Tag Archives: Петър Канев

Повече за Малки ръчички от Петър Канев – откъси от книгата, новини, съдържание и още нещо

Малки ръчички” е книга с поезия, рисунки, спомени, песни, комикси и картини от Петър Канев, събрани от 1987 г. до сега. Готова е за печатница. Но бройките се поръчват предварително от хората, които я желаят. Моля заявете предварително искате ли тази книга? (как и защо  – вижте в тук: https://tinyurl.com/MalkiRachichki )

СЪДЪРЖАНИЕ НА КНИГАТА:

    1. ПОСВЕЩЕНИЕ
    2. КАК И ЗАЩО ПИША КАКТУСИ
    3. ДАВНО И НЕПРАВДА – 1987-1990
    4. МЕЧА СВАТБА 1987-1988
    5. ЕРОС-ТАНАТОС 1990
    6. ТОВА Е ПЛАЧЪТ МИ 1990
    7. СМЪРТТА НА КОНФУЦИЙ 1991
    8. КАКТУСИ 1991-1992
    9. МАЛКАТА СВЕТЛА ТОЧКА 1992-1993
    10. МОЛИТВИ И ЗАКЛИНАНИЯ ЗА ДОБРО 1997
    11. ИДИОТИТЕ – ИСТОРИЯ ЗА КЛУБ ИДИОТ
    12. ПРОГРИГОР – ИДИОТСКА ДРАМА 1997
    13. АКУЛО МИЛА, МОЛЯ ТЕ СВИРУКАЙ ПАК – КОЛЕКТИВНО ИЗМИСЛЕНИ АВТОРИ, 1995-1997
    14. РЕСТИТУЦИЯ – КОМИКС 1999
    15. ЛИТЕРАТУРЕН ЖИВОТ – КОМИКС 1999
    16. БЕЛИЯТ ГРАД 2000
    17. КАК СЕ СЪЗДАВАТ ОБЩНОСТИ – НОВА АСОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ
    18. МАЛКИ РЪЧИЧКИ 2018
    19. ОТЗИВИ
    20. НАОБРАТНО – ОНТАРБОАН 2019 – 1977
    21. POIROT – СТИХОВЕ НА ПЕТЪР КАНЕВ В РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ
    22. ПИСМО ОТ АЛЕКСАНДЪР ИВАНОВ

Бутон за сайт-6

Бутон за сайт-3Бутон за сайт-4Бутон за сайт-5

*

 

ПЕТЪР КАНЕВ ЧЕТЕ СВОЯ ПОЕЗИЯ – ВИДЕО:

т. 10 стр. 230-231

ДАЛЕЧ ОТ ПРИМАТИТЕ

Косатките някога са били човекоподобни, атланти.
В осмия месец от бременността
бебетата им приличат на гигантски човечета,
а в деветия – вече са риби, китове.

Сладко дремем, допрели четирите си глави
една в друга – примижаваме с клепачи
под сладко прижурящото слънчице,
маймунките от светото семейство,
Вълните галят нежно ходилата ни.
Спим – сънуваме.

Напускаме плажа на приматите,
на който павианите
се самоизяждат,
шимпанзетата пребиват падналия си вожд
и храчат върху му
и всичките им самци масово преебават почти до смърт
разгонената женска пред малките й.

Лягаме на самия морски бряг, пред вълните,
под канонадата на учебните торпеда,
сладко задрямваме.

И в полусън чуваме възглас:
„Делфините!”

Отваряме очи. Скачаме!

Делфините са съвсем до брега –
Огромни, мънички –
Гмуркат се, летят, подскачат –
Буквално пръскат вода в краката ни.

Рибарските мрежи са разкъсани.

Целувам те.
Ти си съвсем мъничка в дланта ми – палечка.
Аз съм съвсем мъничък върху крачето ти – малкото раче на нокътя ти.
Децата ни са големи колкото слънцето – светят ослепително.

Един плавник напред и ето –
вече не сме от рода на маймуните.
Дарвин плаче и се смее от радост,
сълзите му капят по брадата му.
Костенурката му побутва с носле краката ни.
Но те са се превърнали в плавници.

Малката русалка подкача и ни пее и ни говори
и се прегръща със Силия от рода на тюлените.
Тюлените монаси излизат от килиите си и ни ръкопляскат.
Влюбени улулици кръжат над главите ни и ни подвикват
и ни подканят с крясъците, с гукането си-
далеч към скалата на кормораните.

Тиранинът павиан пада от ужас по гръб,
на червения си задник, вика злобно,
стене от болка и плаче, уплашен от ужаса на еволюцията.

Всички гъсеници по плажа се превърнаха в пеперуди
и отлетяха.

И ние не сме вече маймуни.

Петър Канев, 2018

*

Виж още:

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТ МОИТЕ СТИХОВЕ (П. Канев):

В тези стихоподобни творения от няколко периода ясно се
открояват различни маниери и вкусове на писане, които за лю-
бителите на етикетите и на подредените шишенца условно мога
да назова нещо-като-неосюрреализъм (но не пост- защото не
съм прост!) и търсен наивизъм.
Трудно ми е да оценя какво представляват те всъщност, тъй
като са до неистовост асоциални. Доказателство за тази им осо-
беност е може би това, че (почти) никога не са били публикувани
никъде, тъй като отказвах да махна от тях която и да било дума
или знак, или каквото и да било от онези неща, които очевидно
смущаваха читателите им – и то (почти) всички – поради край-
но недисциплинирания и нелюбезен похват да не спазвам оч-
акваното и конвенционалното: нито рима, нито безримие, нито
жанрове, нито стилове, нито ритмика, нито безритмие, нито
граматика, нито правопис, нито правоговор, нито редактиране
на грешките, нито градация, нито поанта, нито естетика, нито
здрав разум, нито логика, нито безсмислие, нито смисъл, нито
нонсенс, нито каквото и да било, което не идва право и директ-
но от сърцето ми – или поне от нощното небе.

В тази селекция от мои произведения от целия ми досегашен живот съм подбрал текстове, които са били истински в моментите, в които съм ги писал.

Исках да пробвам да пиша така, както рисувам.

Исках да отсвиря всички стандарти на естетско замазване на чувствата и мислите – исках да ги покажа такива, каквито са в мен: голи, възторжени по детински.

Постигнах духа, формата, настроението, топлотата и душата, които съм искал да изразя – най-доброто, по моите собствени представи, което винаги съм искал да напиша точно така – да покажа зайчето в цялата му наивна голота – глупавичките му детински радости, игривост, тъга, чувства и мисли...

Но днес зайчето поумня от лоши и болящи рани и се превърна в прастар, псевдомъдър заек-философ – с много клепнало ляво ухо и окъсани мустаци.

За мен 2018-та беше година на преображение. Преобразих се до такава степен, че започнах отново да пиша – нещо, което никога не бях предполагал, че може да ми се случи пак. И не само това, но и – има-няма за година – написах едни от най-хубавите неща, които съм в състояние да извадя с болка и любов от сърцето си. И ето че съм… отново отвъд. И отвъд отвъдното. Сюрреалистичното ниво на писането ми е стигнало и до нови измерения: Чудото на живота ме интересува повече, отколкото някога – Живот je чудо – повече лаконичност и стриктни описания на напълно конкретни реални неща, а не на видения, но така, че на читателя вероятно му се струват неразбираеми, въображаеми, алегорични Извън контекста на преживяното от мен те вероятно изглеждат странни и често непонятни, но в истината има някаква магия – дори когато е неразбираема, повечето хора, или поне по-чувствителните, усещат, че тя е истинска. Така истинските случки и факти започват да изпълняват ролята на алегории, символи и метафори, но вече не са на ужким – те са истинските алегории, символи и метафори на нещата от живота, на големите му малки чудеса. И затова на мен изобщо не ми се ще да развалям удоволствието от четенето на тези превъзходни нонсенси чрез поясняването им с някакъв тъп контекст. Нека текстовете им да си останат чисти магарета, катъри и мулета.
Хубавото: макар че са до крайност частни – станали са с нещо и публични, щом публиката ги харесва. Но всичко това е техника за правене на впечатление, а в крайна сметка най-важното си остава да имаш какво да кажеш и да разкажеш. И то да е истинско, от плът и кръв, органично. Аз мисля, че имах какво да кажа и какви чувства и мисли да споделя. Основният ми стремеж остана да
са истински, без значение в каква форма са облечени и дали имат
форма въобще; да излязат както са вътре в мен – в ума ми, в сър-
цето, в душата и в тялото ми – така да стигнат до ръцете ми,
с които пиша (надявам се, че не пиша с краката си, макар че имам
и такива гафове понякога).

Спомням си едно интервю с Роджър Уотърс след представлението на „Стената“ на стадион „Васил Левски“ в София. На въпроса защо е изписал „оставка“ на стената, Уотърс сподели, че постоянно се ужасявал да не би изкуството му да си остане изкуствено – той искал то да провокира, да събуди, да те накара да чувстваш, че това е животът, че е нещо, което се случва наистина и боли, и продължава и отвъд сцената, а не е забавление, с което да забравим действителността, като се успокояваме, че всичко е на ужким. Но то не бива да бъде на ужким, иначе няма смисъл да се прави въобще. Това е нещото, към което съм се стремил в последните си писания, както и при подбора на текстовете за тази книга: те да са органични, следователно да болят, но най-вече да не са на ужким, а да са истински:

МАНИФЕСТ НА ПОЕТИЧЕСКИ НУЖДИ

Не купувай, не продавай, не кради,
обработвай собствената си градина
без гмо и сурогати
в органично писане.
Стихотворението трябва да е организъм,
но е много неприятно, когато ти опоска хладилника,
когато хърка, когато си поти
и когато се мъчи
в тоалетната.

Превърни етиката си в мисъл,

за да не си запек.
Мисълта ти да поражда силни чувства –
иначе е разстройство.
Силно чувствай истината
и преди да я повърнеш,
пий само от мечтата.
Но ако искаш наистина да си истински –
обичащ –
е по-добре да изпееш „Зайченцето бяло“
в банята.
А тук сме да се забавляваме.
Гарвани, радвайте се и се веселете!
Не сме родени да сме гипсови джуджета.

Тъй като смятам, че в следите, които оставям от себе си в един текст, трябва човешкото да присъства плътно във всичките си нива и аспекти, не съм оставил тези текстове само на фактите, а съм ги напоил и с мисъл, чувства и въображение, но въображението в тях е насочено не да измисля неща на ужким, а да открива неподозираните и шашкащи връзки между тях. Така се създава организъм: няма сладка музика в словото му, но има съзвучия и симфония в игрите на смисъла и значението – свързани и обвързани в едно цяло тяло, както са клетките, органите и системите в живите ни тела. Но тези тела не спят изолирани в зимен сън, те въздействат. Надявам се дори да бъркат в здравето на някого. А още повече се надявам да сътворяват и да милват, а даже и да прегръщат. Защото имат
ръчички.

Абе майтап бе, Уили. Всичко дотук звучи така помпозно, все едно самият Алф го е написал. Затова съм поместил в края и детските ми текстове. За да ни напомнят, че колкото и хубаво е да пишеш как гният месата ни приживе и как сдуханата смърт ще разкапе накрая всички ни в капещи мръвки, още по-хубаво е да запеем заедно „Зайченцето бяло“. И „никога да не порЕснем“.

Петър Канев

П. Канев – Косатките са били хора – стихове от юни-юли 2018

В НАЧАЛОТО

 

1977-ма, август, на Преображение

в двора на болницата във Варна

съм излязъл с баща ми.

Иглите на системите стърчат от китките ми, докато

седнал на пейка

прерисувам носа на Исус Христос

от книжката за Кирили Методи.

Дъждът отново руква внезапно,

откъсва листо от върба

и го запраща в дланта ми.

„Щастие, нещастие, път, писмо, любов” – казвам.

„Това не е акация, това е плачуща върба” – отвръща ми баща ми.

„Ясно. Значи е само писмо” – казвам.

И започвам да чета от листенцето.

Дъждът се усилва и трябва да се приберем в болницата.

„Това лято дядо Господ много силно пишка” – казвам.

„Бог не съществува. Вали от изпаренията в небето” – отвръща ми баща ми.

Гледам го с подозрение.

Стискам листенцето в ръката си.

Разбира се, че не му повярвах.

Че кой тогава ми праща писмото.

318527_10150427950414497_50144723_n

 

С КАМЮ В РЕЙСА

 

Мая ци халлал логос.
Не вярвам в постмодерн – мъртвата мръвка.
Яхве е този който е, но кой не е?
Всички живи души на планетата
са в треска от неоткритата още чума.
Всички убихме алжирец на плажа
и не плакахме за мама на панахидата й.
Но само непогребаните крещят на свещеника
два часа преди гилотината.
Кой гледа отрязаните глави от звездите –
Абсурдът ли е или е Творецът?
Душите рибоптици от парадокс на Ешер
са заклани пред дома си в Славовица –
смерт поправ.
Най-злите същества във вселената се оказаха
по-скоро добри.
Само падналото
същество лети.
Само мъртвите побеждават смъртта.
Само загубилите душите си ги печелят.
Само любовта не носи мир.
Само миротворците ще видят Бога.

Ноевият ковчег са го правили във Варна.
Но кой от потомците на Ной обара баща си?
В рейса в пороя
клошарка пияница с мръсни торби
вони на чесън.
Бърчат нос и бягат по съседни седалки
няколко наследници на Влад Цепеш.
Посленият разбунен човек
е заключен в смартфона си.
До задната врата Едип с очи-рани
щастливо свири на флейта
мелодията на Нокиа.
“Обожавам Достоевски,
защото е вярващ богоборец” –
ми прошепва Камю от съседната
седалка.
“Всичко е добре. Всичко ще бъде на шест.”
– писа ми Сизиф. И запя:
“Like a Rolling Stone”
“Шест шест шест” –
тестваше си микрофона под пороя
в парка.
По нанагорнището на Цариграско
рейсът блъсна едно черно куче
и се вряза в мантинелата.
До Пощад на авиацията.
Всички слизаме.
Искам да си извадя билета от джоба си,
но вадя подгизнало късметче от кафе.
И го подарявам на клошаката:

“Не съм виновен” е мея кулпа.”

1-Nina

 

 

БАНАЛНОСТТА НА ЗЛОТО

 

Фейк-нюз от бъдещето:

ФИФА, ФУФА, ФАФА, УЕФА,

ЕС, РФ, КНР, СА и САЩ

са новите звена на Гестапо

с централа в МОСАД.

Интернетът ще служи,

за да си купя: ВИАГРА,

гладиатори, футболисти и

къдрин за кадруване.

Цар ли съм или пешка

и какви са ходовете ми?

Всички халфове сме мангали

и бейби-изродчета

за претопяване.

Като бягах от работно място

с шеф агент, писал доноси

за тъст ми,

попаднах на работа при офицера,

оперативно разработвал

баща ми.

А са такива възпитани и любезни

хора – и двамата.

Наистина не се отличават с нищо.

И в същия ден

получих честитка под прикритие

от всички кадри, които

разработват любовта ми.

 

19304814.jpg-r_1280_720-f_jpg-q_x-xxyxx

ПАТРОН

 

Аз съм глупав малък рибар

или съм глупава малка риба?

Защо съм толкова прозорлив,

след като съм толкова наивен?

Винаги знам къде да хвърля кукичката

или винаги съм налапал кукичка?

И не е ли това едно и също?

Оплетен в кордата на въдицата,

която само на мен ми е дадена

да връзвам и развързвам,

отхвърлих всички 30 сребърни монети,

които ми предлагаха, за да продам сърцето си,

хвалих се чак до небето, че никога няма да се отрека от него

и какво сега?

Сега три пъти храча отгоре му

през нощта преди да пропеят петлите.

Размахвах нож да режа ушите на мафиотите

и какво –

седя сега и ям с ножа си от мръсната трапеза на Капоне.

Бива ме да съм хитър като змия,

но хич не знам дали ме бива да съм гълъбицата.

Не мога да се скрия, сякаш съм солник на върха на хълма,

а не знам солена ли е въобще солта ми.

Толкова помпозно се хвалих, че съм чист,

че от сценична треска се хлъзнах

и не разбрах кога съм затънал до шия

в нужника на двора.

Дали да предам приятелите си

или да се хвърля от скалите в Лакатник?

Но ме е бъз.

И тогава?

Да предам – това го мога,

но мога ли да излекувам очите на враговете си?

Плюх си на петите да избягам от тази планета,

но всички пътища ме връщат в Рим.

На стари години срещнах сърцето си

по пътя за Дамаск и то ми каза, че се връща при мен,

за да го разпнат отново.

Къде отиваш Петре, когато единственият път

е да бъдеш разпънат на обратно?

Опитах се да целуна иконата,

но тя падна върху гигантски паяк в краката ми.

И змията, и гълъбицата са болни от отровата –

и ако избягам сега пак от ветеринаря Главк,

знам, че те няма да оцелеят.

За да ги спася зарязах евтаназията си

и се върнах при зъболекаря – долу на арената,

където се чернее кръста на зъболекарския стол – обърнат

в сатанински надписи.

Извърнах се от прозореца към огнището,

за да не го виждам

и за последен път ритнах ръжена.

Тютюнът ми е свършил,

но нямам нужда от последна цигара.

С ужасен мехур от изгаряне

стегнах куфарчето си

и отидох на работа

в банковата корпорация „Нерон”,

за да обслужа роботърговците.

Сключих сделката, с която

продадох всичките си приятели.

Колегите отидоха на банкет.

Останах сам.

Скъсах ризата си с две ръце –

копчетата се разхвърчаха из стаята

в кол-центъра

и един бял косъм от гърдите ми

остана в стиснатите ми длани.

В края на обедната почивка

отворих чекмеджето,

тайно заредих иконата си

и бавно я насочих към сърцето.

Ръцете ми трепереха и за това натиснах –

патронът ми свети Петър в ляво от диафрагмата

разкъсва с дум-дум плътта ми.

В гърдите влизат всичките ми ключове.

Загубвам свяст.

И съм пред портите –

– адови,

но зная ли изобщо

кой е патрона на бравата им?

Какво да вкарам вътре?

– Плътта си или кървавите ключове?

 

С какво сърцата се разбиват?

 

jI3mWseQUHFt

ФЕЙСКОНТРОЛ

 

Всички лица са заключени

в Силиконовата долина.

Профилната ми снимка

изчезна без обяснение.

В парламента гласуват

ДНК-кода ми –

няма да летя повече.

Но аз не мога да вляза там

с кракнатия ми софтуер.

Интерфейсът стои на входа

и ми казва:

„Нищо лично.”

Ето така започва

Всяко безличие.

 

MV5BYmQzNThjZTktMDZhNi00ODNlLWE5OTctODcyNGU4ZTQ1NGI4XkEyXkFqcGdeQXVyMjUyNDk2ODc@._V1_.jpg

 

PRIDE

 

Анатема-Прасков.

 

„Убийте чудовището!” –

крещяха през мегафона лилипутите.

Аслан разтърси грива.

Нямаше я.

Генералът я беше подложил под задника си.

Опандизена циганка и разплакана мутра

сваляха примката от телта от врата му,

галеха раната му,

малко наркоманче целуна изтри сълзите му.

„Убийте чудовището!” –

пищяха от вън змии гущери.

А пък всички приличаха на хора.

1414737265_3_559x345

SOCIAL ACTORS ИЛИ КОЙ

 

Аз съм слаб социален актьор
с игра – трагедия.
Мога да влизам в ролята единствено на
Петър Канев,
а дори не знам
кой е.

 

fokies_533_355

ДАЛЕЧ ОТ ПРИМАТИТЕ

 

Косатките някога са били човекоподобни, атланти.

В осмия месец от бременността

бебетата им приличат на гигантски човечета,

а в деветия – вече са риби, китове.

 

Сладко дремем, допрели четирите си глави

една в друга – примижаваме с клепачи

под сладко прижурящото слънчице,

маймунките от светото семейство,

Вълните галят нежно ходилата ни.

Спим – сънуваме.

 

Напускаме плажа на приматите,

на който павианите

се самоизяждат,

шимпанзетата пребиват падналия си вожд

и храчат върху му

и всичките им самци масово преебават почти до смърт

разгонената женска пред малките й,

а дресирани от джебчии орангутани,

подлудели от диабет,

крадат парите и бижутата от чантите,

за да получат захарче от господарите.

 

Лягаме на самия морски бряг, пред вълните,

под канонадата на учебните торпеда,

сладко задрямваме.

 

И в полусън чуваме възглас:

„Делфините!”

 

Отваряме очи. Скачаме!

 

Делфините са съвсем до брега –

Огромни, мънички –

Гмуркат се, летят, подскачат –

Буквално пръскат вода в краката ни.

 

Не ги е страх. Радват се.

Подканят ни.

Да хапнем с тях.

Рибарските мрежи са разкъсани.

 

Целувам те.

Ти си съвсем мъничка в дланта ми – палечка.

Аз съм съвсем мъничък върху крачето ти – малкото раче на нокътя ти.

Децата ни са големи колкото слънцето – светят ослепително,

прегръщат ни.

 

Ние сме делфините.

Ние ще скачаме от водата към слънцето.

Ще изпълваме въздуха с радост.

Ние ще излезем на брега, за да умрем

от мъката, когато ни напуснат любимите ни.

 

Един плавник напред и ето –

вече не сме от рода на маймуните.

Дарвин плаче и се смее от радост,

сълзите му капят по брадата му.

Костенурката му побутва с носле краката ни.

Но те са се превърнали в плавници.

 

Малката русалка подкача и ни пее и ни говори

и се прегръща със Силия от рода на тюлените.

Тюлените монаси излизат от килиите си и ни ръкопляскат.

Влюбени улулици кръжат над главите ни и ни подвикват

и ни подканят с крясъците, с гукането си-

далеч към скалата на кормораните.

 

Тиранинът павиан пада от ужас по гръб,

на червения си задник, вика злобно,

стене от болка и плаче, уплашен от ужаса на еволюцията.

 

Всички гъсеници по плажа се превърнаха в пеперуди

и отлетяха.

 

И ние не сме вече маймуни.

 

999605_10151888771234497_1044049511_n

П. Канев, юни-юли, 2018