СТИХОВЕ ОТ П. КАНЕВ

Петър Д. Канев

23361102_10154965588921889_304062437_n

КАКТУСИ

Пояснение-ключ – контекстът как и защо пиша така, както пиша

 

“Будь со мной, води меня, туда где начнется джаз”

Борис Гребеншчиков

 

Ако въобще мога да дам някакви стилови определения на моето писане в кактуси, мисля, че винаги съм търсил думите да се изливат от мен, така както музикантите свирят джаз.

 

318527_10150427950414497_50144723_nЗапочнах да пиша на 5 години, когато още не можех да пиша. Баща ми беше донесъл от Германия касетофон и записвах произведенията си на една касета – спомням си я ясно, беше оранжева. Първоначално бях повлиян и вдъхновението ми тръгна от многобройните грамофонни плочи с адаптации на детски приказки на Балкантон. През лятото, когато бях на село при дядо ми Петър, вяка вечер му диктувах съчиненията и и той ги записваше. Повечето бяха доста сюрреални истории, които измислях като обяснение за мои рисунки. После започнах да диктувам самостойни итории, които илюстриах с рисунки по-късно. Пазя част от тях и сигурно ще е интересно някой ден да се публикуват.

556814_10151303342344497_426842317_nПървото си стихотворение написах във втори клас през 1981 г. То беше училищна задача във връзка с детската асамблея “Знаме на мира” да напишем нещо за първия български космонафт Георги Иванов. Беше в рими. Забавното е, че именно то беше публикувано, а дълго време след това никой никъде не желаеше да публикува мои произведения – намираха ги за смущаващи, объркващи, всеки даваше акъл, че първо трябва да се поправят, защото: не били нито бял стих, нито били с точна рима, нямали ритъм и стъпка, не се вписвали в никакъв нормален жанр, имало изречения, лишени от смисъл, имало метафори и думи, които не били подходящи, много били мрачни и песимистични, много били приповдигнато наивни и детински и т.н.

Като тийнеджър през 1985 г. започнах да пиша забавни пародии – за собствено забавление и удовлоствие – нещо като весела игра. Тъкмо бях изчел Шекспир и Данте и ги пародирах. Появиха се няколко пиеси в рими – едната я пазя – беше за посещението на извънземни, на които им се случват големи недоразумения на Земята, написано както пародия на превода на Шекспир от Валери Петров – в рими. В смешни рими и комично помпозни думи, с които се занасях, написах и пародия на епос за сътворението на света, в стил Данте. Резултатът от тези забавни игри беше, че овладях мисленето в рими, до степен, че можех да ги изливам с лекота и на пълна импровизация. Точното римуване и ритмическата стъпка ми станаха безинтересни – започнаха да пиша джазово, импровизирайки не с рими, а със съзвучия, алюзии, да меня ритъма, както ми скимне, ту да го има, ту да го няма, римите да са смешни и да отиват не там, където им е мястото, ту да ги има, ту да ги няма, да миксирам проза и поезия, жанрове и пародии, чувства и мисли, сюрреалистични видения и по детски наивни възторгвания и декларации, неразчленимо изсвирени в пълен джаз.

През 1986 г. бях силно впечатлен от текстовете на Висоцки и особено от произведенията на Джон Ленън, в превода им от Георги Рупчев. Пародиите и сюрреалистичните нон-сенс разкази на Ленън и до днес ми пълнят душата. Започнах да пиша в бял стих импресии в проза – вдъхновението ми беше главно от текстовете на Ленън. Първото такова сериозно стихотворение не съм го искал – то само ми се беше появило в главата една сутрин и цял ден в училище натрапчиво се повтаряше и думите се наместваха и се проясняваха все повече и повече, докато блеех разсеяно в часовете по физика, химия и математика. Когато свършиха часовете вече го знаех на изуст. Извадих си тетрадката, прав в училищия двор, облегах я на оградата и го записах.

В осми клас се учех да свиря на китара и пишех нещо като песни. Разбира се, че нищо не струваха – не ме бива в това – или съм много мързелив, или съм просто некадърен, или китарата не е моят инструмент.

Пак в осми клас за пръв път се влюбих до уши в една съученичка. За нея написах първото си сериозно стихотворение в класическа рима – беше много класическо, издържано в стил сонетите на Шекспир, днес бих казал, че е прекалено сериозно, но тийнейджърите винаги се вземат твръде на сериозно. Чувствата, мислите, разказаното и приповдигнатата възторженост в това стихотворение обаче са истински и римите не са им попречели да бъдат такива, а напротив – помогнаха да ги изразя, без да са смешни или нескопосани, но и без да са нагласени, стандартни или претенциозни.

294228_10150375277554497_745326519_n

От тогава влязох в един период на писане в рими. Ако трябва да резюмирам нещата, които ме вдъхновяваха да пиша, сигурно ще прозвучат така: копнежите на страстните и чисти души в едни мрачен и безнадежден свят на обречените. От този период най-много си харесвам стихотворението “Есен”, което слагам най-отзад като приложение. Между другото занесох това стихотворение и в “Родна реч”, където едни помпозни некадърници се надуха като пуяци и започнаха да ми обясняват защо не става и кои думи трябва да поправя и да сменя с други. Доводите им бяха абсолютно тъпоумни, а душите им – напълно плоски, без релеф и нюанси. Бях отвратен и повече не се явих там.

Пак тогава започнахме да правим песни с приятеля ми Ники Ангелов. Неговата музика беше повлияна от ню-уейва, а моите текстове от Роджър Уотърс – по това време за пръв път започнах да превеждам – започнах с Пинк Флойд. Идеята беше да създадем концептуален албум със свързани по между им песни, като тези на Флойд, но с уейв-звучене. Албумът се казваше “Ние”, записахме го през 1987  – 1988 г. на касета почти целия, но аз лично не разполагам с нито един запис. Между другото песните бяха изключително хубави, което не може да се разбере само от текстовете, без да се чуе мелодията им. Прилагам част от текстовете на тези песни накрая – като приложение.

SCAN0025 (2) а1

През 1988 – 1989 г. започна мрачният период на писането ми. Поводът да ми се излее първото мрачно-безнадеждно стихотворнеие (казваше се “В утробата на дракона”) беше линейката, която откара една съученичка, надрусана до колапс и до задушаване с реланиум, смесен с водка. По същото време прибрах съученик да живее у нас, след като беше избягал от къщи, след опит за самоубийство.
През 1990 г. бях силно впечатлен от Фройд и от сюрреализма, и от Яворов, Гео Милев, Смирненки, Ясенов, Дебелянов, Вапцаров, Фурнаджиев, Далчев и Пеньо Пенев, както и от Рембо, По, Бодлер, Верлен, Елюар, Борис Виан, Питър Гейбриъл, Тарковски, Тютчев, Блок, Гумильов и Борис Греншчиков. Вдъхнових се да пробвам и да пиша в стил, съчетаващ сюрреалистичното автоматично писане на образи от несъзнаваното със звученето на българския и на руския модернизъм и на Рембо и По. Ето ги – ЦИКЪЛ В ДЪЛБИНИТЕ

314832_10150375277434497_1809550029_nПрез 1991 г. в казармата счупих мерената реч и започнах да си играя с нея по маниера на Вапцаров и на Гео Милев. Тогава открих и харесах много също и Силвия Плат и Ан Секстън. По това време се върнах първо към белия стих, защото само той можеше да изрази адекватното жестоката болка и самота вътре в мен. Голяма илюзия е обаче, че в стиховете ми има отчаяние и песимизъм – няма. Има болка, лудост, мъка, много гняв, тъга и бунт – и бесен жизнен порив в ярост да счупя оковите и да разоблича гадостите на света – чрез пълнокръвен неистов полет на истината и на свободата. Сюрреалните видения и действителност се блъскаха в редовете, чупейки стандартната словестност и пълнейки я с нелогични изречения и с неологизми, полетели към хоризонта зад казармените стени. Зад тях обаче шестваше вече първата криза от 1990-1991 г. – хората бяха отчаяни, обезверени, гнусното бездушие на капитализъма шестваше навсякъде.

SCAN0019 (2)Този стил на себеизраз отново ми се изчерпа – прекалено много мрак и сериозност. По това време в казармата пишех обикновено в ателието на художника. Там имаше албум на Анри Русо, който много харесах. Исках да пробвам да пиша, така, както той рисува. Исках наивизмът да е радикален – да отсвиря всички стандарти на естетско замазване на чувствата и мислите – исках да ги покажа, така, както са в мен – голи, възторжени, детински, наивни, като детски приказки и като детски стихчета, така както пишех някога на 5 годинки. Ако съм повлиян от някого в това писане, то е от детските стихчета на Леда Милева, на Чичо Стоян, и от части – Валери Петров и Недялко Йорданов. И разбира се – Луис Карол, Борис Виан и Джон Ленън. И до сега наивистичният ми цикъл е може би най-любимия ми, от който съм най-доволен. Сериозно се опасявам обаче, че той ще си остане и най-неразбран и неприет от публика – в крайна сметка в този период аз изобщо не пишех за конкретна публика – просто ми се изливаше нещо от мен, което исках да изразя най-добре и най-честно, но никога не съм мислил конкретно за вкусовете и за ума на четящите, камо ли пък за публикуване.

600470_10150993371679497_535094838_nПрез 1992 – 1993 г. съм написал някои хубави неща, които си харесвам. Най-хубавите са песните ни с Ники Ангелов от новия ни алтернативен албум, наречен “ПЕНА – Пената на дните”. Нарекохме нашия проект за песни ПЕНА по инициалите ни и заради занасяне с шопските вицове за Нане, Вуте и Пена, а албумът се занася с Борис Виан – най-тъжната му и любима книга. Мисля, че в тези песни достигнахме върха на чистотата и възтрога.

18205_10151303338299497_1537786042_n

През 1994 г., когато приятелят ни Мишо умря на 19 години от свръхдоза наркотик, при неизяснени обстоятелства, защото не беше наркоман, почти престанах да пиша чак до 1996 – 1997 г.

.

peterk-likВъзторжеността е симпатична черта на юношите, но в нея има и един проблем – прекалено е сериозна, а често е и надъхано идеологическа. Най-хубавите й части са там, където съм я изпълнил с абсурден, трудно доловим хумор и с краен нон-сенс. Не се е получило много добре в този период, но после през 1996 – 2001 г. в “Молитви и заклинания за Добро” успях да постигна този синтез, от който и до сега си оставам най-доволен, до степен, че да смятам, като Рембо, че в писането на стихове съм постигнал всичко и повече нямам мой връх, който тепърва да изкача. Всичко ще е повторение на вече постигнатото и в повечето случаи – ще е далеч по-лошо от първоначалните постижения. За това за дълъг период от време престанах да пиша стихове. Ако съм писал нещо по-късно, то обикновено е било не за мен, а за публиката. Днес сюрреалистичното ниво на писането ми е стигнало все пак и до нови измерения – повече лаконичност и стриктни описания на напълно конкретни реални неща, а не на видения, но така, че на читателя вероятно му се струват неразбирамеми, въображаеми, алегорични. Чудото на живота ме интересува повече, отколкото някога – Живот je чудо -. ЕТО ГИ – Стихове от 2018

374589_10150495875424497_860370260_nМеждувременно в клуб “Идиот” през 1996- 1997 г. се върнах и към пародиите от ранното ми юношество – написах една смешна драма с герои членовете на клуба, сътворихме колективно няколко пародии на съвременна българска поезия, които представихме в “Литературен вестник” като лирика на измислен начинаещ поет от провинцията, имаше и още смешки – пародии на политически памфлети и др. Виж това със сигурност ще е нещо, което ще си заслужава да публикувам някога, задено с комиксите ни от рубриката “Мухозоли” на “Литературен форум”, в броевете, на които отговорният редактор беше Васил Прасков.

 

В РИМИ

Пиша в рими, защото мисля в рими.

Разрушавам римите, защото мислите ми ме задушават.

Пиша дълго, защото резюметата ще довърша отвъд.

Не спазвам стъпка, защото чувствата ми са пияни.

Не мога да пиша бял стих, защото всъщност съм негър.

Като малък най-мразех да манифестирам.

А обичах боза и тригуни.

Обичам да оставям чашата на ръба на масата.

През 91-ва пропуснах купонната система.

Обичам само купони, в които приятелите се разкъсват от прегръдки.

Пропастите ме зоват да се хвърля.

Не понасям дрехи по себе си.

Мълча като ме питат, крещя като мълчат.

Обичам да се целувам на площада.

Ради ми казва, че съм неистов.

Какво е последното ми желание?

Без невъзможното ослепявам.

Обичам паднал самолет в поляна сред крави, в който всички се целуват навсякъде.

 

24 ноември 2017

23843585_10213416528035225_6783461411960661115_n

* * *

 

 

* * *

1990

 

* * *

 

САМОТА

Щом бил е животът ти миг –

той е вечност,

щом вечност е – значи е миг –

и толкова скръбно, и толкова

крайнопогрешно

ще бъде да вбиеш в сърцето си хладния щик.

Където да стъпя – трева ще порасне без болка,

където да спра – ще катурна зелен небосвод,

а аз съм пак сам – и всичко е сълзи и болка,

и аз съм пак там, където изгрявам от юг.

Не вярвам на никой, защото и никой не вярва,

до мен самотата покрива със вестник снага

Тя – голият призрак, мечтаната радионежност,

светлинни вълни, телевизор, хладилник, луна

Аз – скръбно-завиващ глава в самодивската риза,

подобно на бяла, отдавна замряла вълна,

изхвърлила в пясъка ярко-червена скарида,

подобно червена, от кръв разранена сълза

Аз – топлата, здрава, затворена, ледена мида,

сервирана в соса от вечност, горчица и миг –

на нейната маса – предястие сочно-порочно

и предговор първи – към страшния, дивния ВИК-

….

253733_10150222290599497_2136561_n

“Смарагдови лъжи”, рисунка от П. Канев, 1991

Advertisements