my eyes and see your tears until the music disappears.

So if you are confused and don’t know which way to go.
You will certainly know. from the moment we’re living we die.
And if it’s all a crazy game you don’t want to play
Tell me what you can say.
It’s a joke. it’s the truth. it’s a lie.

But the meaning of life is a mystery that we don’t understand so far.
And the music of life is a rhapsody if you’re happy the way that you are.

I am a mirror. I am a mirror. looking at me you see yourself
I am a mirror. I am a mirror. every face is someone else.
Look at me smile and you’re the clown.and if I dance you turn around.
Look in my eyes and see your tears until the music disappears.

And the meaning of life is a mystery though we live it from day to day.
But the music of live should be harmony so that anyone here can play.

I am a mirror. I am a mirror. looking at me you see yourself
I am a mirror. I am a mirror. every face is someone else.
Look at me smile and you’re the clown. and if I dance you turn around.
Look in my eyes and see your tears until the music disappears.

https://youtu.be/Rmx3_6aRanQ

 

Когнитивна психология – дискусия на Петър Канев и Александра Михайлова

ПО въпрос 3.
Как мозъкът възприема селективно сетивната информация за действителността, според когнитивната психология, на която се позовава и Кун? Какво филтрира мозъка от сетивните импулси, какво модифицира от тях и как, защо и по какъв критерий го прави?
Интерпретиране на съобщенията. Между мен и света стои моята представа за него /Уолтър Липман/. Селективно възприемане и интерпретация – конструиране на значимия свят.

 

Това би ли се приело за верен отговор?

 

Процесът на комуникация е израз на общата нагласа за общуване, за прокарване на връзки и социални взаимозависимости между хората в обществото. Възприемането на съобщението е прокарване на връзка между съдържанието и ситуацията. Хората възприемат селективно, интерпретират селективно и запомнят селективно. Това зависи от техния социален статус /богати-бедни/, от тяхното образование /високо образовани, ниско образовани/, от тяхното семейно положение и др.

 

Тоест действителността се базира (понещо се отнася до комункацията) на базира на културата ни, на социалния статус и на предсставите заложени ни от родителите и обществото още от детската ни възраст.

 

 

  • Напълно вярно и изчерпателно до тук, Александра, а последният ви въпрос е много важен. Има един известен квантов и ядрен физик Макс Борн – той формулира теорията за актьорите и зрителите – зрителите са и актьори и актьорите са и зрители. Като наблюдаваме действителността ние я променяме чрез самото си наблюдение, и то не само в главата си… Това е много ясно при елементарните части, но важи и при антропологията например. Маргарет Мийд като се опитва да живее заедно с индианците сиукси, за да изучава културата им такава каквато е отвътре, в естествената й състояние, бързо съобразява, че самото нейно присъствие в племето вече е променило неговата култура иче сама тя и въздействието й върху племето е важен фактор, който трябва да включи в изследването си, за да се получи нещо адекватно. Така че новата наука не точно отхвърля, но значително променя разбирането и представата ни за обективно и субективно: Първо, никой не е в състояние да наблюдава обективни явления, защото той или ще ги наблюдава и те вече няма да са обективни, защото ще ги е пречупил и повлиял чрез субекта си, или няма да ги наблюдава и тогава те ще са си обективни (той без вмешателство на човешкия субект на наблюдателя), но той няма да знае, че ги има изобщо, защото няма да ги наблюдава. Това е в основата на теорията на Шрьодингер, известна като “Котката в кутия”. Изходът от тази ситуация е да приемем, че неминуемото субективно въздействие винаги е и ще е част от цялостната “обективност”, от истината за реалността. Реалността не се състои от обекти, а нереалното – от субекти – реалността е субекти и обекти във взаимодействие, взети заедно, връзката по между им. Тогава за научно се смята не това, в което отричаме субективното, а това, в което ясно можем да посочим до къде наблюдението е неминуемо субективно и да изучим и това субективно въздействие като важна част от действителността (примерно Маргарет Мийд реално е сред сиуксите, но тя не нереален фактор, нищо че е субект, дори се получава така, че тя самата като субективно въздействие има много важно значение за цялостта на реалността, която изучава). Субектът трябва да стане обект на изследването, а обекта винаги е повлиян от субекта – това е в основата на теорията за актьорите и зрителите на Борн. Просто и субективното и обективното са реалността, двете взети заедно.

 

Пак по същия въпрос (не съм стигнал до другите) през 80-те години на ХХ век френският физик Пиер Ален формулира теорията за холографската вслена – накратко самата вселена, физическите закони, самата реланост зависи от гледната точка (от позиционирането във времето и пространството) на наблюдаващия я.

 

Това е заложено още в теорията на относителността на Айнщайн – важни са взаимовръзките, няма нищо извън тях, а всяко съотношение примоня и двете неща, които съотнасяме, всяко нещо подлежи на въздействие от други фактори – дори времето и пространството можгат да бъдат изкривени от гравитацията и променени от скоростта на движение, дори светлината мож еда бъде погълната от гравитационен колапс и т.н.

 

A. М.:

И идва теорията за време-пространството, която съвсем замъглява представата за минало, бъдеще, настояще и реалност.

Петър Канев:

Не ги замъглява, а ги уточнява, ако трябва да бъдем точни.

 

А. М.:

.Ако времето не е еднопосочно, то действителността може да БЪДЕ в един и същи момент и в миналото, и в настоящето и в бъдещето, катто остава променлива, тъй като сега, преди и след си взаимодействат…

Петър Канев:

По това ваше разсъждение, цитирам ви: “Тоест действителността се базира (понещо се отнася до комункацията) на базира на културата ни, на социалния статус и на предсставите заложени ни от родителите и обществото още от детската ни възраст.” Това е вярно, но само за част от релаността – за социалната и културната реланост – те се базират на културата и социални статуст, а не реалността на моржовете, на мъглявините или на бактериите…

 

А. М.:

.Сетивната реалност се базира на “софтуера на ума”, нали?

На когнитивната ни обусловеност, която идва от средата, гените и особеностите, които еволюцията ни е дала според нуждите.

Петър Канев:

Но също и на хардуера му. И освен това нито хардуера, нито софтуера са случайни – те не са някаква приумица, а се дължат на многовековен опит на връзка и съчетание с релаността на средата

 

А. М.:

Освен, че се учим как да възприемаме действителността, имам и генетична предразположеност да възприемаме едни неща, а други не, ил да ги възприемаме различно от да речем някое племе, за ччиито ловни умения е необходимо да са далтонисти и да раязличават нюансите на сивото, за да се ориентират по-добре в горска среда…

 

спомням си и един пример за африканско племе, което не виждало ниско прелитащ селскостопански самолет, защото в тяхната култура и език не съществува подобно понятие.

Може ли тогава, да се каже, че възприятието за действителност на човека зависят и от познанията му? Тоест, с колкото повече понятия боравим, толкова повече нщанси и вариации на действителността сме способни да различим?

Петър Канев:

На мен ми е нужно да разбирам правилата за движнеие на автомобили, за да оцелея, но някой индианец от екваториална Бразилия или от високит ечасти на Перу това няма да му е нужно в неговата среда. Ако му светна с мигач, няма да го забележи, може и да не го “види” изобщо – за мозъка му това може да не е важно. Аз пък няма да забележа, няма да “чуя”, че бразилският кълвач е започнал да чука по дървото по-бавно, а за него това може да е много важно – може да означава например, че идва буря. Ценнстната селекция е основен принцип при подбора и подреждането на информация във всяка една система, дори в простите

– ако един орнитолог (специалист по птици) види чапла, той ще видял не само чапла, но ще е видял и къде гнезди и колко са малките й и каква е популацията й – той ще “види” даже и чапли, които не вижда с окото си, но се сеща къде са и какво правят с ума си, заради опита си и познанията си за тях. Същвременно, ако вие не знаете изобщо какво е това чапла, няма да сте видяла чапла въобще, а ще кажете, че сте видяла голяма бяла птица. И вие наситина ще сте видяла точно това – голяма бяла птица, а не чапла. Това по повод историята със самолета…

 

Инуитите в Гренландия и Исладния имат 50 думи за сняг – за тях съществуват не само 50 различни вида сняг, а съществуват 50 съвсем различни неща, които за нас са просто сняг, а за тях не са сняг, а са отделни и различни неща. В български имаме само няколко – сняг, лапавица, суграшица, киша -станаха четири – вие знаете ли от тях кое какво е и че са различни?

 

 

Генетично ни заложено първо какво улавят сетивата ни – окото ни не улавя инфрачервените и ултравеолетовите лъчи, а очите на пчелите ги улавят, защото са им нужни да се ориентират по добре в цветовете, от които събират прашец. Второ, генетично ни е заложено мозъкът ни да филтира информацията от ситивата, която му се “струва” ненужна и тя изобщо да не се обработва, да не довежда до процеси на отчитането и анализа й в мозъчния ствол и кора, както и да се настройва “на аларма” за неща, които е трениран да възприема като важни и да ни ги “показва” ясно и да ги “изтъква” дори, когато са едва забележими или заглушени от шумове или картини. Това обаче кое мозъкът ни ще сметне за важно и кое не зависи най-вече от ценностите на културата и даже от индивидуланите ни ценности като личности. Например аз не бих чувал дишането или съвсем тихото проплакване на бебе, ако не съм имал бебе. Като имах бебе със синуит, което можеше да се задуши всеки момент през зимата, скачах като от камбана дори при съвсем тих звук на проплакване или затруднено дишане. Още по-сложно е – част от нещата, които възприемаме като “сетивна даденост” всъщност са продукт на Хардуера на мозъка ни – например кафявият цвят е изобретение, инвенция на мозъка ни – той всъщност е в червения спектър, но ние го виждаме кафяво, като различен цвят от червения. Смисълъта на това идва от същата причината, поради която различаваме най-много нюанси на зеленото – твърде дълго нашите предци са живели в горите и им е трябвало ясно да различават всички, листа, стволове, клонки, полусенки – а те в сички са “кафяви” и различно зелени. И като капак мозъкът ни е в състояние да си измисли, че виждаме и чуваме неща, които всъщност не виждаме и не чуваме чрез сетивата си, но ги виждаме и чуваме в главата си. Не става дума за халюцинациите, а за ежедневната ни реалност – това идва от стереотипите, от очакванията ни какво ще видим, от силното желание да видим нещо – с това се занимават теоретиците на припознаването (на всеки му се е случвало) и благодарение на тази особеност на мозъка ни илюзионистите и фокусниците има от какво да припечелват…

12003388_775629815896654_2317018520768502542_n

Полицентрични йерархии и холизъм – отговор на Александра Михайлова

  1. Какви са видовете сложни полицентрични йерархии в живите системи? · “дървото на живота” (“дървото на еволюцията”), · полицентричен “египетски свод” – градеж като при старите каменни мостове, при които всеки камък е централен: пример: центровете на вселената са безброй (всяка произволно избрана точка е център на вселената, спрямо който всички други точки се раздалечават от центъра – ефект на разширяването на вселената), всяка култура смята себе си за централна и всеки човек е център на човечеството и т.н. · равнопоставената етажираност (пример: горските екосистеми и етажите почва-трева-храсти-ниски дървета-високи дървета), · “люспите на лука” – вписани едни в други йерархични нива от типа на кръговете на дървесния ствол (пример: приложение на този тип йерархии в теорията на Хофстеде за вписаните едни в друг нива на културата ни – напр. класова култура, професионална култура, национална култура, полова култура, поколенческа култура, гражданско-политическа култура, комуникативна култура и т.н., друг пример организма и вписаните една в друга йерархични нива и подсистеми: молекули – ДНК и РНК – живи клетки – органични системи и подсистеми и органи – храносмилателна, дихателна, кръвоносна, полово-отделителна, нервна и пр. системи – екологично и социално-психологическо поведенческо ниво – главен мозък и ниво на общности и групи – култура, стадо, ято, глутница, племе и т.н.) · възелът – пример: трите вплетени една в друга сфери на човешката психика (реално-въображаемо и символно ниво), според Жак Лакан, друг пример – възелът на устойчивото развитие на средата (природна-социално-културна и стопанска среда). Надявам се това да е достатъчно изчерпателно.

 

  1. Какво е холизъм и синергия на системите? Холизъм означава всеобхватност, а синергия – едновременност на съвместна работа в съответствие. Когато разглеждаме една сложна система ние я разглеждаме холистично – т.е. всеобхватно във всичките й части едновременно, а не разглеждаме частите й по отделно, тъй като те нямат същите свойства като цялата система.

Геном 949448

Какво е парадигма, според Допълнението от 1969 към “Структура на научните революции на Томас Кун, отговори на Лилия Буровска, доплънени от Петър Канев

599675_310922979034009_232218693_nДумата „парадигма” означава на гръцки „модел”. През 60-те години на 20 век американският историк на науката Томас Кун използва този термин в смисъл на „светогледен модел”, през който възприемаме, чувстваме, мислим и осъзнаваме действителността. Според Кун парадигмата определя нашия поглед към света, образованието ни, интуицията ни, паметта, която сме наследили от прадедите. Така онова общоприето разбиране за битието ни, което Кун нарича парадигма, определя и начина, по който ще виждаме и усещаме света, дори на сетивно ниво, а усвоявайки парадигмата ние сътворяваме света ни. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалния смисъл живеят в различни светове“. Но за Кун парадигмата е едновременно и „практически пример за следване”, който се предава в непосредственото общуване от знаещия на желаещия да научи „чалъмите” как се действа и постига определено нещо, от учител на ученик например. Парадигмата е изграждане на общност, на способност да общуваш и да се разбираш с другите. За него парадигмата е пряко свързана с творческата интерпретация (превод) и общуването (комуникация), защото тя формира кода, чрез който хората могат да имат общи понятия и разбирания, а само чрез комуникацията, свързана с превеждането на осъзнатото от нас на езика на другите се изграждат човешките общности. Кун критикува съвременното ни образование за това, че в него липсва творчество и общуване, което противоречи на самата същност на образованието като възпрепятства интерпретирането и промяната на общоприетите заблуди. Болестите на колективната памет в образованието са пряко свързани със синдрома на липсата на достатъчно практическо осмисляне на усвояваните знания, защото знанията могат да се осъзнаят и се усвояват единствено чрез пример и практика. Именно „пример“ е основното значение, което Томас Кун дава на въведеното от него понятие за парадигма – ние винаги се учим от примера, на който подражаваме и който следваме и развиваме, а не от абстрактните понятия и класификации. Без практически пример не може да има истинско образование, нито е възможно да се осъзнае и усвои нова парадигма. Няма бъдеще затворен университет, в който се учат наизуст „свещени“ текстове на непонятен език, изпразнени от смисъл и съдържание. А смисъл винаги е имало единствено в образованието, в което теоретичните знания се срещат с реалния им обект. Истинското образование в полето на устойчивото развитие например можем да постигнем единствено, ако се опитаме да срещнем термина екология с пребиваването в реална екосистема, термина биодинамично земеделие с прекопаването на реална градина, термина гражданско общество с истинското гражданско общество в България и термина устойчиво развитие с всички практики на устойчиво развитие, които можем да открием у нас на живо. Кун твърди, че за да наречем едно нещо парадигма, то трябва да съдържа четири задължителни части: 1. метафизика (представите низа това какво е реалонст, каво е вселена, какво време и пространство и т.н.), 2.символи (фигурите на езика и основните идейни твърдения, които формиратпредставите ни за реалността: например “Всичко е относително” или “На всякодействие отговаря противодействие”, или пък метафори като “космическото яйце”, “големиятвзрив”, “черна дупка”, “холографска вселена”, “времепространствени струни” идр.), 3. общоприети научни ценности (например нужно ли е ученият да е честен втвърденията си и да не лъже, да е отговорен за последиците от откритията си, дае нравствен и др.) 4. практически модели за следване (това което учителият ни е показал как се прави, го правим после и ние по същия начин и го показваме на учениците си).

Петър Канев:

Освен по този за четирите части на матрицата-парадигма – отговорът за тя е: за да се разбираме с другите и да говорим на общ език (обща парадигма) ни трябват:

  1. общи метафизични представи – т.е. когато говорим за понятия като време, пространство, вселена, душа, съдба и пр. (всичко това са метафизични понятия) да имаме едно и също нещо предвид с хората, които обсъждаме тези въпроси,
  2.  Да имаме общи символи, които всички разбираме по един и същ начин – например като кажем “Човешкият организъм е жив” това е символно обобщение, защото съдържа няколко символи с определено значение – “човек”, “организъм”, “жив”. Който не знае какво наричаме с думата организъм, няма да разбере обобщението ни, че организмът е жив. Например какво ще разбере напълно неграмотен човек от някоя затънтена махала в Родопите или от циганско гето, ако докторът му каже: “Трябва да стимулирате имунната система на вашия организъм”. Не знаме със сигурност какво ще разбере, но можем да подозираме, че няма да е много, ако не знае какво означават следните символи, които обобщават определени знания и представи – в случай символите “организъм”, “имунна система” и “стимулирам”.В смисъла на Юнг всички такива символи, които ние мислим за САМАТА реалност (имунната ми система, например) са живи символи, а не са емблеми-символи (не са като емблемата на опел или на адидас).
  3. За да се разбираме с някого трябва да имаме общи ценности – ако за мен ценна е истината, а за него лъжата, ако за мен ценно е да споделиш нещо с другите, а за него да си го къткаш само за себе си, то няма как да се разберем и да говорим на един език, и още – ние можем да говорим за доброто и злото, но ако разбираме съвсем различни неща под тези две думи, пак няма да се разберем, защото няма да имаме общи ценности
  4. Някой трябва да ти покаже нещо “с ръцете си”, да ти го демонстрира на живо, за да го разбереш и усвоиш истински – още в първи клас, ако някой ви обяснява как теоретично се пише (Примерно: “сложете показалеца си под 180 градуса върху писалката и направете въртеливо движение върху листа”), но не ви покаже как да напишете буква, твърде е съмнително, че нещо ще разберете и кой знае дали и кога ще се научите да пишете. Това са практическите образци за следване – тези практически чалъми, които научаваме от знаещите и можещите ги в непосредствената комуникация и демонстрация са важна част от парадигмата. За да наречем едно нещо парадигма, то трябва да съдържа КАТО ОБЩИ между мен и други хора или общности – такива общи по между ни четири части – метафизични понятия, символна система, ценности и антиценности, практически “чалъми”.

 

КМГН 2016 КИР: Въпроси и… ваши отговори

Въпросите за среден три ще бъдат от типа на “Коя е най-известната книга на Томас Кун?” или “През коя година излиза първото издание на научния бестселър “Структура на научните революции” на Томас Кун?”, или “Кой е авторът на научния бестселър “Кратка история на времето?”. Няма да се спирам по-подробно върху тях, защото се надявам никой от вас да не се явява за три.

 

Въпросите за добър четири ще бъдат от типа на “Каква е основната тема в книгата на Томас Кун “Структура на научните революции?” или “В коя своя книга Стивън Хокинг излага теорията си за метаеволюцията на вселената от зараждането й до евентуалния й край?”

 

Преминаваме направо към въпросите за много добър и отличен, защото, дълбоко се  надявам, всички вие да поискате да си изтеглите въпрос от тях.

ВЪПРОСИ ЗА МНОГО ДОБЪР 5,00

ПО ТЕМАТИЧЕН БЛОК 1

  1. Какво означава “процесуалност” и каква е теорията за процесуалността на Алберт Уайтхед?
  2. Какво свързвате с понятието “потенции” в контекста на Новата наука – теории на вероятностите, теория на неопределеността, теории на хаоса? А в контекста на философията на Хана Аренд?
  3. С какво свързвате понятията “случайност” и “необходима случайност” в контекста на Новата наука – теориите на Хайзенберг и Шрьодингер?
  4. С какво свързвате понятието “многообразие” в контекста на новите научни парадигми?

Отговори на тези въпроси, от Петър Канев – ВИЖТЕ ТУК

ПО ТЕМАТИЧЕН БЛОК 2

Само един въпрос, но трябва да дадете много точен и изчерпателен отговор, в който да проличат и познанията ви за лекциите ми и общата ви култура:

Какво представлява Въпроса за Другия и как е свързан той с междуличностната комуникация и с теориите за личността? Сравнете теорията на Лакан за личността с теория за личностната психология на някой от изучаваните в този курс автори, по ваш избор.

Отговори на този въпрос, от Петър Канев – ВИЖТЕ ТУК

ПО ТЕМАТИЧЕН БЛОК 3

Как Въпросът за Другия се прилага към груповата и междукултурната комуникация в теориите на:

  1. Клод Леви-Строс
  2. Цветан Тодоров
  3. Клифърд Гиърц
  4. Маргарет Мийд
  5. Едгар Морен
  6. Хеерт Хофстеде
  7. Джаред Даймънд

Каква е връзката на груповите комуникациите с властта, според теориите на:

  1. Михаил Бакунин и Лев Толстой (сравнете ги)
  2. Хана Аренд
  3. Юрген Хабермас
  4. Ален Турен и Жил Липовецки (сравнете ги)
  5. Ноъм Чомски и Пиер Розенвалон (сравнете ги)
  6. Ерих Фром
  7. Стенли Милграм и Дънкан Уотс (сравнете ги)

Какви са опасностите и перспективите за бъдещето на демокрацията, според Цветан Тодоров и Ален Турен? (сравнете ги)

Как и към кого еко-хуманизмът прилага Въпроса за Другия? Кои са основните автори, които свързвате с класическите трудове на екологичната етика и философия?

Отговори на някои от тези въпроси, от Петър Канев – ВИЖТЕ ТУК

Test UNIBIT KI 26 KIZ 2015 - Microsoft Word 17.9.2015 г. 152822

ВЪПРОСИ ЗА ОТЛИЧЕН 6,00

ТЕОРЕТИЧЕН БЛОК 1: НОВАТА НАУЧНА ПАРАДИГМА ЗА КОМУНИКАЦИЯТА В СЛОЖНИ СИСТЕМИ

 

  1. Какво е нова научна парадигма, според Томас Кун?
  2. Кои са четирите характеристики на научната матрица (парадигма), според Томас Кун и какво представляват те: 1. метафизични понятия, 2. символи и обобщения, 3. общоприети ценности, 4. предписания и практически образци за следване
  3. Как мозъкът възприема селективно сетивната информация за действителността, според когнитивната психология, на която се позовава и Кун? Какво филтрира мозъка от сетивните импулси, какво модифицира от тях и как, защо и по какъв критерий го прави?
  4. Новата научна парадигма за реалността, след Айнщайн: какво е времепространство?
  5. Теоремата на Гьодел (“Кой ще бръсне бръснаря?) и принцип за парадоксалния характер на реалността. Отказ от теорията за непротиворечието на Аристотел – какво представлява тази теория и защо новата научна логика я отхвърля?  Могат ли две противоречиви понятия или твърдения да са едновременно врени в реалността? Парадоксът грешка ли е или е основен принцип на самата реалност?
  6. Теория за вероятностите като част от действителността – какво означава необходима случайност и вариативност на реалността?
  7. Процесуалност – какво следва от това, че единствените реални явления винаги са динамични и променливи процеси?
  8. Какви са основните свойства на системите? По какво се различават простите от сложните системи? А органичните от неорганичните системи?
  9. Теории за метаеволюцията на вселената – еволюция и революционни скокове в самоорганизацията на системите
  10. Теория на Хакен за информацията в системите – като селекция на ценности
  11. Термодинамична теория за хаоса (вариативността) и реда (системността) – какво е хаос и какво ред, според новата наука, какво са материалните частици и какво е енергията (вълните), как произлизат едни от други. Каква е ролята на равновесието, на симетрията и дисиметрията, на третия закон на термодинамиката – ентропията и на термодинамичната стрела на времето, по отношение на усложняването на самоорагназацията на системите? Приложими ли са тези принципи за човешките системи – екосистеми, биосистеми, социални системи, културни системи, икономически системи, езикови системи и пр.?
  12. Какво е холизъм и синергия на системите?
  13. Какво означава “енергийна ефективност” на системите и как тя е свързана с устойчивостта им?
  14. Могат ли или не могат сложни системи да се управляват командно и защо? Теорията на пеперудата на Лоренц е джокер към този въпрос.
  15. Какво е полицентризъм?
  16. Какви са видовете сложни полицентрични йерархии в живите системи?
  17. Какво означава биосемиотика? Дайте примери за знакови и комуникационни системи (“езици”) в живите организми и в екосистемите.
  18. Какво представляват двете различни стратегии за адаптация и оцулаване на сложните животински видове – стратегия Р (размножителна, репродуктивна) и стратегия К (културна). Какво представляват социалните животни и коя стратегия за оцеляване са разработили? Как тази стратегия влияе върху ролята и усложняването на комкуникацията по между им? Човекът има ли инстинкти на социално животно? Ако да, кои са най-важните от тях?
  19. Какво означава следното твърдение на Едгар Морен: “Човекът е биокултурно същество”? Защо е нужно да познаваме физикохимията, биохимията, генетиката, холистичната медицина, психосоматизма, екологията, за можем да разбираме адекватно човешките комуникационни системи?
  20. Какво означава твърдението “Човекът е автопоеза”?

11215148_10153710042979497_6242055334797800412_n

ВТОРИ ТЕМАТИЧЕН БЛОК. МЕЖДУЛИЧНОСТНА КОМУНИКАЦИЯ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТЕОРИИ ЗА ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ.

 

  1. Ролята на комуникацията в психоанализата на Фройд. Ролята на Аристотеловата система система за емпатия и катарзис за оздравяване на човешката личност, по метода на Фройд. Какво значи “сублимация” и каква е оздравителната роля на творчеството и изкуството по отношение на един от главните психически конфликти – този между реалното и желаното.
  2. Коя личност е зряла и коя е незряла, според Фройд. Зрелият човек е този, който е преодолял родителския авторитет и се ръководи от собствени преценки и лични решения, а не от външни авторитети (той самият ще става родител и трябва самият да стане и да бъде вече авторитет). Какво означава възрастова регресия, според Фройд?
  3. Какво означава колективна несъзнавано, според Юнг? Какво значение има за груповата комуникация откритието му, че голяма част от човешката психика не е индивидуална, а е колективна, обща групова, психика?
  4. Какъв е лечебният метод на Юнг – трябва ли да смятаме психически болните за непълноценни и да не си говорим с тях или ще имаме по-голям успех, ако ги уважаваме и допускаме до известна степен, че това което искат да ни споделят може да има значение и реални основания за състоянието и да общуваме с тях на равнопоставени начала, да осъществяваме разговор, диалог?
  5. Какво означава цялостна личност, според Юнг? Има ли нужда нашата психика ние да осъществим целия заложен в нас човешки потенциал от качества? Какво става, ако осъществяваме потенциала си едностранчиво, ако потискаме някои от заложените ни качества, за сметка на други? Има ли това връзка с теорията за екстроверта и интроверта, психическата компенсация и цялостната личност? А с трите главни архетипове – цялостната личност-мъдрият старец, душата (анима)-женското начало и духът (анимус) – мъжкото начало? Защо Юнг твърди, че пълноценният мъж трябва да има и “женска душа”, а пълноценната жена – “мъжки дух”?
  6. Каква е разликата между “живи символи” и “символи-емблеми”, според Юнг?
  7. Защо Юнг смята европоцентризма за неоснователен в човекопознанието?Според него западния човек е загубил целостта си, психическото си здраве, страда от личностно раздвоение? Може ли той да научи нещо по отношение на преодоляването на това си нездраво състояние от традиционните народи и от другите култури  и цивилизации? Вярно ли е, че западният човек е по-добър от другите, защото те са варвари? Вярно ли е, че западният човек не е варварин? Не развенчава ли колониалната история и особено двете световни войни тази легенда за цивилизования Запад?
  8. Защо психологията е холистична наука, според Маслоу и защо човекът и обществото трябва да се разглеждат холистично? Какво означава холизъм (само не ми пишете (отново) глупостите от интернет, копнати от някаква соценциклопедия, че холизмът бил буржозано упадъчно окултно-езотерично учение на капиталистите, че ще ви пиша двойка от воле (!!!)
  9. Какви са базовите човешки потребности и как се отразяват те на човешките мотивации, според Маслоу? Може ли човек да стане личност, ако базовите му човешки потребности са незадоволени? Какво означава “самоактуализираща се личност”?
  10. Каква е ролята на общуването, приятелството и любовта при самоактуализиращите се личности, според Маслоу? Защо човек обича, според него?
  11. Трансперсоналната психология, според Маслоу: Защо Маслоу твърди, че хора, които се обичат и дълго време са заедно нямат две психики, а придобиват една обща психика, поне от гледна точна на психическите мотивации? И защо това че се сливат в едно не ги води до обезличаване, а напротив до развитие, осъществяване и още по-ярко изпъкване на неповторимостта на личностите им?
  12. Защо Маслоу твърди, че “алтруизъм” и “егоизъм” не са адекватни понятия? Защо, според него, най-себичните индивидуалисти често са, едновременно с това, и най-всеотдайните алтруисти и най-раздаващите се обичащи хора?
  13. Защо според Жак Лакан непостижимите мечти са крайно важни за човешката мотивация за живот и за личностно развитие? Какво става като загубим мечтите си?
  14. Как и къде се заражда Въпросът за Другия и концепциите на Лакан? Как може да се преодолее противоречието между желание и реалност, според сюрреалистите?
  15. Важността на “периода на огледалото” в детската психология и в първоначалното формиране на личността, според Лакан. Според него ние ставаме личности като постоянно се оглеждаме в очите на Другите ,всеки човек е огледало за Другия и всеки се оглежда в огледалото на личността, погледа, гледната точка, възприятието на другите, различни от него хора.
  16. Въпросът за Другия и формирането на личността при общуването с Другите, при Лакан.
  17. Възелът на човешката психика, според Лакан – преплетените три сфери – на сетивната реалност, на въображението и на символите (езикът), които са еднакво ценни, еднакво важни и равнопоставени и които са свързани във възел и припокриване по между си. Нарисувайте възелът и дайте примери защо връзката между сетивна реалност, въображение и език е толкова важна за нас човеците. Един от примерите, които ви дадох е изобретяването на самолета – можеше ли да случи без въображение, или без език, или без наблюдение на сетивната реалност? Можело ли е да се случи без всеки от тези три компонента или без свързаността по между им?
  18. Какво разбира Ерих Фром под “бягство от свободата”?
  19. Какво разбира Ерих Фром под “изкуство да обичаш”? Защо изкуство?
  20. Какво представлява “синдромът на идолопоклонничеството”, според Ерих Фром? Можем ли да наблюдаваме този синдром често и в наши дни?
  21. Може ли реалното човешко същество да се опише, според Ерих Фром?
  22. Защо, според Ерих Фром, огромната част от психическата ни енергия отива за това да лъжем самите себе си, да скриваме от ума си истини, които знаме в психиката си, дълбоко в себе си и да се самонавиваме да си повярваме  в лъжи, за които някъде дълбоко в нас ни  е известно, че са лъжи? Защо огромната част от смисъла и значението на реалността са скрити от ума ни и защо ги заместваме с фалшификации?
  23. Какво разбира Ерих Фром под принципа “да бъдеш” и принципът “да имаш” в човешката психика и каква е разликата между тези два принципа, според него?

11999001_775805262545776_3275870978767383768_n

ТРЕТИ ТЕМАТИЧЕН БЛОК/ ВЪПРОСЪТ ЗА ДРУГИЯ В ГРУПОВАТА И МЕЖДУКУЛТУРНАТА КОМУНИКАЦИЯ

  1. Защо “бащата на културната антропология” Леви-Строс отхвърля концепциите на европоцентризма и смята, че няма нито примитивни култури, нито примитивно мислене, а всички култури са се развивали еднакво дълго, но в различни насоки, според различната им средата и различните им културни ценности и пътищата на историята ми, а “дивото мислене” често е по-сложно от това на цивилизованите хора и поради тази причина остава непонятно за тях? Свързано ли е това с факта, че Леви-Строс е ученик на Лакан и прилага вижданията му за Въпроса за Другия в антропологията?
  2. Как делението на различните култури на “топли” и “студени”, според Леви Строс, е свързано с различните типове комуникация, които са водещи в тях? С кой тип комуникация са свързани “топлите” (устните, безкнижовните) и с кой “студените” (книжовните, литературните) култури, според него? Внимание, отговорът на този въпрос е подсказан вътре в самия въпрос.
  3. Как и защо “майките на културната антропология” Рут Бенедикт и Маргарет Мийд откриват и прилагат принципите на закона на Макс Борн за актьорите и зрителите в културната антропология, по време на работата им на терен по метода на “влючващото наблюдение” на Малиновски?
  4. Коя известна изследователка прилага антропологическите принципи на “включващото наблюдение” към друг, нечовешки, биологичен вид?
  5. Какво представлява методът на “плътния анализ” на антрополога Клифърд Гиърц?
  6. В какво се изразяват трите степени на реакцията ни спрямо Другия и другите култури (обожествяване, демонизиране и междукултурен диалог), според Цветан Тодоров и как и с какви факти илюстрира той тези три стадия в книгата си “Завладяването на Америка или Въпросът за Другия”?
  7. Как Цветан Тодоров дели културите, според приоритетните ценности и комуникациите в тях – подсказка: едните комуникират с природата и я оценностяват, а други оценностяват човека и се стремят към междучовешка комуникация. Какви са негативите и позитивите на всяка от тези два типа култури и смята ли Цветан Тодоров, че бъдещето на хуманизма изисква тези два типа култури някак си да се съчетаят и допълнят в бъдещето?
  8. Кои са “интимните врагове на демокрацията”, според Цветан Тодоров? Защо той смята, че историческотозло трябва да се помни, но това да смяташ, че ти си въплащението на доброто е една от най-големите опасности за бъдещето ни? Кои са истинските герои на ХХ век, според него и защо трябва да запазим спомена за тях?
  9. Какво представлява “баналността на злото”, според Хана Аренд – кой извършва радикалното зло – демонични изроди или обикновени “нищожества”, според нея? Какво представлява злото, според нея и как то е свързано с понятието “дехуманизация” (обезчовечаване)?
  10. Каква е концепцията за властта и за насилието, според връзката между дела и комуникация, според Хана Аренд? Какво има предвид тя, когато твърди, че “безвластието е покана за насилие”, че властта е потентност, че живеем в диктатурата на безвластието, че има два вида безвластие – диктатура и демагогия? Какво се случва с груповите комуникации между обществеността и властта при диктатурата? А при демагогията? Защо, според Хана Аренд, тоталитаризмите се самоунищожават, като унищожават естествените обществени структури?
  11. Какво Хана Аренд нарича “публична радост, която е част от пълноценното човешко щастие”, по повод студентските протести в САЩ от 1967 – 1968 година?
  12. Какво разбира Хабермас под понятието “комуникативна рационалност” – има ли интелигентност на общуването и важен вид интелигентност ли е тя, според него?
  13. Какво представлява теорията на Дънкан Уотс за социалните мрежи и как е свързана тя с теорията “Светът е малък”? Кои са ефективните кои са неефективните социални мрежи, според Уотс?
  14. Хеерт Хофстеде твърди, че всеки човек е носител на различни видове култури, които са вписани една в друга в “софтуера на ума му”, подобно на “люспите на лука”? Какво има предвид той и кои са тези различни култури, които носи в главата си всеки един от нас?
  15. Кои са основните ценностни измерители (дименции) на културите, с които болави Хофстеде за решаването на проблема за междукултурния диалог? Каква е българската култура, според тези измерители – женствена или мъжествена, колективистична или нидивидуалистична, далече или близо до властта, тревожна или сдържана?
  16. Защо Хофстеде смята, че познаването и оценяването на другите култури не може да стане според собствените ни културни ценности,  а само според тези на самите други култури, които оценяваме? Защо, според него, познаването на другите култури и междукултирният диалог е въпрос на оцеляване на човечеството?
  17. Каква е основната теза и основната задача на Джаред Даймънд в книгата му “Светът преди вчера” по отношение на културното многообразие и междукултирния диалог? Трябва ли, според него, бездържавните традиционни култури и държавно-устроените цивилизации да се познават едни други и да се обогатяват взаимно?
  18. Ноъм Чомски твърди, че естествено самоформиращите се общности на гражданското общество често нито са красиви, нито са добри, но имат едно преимущество пред изкуствено формираните институции – това че са живи. В какво се изразява това преимущество и защо е преимущество?
  19. Какво има предвид Ален Турен, когато твърди, че в зората на ХХІ век “личността става институция”? Как свързвате това твърдение с теориите на Жил Липовецки за парадоксалния характер на “хипермодерната личност”, в която “Нарцис и Прометей стават едно лице”?
  20. В какво се състои екологичната етика спрямо Другия и спрямо многообразието на света и защо много учени хуманисти днес залагат надеждите си за бъдещето ни на нея? Кои са класическите автори и личности с голям принос в появата и развитието на еко-хуманизма?

10542011_590041601122144_8916989845706552435_n

На вниманието на ІІІ курс КИ редовно специалност КМГН: Колеги, благодарете се на колежката ви Александра за това, че ще ви облекча теоретичната част от изпита, което се съмнявам, че сте заслужили като цяло. Ето как ще процедираме по взаимоучителната метода: Първо, систематизирам списък с въпросите, авторите и понятията, които трябва задължително да знаете какво представляват за изпита. Към този списък, ще помоля всеки,който има записки от лекциите ми по тези въпроси, да напише отговор на поставените въпроси и да ми го изпрати, за да го споделя с всичките ви колеги, в случай, че отговорът е верен. Хората, които са писали отговорите ще получат бонус половин единица отгоре към представянето си по време на устния изпит. Второ, по време на устния изпит ще получите само въпросите, които ще ви споделя във въпросния списък. Ще ви оставя един час сами да си подготвите отговорите – ще можете да се съветвате с интернета и с колегите ви, които са присъствали на лекции как да отговорите на въпросите, които ще ви се паднат. Трето, ще се опитам да ви отговоря на всеки конкретен въпрос за нещо, което не разбирате от лекциите ми, преди деня на изпита. Който не ме е питал нищо предт сега ви пиша, че за да имате повече от двойка трябва да знаете като минимум какво представлява новата научна парадигма за същността на реалността и с какво се различава тя от старата научна парадигма, какво представлява съвременната теория на системите и как системизмът и новото научно мислене се прилагат към съвременните теории за междуличностната и груповата комуникации, какви са основните психилогически теории за личността и за междуличностната комуникации, свързани с Въпроса за Другия, какво е холистична и трансперсонална психология, как въпросът за Другия се прилага в анализа на междукултурната групова комуникация. Трябва да знаете като минимум идеите на автори като Кун, Хакен, Хокинг, Морен, Леви-Строс, Хофстеде, Фройд, Юнг, Лакан, Фром, Хана Аренд, Цветан Тодоров, Джаред Даймънд. Поздрави и очаквайте скоро файла с основните въпроси за теоратичния изпит. Хич да не ми се явява на него някой, който няма представа що е това сложна система, що е това човешка личност, що е това междукултурна комуникация и що е това Въпрос за Другия.

10646779_590124834447154_859303974224590224_n

10687201_590124754447162_8935483674745965623_n

 

Обобщението: Четири важни понятия, без които не можете да разберете начина на мислене в Новата наука (КМГН, тем. блок 1)

1. процесуалност,

2. потенции,

3. случайност,

4. многообразие.

Какво означават те?

  1. Процесуалност – всичко, което може да наблюдаваме в реалността са само и единствено процеси – някои се случват, други завършват, трети започват, четвърти са приключили и  вече не съществуват, а пети, не са започнали, но има възможност тепърва да започнат. На български език думата “действителност” идва от “действие” – действителността се състои само от действия, от неща, които действат, действали са или ще действат, нищо статично и завършено не е действително. (за тази теория голям принос има математикът Алберт Уайтхед)
  2. Потенции се наричат реалните възможности да осъществиш и реализираш нещо, което все още не е осъществено и реализирано. Например: аз имам реални възможности да стана добър преподавател или продавач в супермаркет, но нямам твърде реални възможности да стана крастава жаба, да полетя като пеперуда или да взема нобелова награда по математика. Следователно, аз имам потенции да бъда преподавател и продавач, но нямам потенциал да бъда земноводно, насекомо или виртуоз в математиката. Понеже имам потенции, аз съм потентен, т.е. кадърен в преподаването. Според Ницше потентните хора имат жизненост и воля за осъществяване (воля за сила, мощ, власт). Според Макс Вебер естествения авторитет се дължи на потентността на човека, който го носи – т.е. той има качества, които да реализира. Според Хана Аренд властта представлява потентност – т.е. кадърност, възможност да осъществиш нещо. Не само завършените факти, но и неосъществените все още реални възможности (потенциите) са също част от реалността – именно в това се заключават теориите на Шрьодингер и Хайзенберг за вероятностите – вероятностите също са реалности, а не само фактите са реалности, но вероятностите, потенциалните възможности нещо да се случи – те са също реалност, важна част от реалността. Например, като си купувате нова пералня или автомобил, вие ги купувате не заради фактите, а заради възможностите – потенциите им – купувате ги, не защото вече са прали или са возили хора, а защото имат реалната потенциална и все още неосъществена възможност тепърва да перат и да возят. По същия начин умните работодатели търсят хора с потенции за дадена работа – не защото те са реализирали и изчерпили вече своите качества (в такъв случай щяха да търсят само пенсионери), а защото имат възможности и имат качества, които тепърва да развият и реализират в дадената професионална област. (друг е въпроса, че повечето не са умни и самите те не знаят какво искат и какво търсят – хем човек с опит, хем да е млад. Ами айде и хем да е слон, хем да е пеперуда тогава?)
  3. Случайност: потенциална случайност е възможността нещо да се случи, а реализирана случайност е неповторимия начин, по който то вече се е случило. За да се случва нещо, трябва да има случаи и случайност, всяко случване на нещо е конкретен случай и резултат от конкретни случайности (или “шансове”, както е на френски, английски и др. езици). Какво означава това? За да се случи нещо не са достатъчни само закономерностите, а е нужно да се появи отклонение от тях. Отклоненията правят нещата да се случват, отклоненията предизвикват промените, шансовете ни дават възможност да осъществим идеите и намеренията си, отклоненията (мутациите) са абсолютна необходимост за еволюцията и за развитието на което и да е било нещо. Без отклонения (т.е. шансове, случайности), няма процеси, без случки, няма действие и действителност. Това се нарича “необходима случайност” (необходимият шанс) – за реализирането на всеки процес са необходими случайности (шансове), отклонения от равновесието. Тогава нарушената система в стремежа си да възстанови равновесието си започва да работи, да се самоораганизира, а понякога и да се развива и да подобрява самоорганизацията си с нова структура (подредба) и с усложняване и придобиване на нови качества. В реалността условно можете да разглеждате всеки процес като резултат от фифти-фифти (50 на 50) закономерности и случайности – 50% закономерности и 50% случайни отклонения от тях правят така, че нещата да се случват, да се движат и да се развиват. (това е условно – може да е 60:40 или 10:90 – важното е, че винаги има съотношение). Нещо повече, самото понятие закономерност би било немислимо, ако нямаше случайност, и обратното. Това е основен принцип в т.нар. теории на хаоса.
  4. Многообразие или вариативност – вариации. Реалността в подредената й половина е съставена от вариации. Само в хаоса няма вариации – там всичко е еднородно. В подредбата – в системите – напротив – всичко е разнородно. Няколко примера: Моят организъм (както и вашият) се е развил като организъм на всеядно животно – това означава, че аз мога да обработвам многообразни храни, множество хранителни вещества, най-разнообразни белтъци, въглехидрати, минерали, киселини, мазнини и пр. За тази цел чрез ДНК организмът ми е наследил по наследство от предците ми “рецептите” за синтезирането на най-различни ензими (катализатори и биоактивни вещества), всеки един от които отговаря за разграждането на точно определен белтък или въглехидрат. Какво предимство ми дава това многообразие (вариативност на храните, които мога да ям и вариативност на ензимите, които се синтезират в черния ми дроб)? Първо, способността ми да ям многообразна храна, т.е. най-различни вариации на храна, ми осигурява храна в много по-голяма степен на сигурност, отколкото, ако можех да ям само една храна – например само бамбук, както е при пандите (поради което те са изчезващ вид, впрочем). Второ, потенцията да произвеждам най-различни ензими за всеки различен вид белтък и многообразието на тези ензими ми помага да обработя храната качествено и тя да не се отлага като излишни необработени вещества в организма ми, от което бих надебелял, бих вдигнал кръвната захар и кръвното налягане, а и бих се напълнил с отрови, които активно да разграждат тялото и органите ми (всяко необработено вещество в тялото прави това – например необработената захар – убива ни). Във всеки животински вид отделните индивиди са безкрайно многообразни вариации на вида – всеки един индивид е уникален и с уникални качества и мутации (отклонения от “стандартния” ДНК-код). Това дава възможност, ако изведнъж стане много студено, да има индивиди, които да могат да оцеляват при студ, а ако стане много горещо, да има такива, които да оцеляват при жега, ако всичко се заблати, да има такива, които оцеляват във вода, а ако изсъхне, да има способни да живеят в пустиня, ако дойде смъртоносна епидемия, да има такива, които не ги лови тази зараза и пр. – колкото е по-голямо многообразието, и вътрешната вариативност на индивидуалното във вида, толкова по-голям е шансът този вид да оцелее във всякакви условия, дори и при бедствия и при драстични промени в средата. И напротив, намаляването на вариативността, на многообразието на вида, ако всички имат сходно ДНК например, води до деградация, западане, израждане и в крайна сметка – до изчезване на този вид. Същото се отнася и за екосистемите – една екосистема е толкова по-устойчива, колкото повече разнообразни видове (биоразнообразие) съдържа и е толкова по-заплашена от еко-катастрофа, колкото повече видове изчезват и намаляват в нея. Нямаме основание да не предположим, че същото трябва да важи и за човешкото и личностното многообразие, а и за културното многообразие. Колкото повече различни личности имаме, толкова повече възможни решения на даден проблем ще се намерят – много глави мислят и съобразяват по-добре от малко, а понякога трябва да намерим толкова нестандартно решение, че е невъзможно да го постигнем без многообразието на личности и на многообразните им идеи. Всяка култура има лесни решения на даден проблем, които другите култури нямат, не са изнамерили или не са развили. Тогава общуването между културите може да доведе до откриване на решения на културни, стопанските и социалните проблеми, които могат да доведат цивилизациите до срив и до катастрофи. От тук идва и смисълът на полицентризма – там, където многообразието е централното не може да има един център, не може да има “или-или”, или бели или черни, или мъже или жени и пр., а има “и-и” – и бели, и черни, и мъже, и жени, заедно, защото всеки може да допринесе за цялото с нещо, което  другият го няма. Това е основен принцип на полицентризма и на полицентричните йерархии – добре работят неща с много центрове, а нещата с един център са уязвими – премахваш центъра (главата, сърцето) и край с едноцентричното цяло, но ако има много центрове – няма да е толкова лесно (това са го знаели предците ни, които са разказвали в приказките си за ламята с многото глави). Нашето тяло е ламя с много глави – то има много центрове, които работят заедно, “екипно” и едновременно – в синергия, в екип, в тийм, те заедно са важни и са еднакво важни – еднакво важни и централни са както стомахът, така и сърцето, така и белият дроб, така и бъбрека, така и мозъкът – те не могат да съществуват по отделно, те са заедно една цялост, еднакво важни са и мислите и чувствата ни (затова има две полукълба на мозъка, които са еднакво важни), еднакво важни са и културата и биологията ни, а те са еволюирали с течение на времето така, че вече представляват едно неделимо цяло. Днес учените смятат, че вариативността не е просто резултат от биологичната еволюция, а е основен принцип, заложен в основата на самата реалност. Нищо не е 100% определено, винаги е в някакви вариации – до степен да се предположи, че най-малкото нещо в космоса е вибрацията на времепространството, което се отклонява в трепетния и вариации в т.нар. времепространствени струни, които свирят музиката на съществуването и съставляват тъканта на всичко – както на енергията и на вълните, така и на материалните частици, та дори и самата ни вселена не е единна и единствена, а съществува във вариации – не една, а множество паралелни вселени…

10458477_590125047780466_2710778658079862093_n

Нови комуникации, нови социални движения и нова личност: Проблеми и бъдеще на демокрацията

12348101_898515203518403_8788879010383730466_n

1. Ален Турен: “Личността става институция”

Днес хората губят вярата си във всички институции – държава, парламент, съд, правителство, училище, църква и пр. Вместо това започват все повече да вярват в човешката личност. Личността има значение. Много е важно коя лично ще се захване да прави нещо, коя личност ще олицетворява дадена идея. Ето актуален пример – аз може да не вярвам на Министерство на правосъдието, но може да вярвам на министъра Христо, заради неговата личност. Може да не вярвам на еврокомисарите, но може да вярвам на Кристалина. Може да не вярвам в образователната система, но може да вярвам в своя добър учител. Ефектът от това е не само предпочитанията към мажоритарния вот. Ефектът е много по-значим и по-широк. Ние дори не можем да се представим още какъв е точно.

Ето какви са думите на Турен по този проблем:

ИНДИВИДЪТ Така че индивидът е този, който става опора на самия себе си и сам си дава легитимност. Това аз наричам субект. Това означава следното: в този объркан и сложен свят на масови комуникации и масова консумация, аз искам да продължавам да се възприемам като творец на самия себе си. Най-напред, да не се губя от погледа си, да не се загубя в тълпата, в стадото, ако искате … (…) От марксизма насам вече не се говори за човешки права, а за социални права. Днес човешките права се завръщат. Знаете, това не е забавно, въпреки че понякога може да има някои забавни страни, както всичко, но тук има една чувствителност към правата, тоест правото на всеки един човек да води живот в отговорност и свобода. Дори бих казал – предпочитам да използвам още по-прости думи – че това, което по-голямата част от хората отчетливо искат днес, е : „Искам да бъда уважаван, не желая да бъда унижаван, искам с мен да се отнасят като с човешко същество.”

2. Луи Арагон: “Бъдещето на човека е жената”

“Бъдещето на човека е жената” е фраза на френския поет сюрреалист Луи Арагон. Като оставим на страна, че той до края на живота си е бил лудо влюбен в жена си руската еврейка Елза Триоле, каво означава тази фраза?

Жените комуникират много по-добре от мъжете, центърът на говоренето и комуникацията в мозъка им е в пъти по-развит и това е биологично и генетично доказано. Ако е вярно твърдението на Хабермас, че най-важна от всички интелигентности е комуникативната рационалност – способността ни да общуваме и комуникираме интелигентно – и само тя има шанса да ни спаси в бъдещето – ето ви една причина да твърдим, че бъдещето на човека е жената. Все пак това не е достатъчно. Какво ще стане, ако тази жена няма етика, не ми се мисли – ще е нещо като Искра Фидосова, Цветелина Бориславова, г-жа вдовицата Павлова, кралица Виктория или императрица У. Така че бъдещето на човека е жената, но само ако и когато жената се проявява като човек, човечно. Не знам дали бъдещето е там, но поне надежда има в жената. Защото за първи път в историята на цивилизациите жените имат важна роля във всички сфери на обществото. Това дава надежда, че може би ще могат да се справят с големите дефекти на цивилизациите, с които мъжете не могат да се справят или които произлизат от мъжете. И друга надежда -и ма голяма надежда във възможността за съревнованието и взаимното подпомагане и допълване на жените и мъжете. Нещо като е еднополово – не ми го хвали – не може да ражда. Затова и нашите цивилизации до сега са ялови и загиват. Но когато има и мъже и жени във всяка част на обществото, има надежда вече за раждане, в бъдещето да се роди нещо ново и може би спасително…

И още един цитат с какво е ценна жената и с какво ни дава надежди за бъдещето – този път от Цветан Тодоров:

“Неговите предпочитания (на Ромен Гари) са отправени към един друг вид човечност – а именно любовта. Поради това Гари се явява радетел на ценности, които обикновено се наричат “женски”. Тяхно изначално въплъщение е майчината любов.: “човекът – т.е. цивилизованият човек – се ражда в отношението между детето и неговата майка” (ГАРИ) Тъкмо защото детето се научава да обича майка си, то по-късно се превръща в човешко същество, способно на любов – и това именно е човекът. Това са “женските” ценности – любвеобилност, нежност, съчувствие, ненасилие, уважение към слабите. Тези именно ценности са възприети от християнството – или по-скоро те са олицетворени в неговия първообраз – Иисус Христос и при все че е завършен агностик Гари високо цени тази личност. Иисус е човекът, който е изначалното и най-висше въплъщение на тези ценности. Християнството – това е женското начало, то е милосърдие, нежност, прошка, толерантност, майчинство, уважение към слабия. Изворът на християнството – това е майчинството. За пръв път някой в историята на Запада си позволява да говори, че майчинството – това е самото Битие на човека, самата същност на човечността и на човешкото.” (Todorov2000: 242-243, превод: Радосвета Кръстанова).

Сравнете този цитат с понятието “женски ценности” при Хеерт Хофстеде.

Ето думите на Турен по този проблем:

527809_310922749034032_2110911459_n

Рейчъл Карсън

“Въпросът е : Има ли някакви особени (отличителни) актьори? Моят отговор тук – и това е нещо, което съм започнал да проверявам като изследовател – е, че има един привилегирован актьор, всъщност актриса, и това са жените. Защо ? Защото жените дълго бяха поставяни в позицията на низшестоящи същества. Това не означава, че се е твърдяло, че жените са по-низши. Не, просто на понятието низшестоящ бе придаден женски образ. Което все пак е по-тежко. Така че жените изживявавха и продължават да изживяват това разкъсване – и вътрешно, и външно. И те се опитват да съчетаят нещата, да ги съберат заедно. Когато задавате въпроси на жените и ги оставите да говорят, има една много проста идея, която се появява непрекъснато като лайтмотив. В какво сте по-добри от мъжете? (Тъй като, между нас казано, жените нямат и никакво съмнение относно своето превъзходство. За което, уви, имат право.) С какво ги превъзхождате? И те всички отговарят едно и също, твърде интересно нещо: Слушайте, онова, което ние умеем да правим по-добре от мъжете, е че можем да правим няколко неща наведнъж. Така например, има едно италианско изследване, което много обичам да цитирам, в което анкетьори задават въпрос на млади жени: „На какво възнамерявате да отдадете преимущество по-късно? На професионалния или на личния си живот? Жените отговарят: „Можете ли да повторите въпроса си, не го разбрах добре? „ И горкият анкетьор повтаря въпроса си, а жените отговарят: „И на двете, не може да се избира между двете. Пък и впрочем, възможност за избор няма.”

Хм, като се замисля, може би това е една от причините, че винаги съм предпочитал котки пред котараци… Сигурно звучи много феминистично, но всъщност аз не съм феминист – вярвам, че само двата пола заедно са пълноценни. Нито един пол не е пълноценен сам, противопоставен или по-високопоставен от другия. Еднополовата работа е ялова работа. Бъдещето е само в съчетанието им. Значи явно съм двуполовист. Крайно време е да възникне и такава идеология.

3. Ален Турен: новата парадигма е “противопоставяне на противопоставянията”

Ето какво казва Ален Турен в тази връзка:

“НОВИТЕ СОЦИАЛНИ ДВИЖЕНИЯ В други части на света има модели. Основно модели на тоталитарни държави, по китайски образец, ако искате, и това е нещо съвсем различно от западния модел. Но ние сме изпаднали в един момент, в който вече няма нищо. И тогава си казах : „Наистина ли няма нищо?” И в един момент стигнах до извода, че всъщност, ако наблюдаваме това, което се случва – тук не става дума за мнение, което е само мое – има едно голямо движение, което пронизва нашето общество. Едно движение, чието послание е , че понеже досега всичко се е опирало на противопоставянето, на парната машина, както казваше Леви-Строс, сега става дума да съшием онова, което сме разкъсали, да съчленим (съединим) онова, което сме разделили. (…) Имаше една култура на противопоставянето – между тяло и дух, „между дома и улицата”, както казват бразилците, между частното и общото, между мъжа и жената и пр. И има движения, мисля, които бихте могли да наречете социални или културни движения. Най-важното, най-видимото от тези движения е онова, което се нарича политическа екология, тоест че трябва да се противопоставим на противопоставянето между природа и култура, на натура и култура, иначе вървим към неминуема катастрофа и не ни остава много време. Вярно, това не произведе кой знае какво, но все пак съществува. В по-слаба степен, по един по – неясен, но интересен начин, бих казал, че алтерглобализмът също представлява нещо. Те казват – добре, глобализация, окей, но какво става с локалното, с особеното, с уникалното, какво правим с него, трябва да се опитаме да съчетаем и двете. Тези две теми са основни.”

А ето какво пише Петър Канев по този проблем 🙂 :

“Припознаването на екологизма едновременно като ляв и като десен, като консервативен и като либерален, като революционен и като моден мейнстрийм, като екстремизъм и като пацифизъм, като буржоазен и като пролетарски, като капиталистически и като антикапиталистически, като демократичен и като авторитарен, като строго научен и като религиозен и романтичен всъщност има и своите реални основания, които изискват по-задълбочен анализ и по-задоволително обяснение от повърхностните етикетирания и легендарните класификации. „Нито в ляво, нито в дясно, а напред“ – гласи лозунгът на английските „Зелени“. Или може би е по-коректно да се каже, че вземайки и от ляво, и от дясно, и от либерали, и от консерватори и следвайки всички европейски традиции едновременно, прекроявайки, преосмисляйки цялото наследството на модерността и на предмодерните традиции, съчетавайки ги и обогатявайки ги с модели и ценности, вдъхновени от неевропейските цивилизации, подплатени с погледа и светогледа на новата наука, както и с практики на пионерски социално-културни иновации, екологизмът върви напред и се намира в бъдещето. Същевременно той се отправя към бъдещето, връщайки в него преосмисленото минало, здраво стъпил върху поуките, практиките, постиженията и грешките на това минало. Така зелената култура постига нов синтез на всичко досега съществувало, ново преосмисляне на модерно, предмодерно, следмодерно, научно и етично-ценностно, западно и източно, европейско и неевропейско, традиционно и иновативно в една съвършено нова екологична парадигма за мястото и ролята на човека в неговия единствен дом – живата планета Земя.

Логиката на противопоставянето не може да разбере новата нелинейна логика на включеността, холизма и синергията, в лоното на която се заражда екологичният хуманизъм като ново човеколюбие. Това води до неразбиране и на факта на екологичната включеност на традициите в иновациите и на иновациите в традициите, както и до неразбирането на факта, че оспорването на антропоцентризма всъщност произлиза от традициите и от ценностно-смисловата логика на самия европейски хуманизъм, който в зелената парадигма всъщност не се свива, а напротив – разширява се към природата и към живите видове и придобива нови планетарни измерения в екологичната философия. В традиционната християнска и просвещенска идея за естествените (дадените по природа) човешки права екологизмът слага акцент именно върху „естествени“, като при това разширява, а не стеснява тези права – разширява ги като естествени права на всички живи видове, сред които е и самият човек. Традиционната просвещенска идея за свобода, равенство и братство е разширена от зелената парадигма, така че свободата, братството и равенството стават основният принцип, с който се третират вече всички живи видове на планетата – всички организми се възприемат като надарени с право на свобода, равни на нас събратя.

Екологичната човещина е любов към човека не във величието на неговата мощ и господство, а в съчувствието към неговата слабост и крехкост и във величието на неговата скромност и съпричастност към всичко останало. При това в екологичния хуманизъм любовта към човешките същества не се възприема като единствена обсесия, подобна на пагубната страст на Отело към Дезедемона, а като любов и към човека и не само към човека. Екологичният хуманизъм е любов към човека в качеството му на приятел, а не в качеството му на господар, в качеството му на част от едно голямо семейство на живите същества, а не в качеството му отделен от света на живота егоцентрик, в качеството му на част от всички останали, които обичаме и от всичко останало, което обичаме на родната си планета, а не в качеството му на обожавана наложница, затворена в кула, за да не се съприкосновява с никого и с нищо в света. Това ново човеколюбие не изключва, а включва: любовта към човека не изключва любовта към гората, любовта към планината, любовта към морето – напротив, то задължително ги включва и именно затова вероятно остава непонятно за елементарния тип линеен разум, който противопоставя понятията и идеите като войници на война и не е в състояние органично да ги съчетава.”

(“Екологизмът между нова мизантропия и нов хуманизъм”, сп. Философски алтернативи, бр. 5, 213)

4.Пиер Розенвалон: “новата форма на демократичност е контра-демокрацията: демокрацията, която е “на контра” на всичко и критикува всичко за недемократичност – тя идва от средите на възмутените, на протестиращите и от гражданските групи.

5. Роналд Ингълхард \Englehard\ пише в книгата си “Тихата революция“, че сме свидетели на сблъсъка на хора с две различни култури – първите имат културни ценности – естетически, етически, духовни и т.н. това е културата на Културните, а вторите имат само материални ценности – пари, имущество и пр. и те обикновено не ценят културата или не я разбират, защото са некултурни, бездуховни и пр. – култура на некултурните (като чуят култура и се хващат за кобура)

6. Според Жил Липовецки днес консуматорското общество се модифицира, самата консумация се “одухотворява” като големите етически въпроси стават водещи, включително и на ниво потребление. Егоизмът парадоксално се слива с алтруизма – това че се самовлюбен въобще не значи, че не се вълнуваш да живееш за другите и да отдаваш себе си за нещо повече от самия себе си, да си етичени и добър и пр. – т.е. самовлюбеният Нарцис парадоксално се слива с добротвореца Прометей – “Нарцис и Прометей са едно”.

481374_310922599034047_1303833413_nСпоред думите на Жил Липовецки: “обществото не се свежда до материалното производство и икономическия обмен. То не може да съществува без идеални схващания. Тези схващания не са “лукс”, от който обществото може да се лиши, а самото условие за колективно съществуване, което позволява на индивидите да бъдат свързани едни с други, да имат общи цели, да действат заедно. Без система от ценности няма социално тяло, способно да се възпроизвежда.” (Липовецки 2005: 126).

Новата култура на сетивното благополучие обаче отива много по-далеч от лукса и тялото, навлизайки в самото съзнание, в интимното и психологическо преживяване.” (Липовецки 2005а: 16); “колкото повече се разраства индивидуалистичното хиперконсумиране, толкова повече етически питания изскачат.” (Липовецки 2005а: 7).

“… Ние купуваме също етически продукти и оценностяваме хуманитарни дейности. Започват да се появяват продукти, отговарящи на справедливостта и общата загриженост. В днешно време се оформя все по-ясно категорията на ангажираните консуматори; асоциациите за взаимопомощ и доброволците се множат. Етическите въпроси се завръщат в центъра на онова, което занимава една въпреки всичко нарцистична култура.” (Липовецки 2005а: 6).

По повод “Нарцис” и “Прометей”, ето какво пише за егоизма и алтруизма Маслоу:

Факт е, че [психически и личностно здравите хора] са едновременно най-индивидуалистичните и най-алтруистичните, дружелюбни и обичащи човешки същества. Това, че в нашата култура поставяме тези качества в противоположните краища на един континуум е очевидна грешка, която трябва да бъде поправена. Тези качества вървят заедно.” (Маслоу 2010: 421); “Холистичен подход: нашата първа постановка гласи, че индивидът е интегрирано, организирано цяло. Това е експериментална, а и теоретична реалност, която трябва да се осъзнае” (Маслоу 2010: 86); “Важен аспект е добрите любовни отношения е (…) отъждествяване на потребностите (…) на двама души в една единствена йерархия. (…) При това положение азът се разширява, обхваща двама души и до известна степен, от гледна точка на психологията, те се превръщат в една единица, в една личност, в един аз.” (Маслоу 2010: 413)

и ето какво пише Липовецки:

Парадоксално в наши дни Нарцис и Прометей са вече едно лице.” (Липовецки 2005а: 7); “Става дума за една парадоксална култура, едновременно нарцистична и прометеевска, сенсуалистична и здравословна, хедонистична и тревожна, индивидуалистична и хуманитарна.”; “Свидетели сме на нов синтез между хедонизъм и ригоризъм, индивидуализъм и алтруизъм, забавление и отговорност.” (Липовецки 2005а: 8).

Хипермодерното общество изобщо “не е унищожило нито алтруизма, нито моралната грижа, нито негодуванието, нито ценността на любовта”. (Липовецки 2005а: 22).

И отново коментар на Петър Канев по този проблем (от книгата “Двете Европи”):

Един от ефектите на този процес е, че любовта се извежда като главна и основна ценност на хипермодерния човек – не само чрез произведенията на комерсиалното изкуство – филмите (“Любовна история”), музикалните албуми (“Любовта е по-силна от гордостта”) и книгите-бестселъри (“Любов по време на холера”), но и чрез сугестивните механизми на клиповете, рекламите и телевизионните предавания (“Море от любов”), които буквално пронизват ежедневието ни и неминуемо се отразяват на несъзнателното ни, на психиката ни, на ценностната ни система: “Любовта и луксът общо са движени от едно и също желание за вечност.”. А това означава също, че така формираната технократска консуматорска култура неминуемо се докосва и до основния общочовешки нравствен принцип на филия, до сърцето на филистичната алтернативна култура – обичта. Достатъчен е един пример – едва ли някога бракът по любов и съжителството по любов са се ценили толкова, както е в съвремието ни – любовта никога не е била на по-голяма почит, както е в днешната хипермодерна епоха.

            Следователно Липовецки ни разказва един голям разказ, според който ние не сме пред края на историята, а на прага на една съвсем нова история, чиито насоки на развитие все още не могат достатъчно ясно да се прогнозират.

            Епохата на глобалния нео-капитализъм ни изправя не само пред нови опасности, но и пред нови надежди. В хипермодерността технократските и филистичните парадигми понякога не са във война, а в дифузия – сливат се, размиват се, припокриват се, влияят си взаимно, общуват. Бездната между тях не само се разраства, но понякога чудодейно изчезва. Пред нас се разкриват не само апокалиптичните рискове от развитието на днешните свръхтехнологии, но и хоризонтите на едно непредвидимо ново и примамливо бъдеще, изпълнено и с обещания за консолидиране на общочовешките нравствени ценности на обичането, обещания за “нов световен етос”, за които, според автори като Ханс Кюнг, има реален шанс да станат реалност (Кюнг 2003а).”

401393_310922572367383_1218707432_n

 

Ефективност и неефективност на социалните мрежи, според Дънкан Уотс

Дънкан Уотс е математик интердисциплинарист, който е посветил живота си на изследване на социалните мрежи и на ефекта на теорията на “Малкия свят” при живите организми и при човешките личности и общности.

Дънкан Уотс

Първите му изследвания са върху щурците и цикориите и върху ятата птици, като щъркелите и жеравите. Интересът му към изследванията и експериментите на американския социо-психолог Стенли Милграм върху ефекта на “Малкия свят” и особено към теорията за “шестте стъпки, които ни разделят”, за да стигнем до всеки един човек на планетата (не са ти необходими повече от 6-7 посредника, за да се свържеш със всеки един човек на планетата, когото търсиш) го правят единот най-известните съвременни изследователи на ефективността и неефективността на социалните мрежи. Последните му изследвания го довеждат до идеята, че ефективността на социалните мрежи е непредивидима или трудно предвидима, както са всички сложни системи, според теорията за “ефекта на пеперудата” на Едуард Лоренц, а и според теорията на хаоса и неопределеността (за да се случат, тябва да има определено ниво на “необходими случайности”, а случайностите са непредвидим). Тази сложност на изследваните социални реалности обаче не отказва Уотс да се занимава с тях, а още повече разпалва интереса му.

В най-последните си трудове той стига до извода, че един от най-важните фактори за това дали ще проработи една социална мрежа е личностният фактор и интересът му се насочва към ролята на човешката личност, макар че на коя личност ще повлияе на ефективността на процеса също е трудно предвидимо обстоятелство, подлежащо и на много случайни обстоятелства.

 

11173404_10152899395184372_2496385803189006814_n

Ефективна е социалната ни връзка само с хора, които познаваме добре, уважаваме много и ги обичаме.

Според изследването на Уотс за (не)ефективността на фейсбук, социалните мрежи са ефективни, когато в тях участват само хора, които се познават в реалния живот и “много хляб са изяли” заедно и които си имат безусловно доверие и уважение, което води до сериозно отношение към това, което ви споделят.

Това условие обаче не е достатъчно, за да е ефективна мрежата. За да е ефективна, тя не трябва да е затворена, но не трябва и да е отворена, а трябва да е полуотворена, полупропусклива.

Какво означава това?

Представете си, че вие сте ядрен физик и искате да разпространите важна информация за аварията във Фукошима – примерно:

“Във Фукушима се случи най-мащабната атомна експлозия, която човечеството познава – с цели три атомни гъби, а ядреното гориво продължава да изтича в океана. Пазете се, не влизайте в морето, не яжте океански продукти, следете дали въздушните течения във вашата страна не идват от Япония.”

Получила ли сте такава информация по фейсбук? Хайде да видим сега защо не сте я получила или по-скоро защо не сте я прочела и разпространила. Ако вие искате да разпространите това съобщение, но фейсбук приятелите ви са повечето случайни познати и надхвърлят 60 човека, то информацията просто се размива в общия информационен поток.

Отворена група: информацията се размива

Всички ще лайкват картинка със залеза на Фуджи, а трите атомни гъби просто ще ги “скипнат” или въобще няма да попаднат на тях или дори и да попаднат, няма да ги видят.

Ако вашата социална мрежа е само от ядрени физици, които познавате, то информацията ще се разпространи сред тях, но няма да излезе никъде другаде – ще се получи синдромът на затворената общност – информацията ще циркулира в кръг само между тясната група специалисти и няма да се разпространи в мрежа, ще остане затворена в кръга ви.

 

Затворена група – информацията циркулира в кръг и не се предава на вън

 

Обаче, ако вие имате много добър приятел таксиметров шофьор и освен на колегите си физици пуснете тази информация и на него, тогава таксиметровият шофьор ще я разпространи сред всичките си колеги таксиметрови шофьори. Ако някой от таксиметровите шофьори от Русия има много добър приятел лекар от Аржентина, той ще я разпространи и на него и той ще я разпространи сред всички лекари в Аржентина, а между другото и на свой много добър приятел фермер в Бразилия – и т.н. и в този момент вече ще се получи ефективна социална мрежа, която работи наистина мрежово, по ефекта на верижната реакция, ефекта на доминото и ефекта “Светът е малък”. Тогава социалната ви мрежа ще е ефективна: когато имате в нея хора, с които си вярвате и се уважавате и които не са само затворена общност, а сред тях има и хора от различни социални групи и народи. Така се получава ефект на верижна реакция при предаваме на информация – всеки човек, познва още 10 души на които вярва и изпраща по подходящ начин тази информация, за да я рапространят. Всеки един от тези 10 души познава по още 10 души, на които я изпраща. Това е равно на 10х10. Всеки един от тези 100 човека я изпраща на по още 10 – получава се 100х10. Всеки един от тези хиляда познава по още 10. Стигнахаме до 1000х10, а още не е минала и една минута, от както разпространяваме информацията – всеки може да си представи как може да продължи този процес и как за 20-30 минути може да обхване всякакви хора от всякакви социални групи по цялата планета…

Полуотворени групи: социалните мрежи са ефективни

Става ли ясно така защо начините, по които се ползва фейсбук го превръщат в неефективна социална мрежа?