Category Archives: Стихове от П. Канев

Петър Канев: ЕНИГМИ – Свръх-реалистично календарче 2019-2018

 

12 2019

БРЕКСИТЯ

Островите на душата ми потъват.
Риби се гърчат от липса на сол.
Останал е само малък остров
да стърчи като балък – на него
Камелот, опакован
в найлонови пликчета.
Вътре Артур е сам – в пет следобед –
кръглата маса е мръсна от чедър и
няма кой да измие граала в легена
с приборите.
Журналистката Гуинивър лежи мъртва и изнасилена
до стадиона на англите на Пендрагон.
Всички рицари са удавени в прилива –
само Пърсифал е отплавал по еразъм
в земята Ес, но
е блокиран от жълти жилетки
в Парижкото метро.
Комендантът на стачката Ланселот
крещи на вавилонски в рупора,
но езерото му е източно и пресъхнало
в полите на Витоша,
а сарацините са подпалили Айфеловата му кула
с петролеум.
Добрият крал лайква това по фейсбук,
но вън синът му е обсадил двореца му
и му иска импичмънт
с армиите на Маб,
бежанка от потъналия Авалон.
Последният брит казва нещо на уелски,
но Мерлин е заменен от корейски робот
и никой вече не го разбира.
Нимуе властва навсякъде в мрежата
и в айфоните на селяците
са останали само
виртуални спомени
от животи
и животни.

Джон Дън остана сам
и вътре в себе си затворен –
в гърдите ми.
Сърцето ми е босо на летището,
арестувано за свръхбагаж за
три бутилки радости
в писма.
Океанът реве в ушите ми
и обсипва очите ми
с пръски кал на
талази –
надвисват над мини-телецето ми –
дигите ми преливат
и водата на миналото
залива хотелите по брега ми
и сипе в атлантическа пяна
малки като топлийки –
приятели –
не знам дали са живи
– все още чакат виза на опашка,
за да ми дойдат у дома на гости
в китайския квартал,
където младите са под запор,
умът е уволнен,
парламентът е на метадон,
а страста – мъртва
безработна клошарка
в канавката
на Бейкър стрийт –
каубойски патрули от апаши
руси агитки крещящи
на руски
олигарси
арестуват
чувствата ми на Уотсън –
– прасета, заразни
от книгите на либераста Шекспир,
но две избягали близначки циганки
все още се укриват
от бобита с лица на Сталин
и ги издирват луднали в Лутън
да депортират
– обичта ми,
задето е от ИРА –
и любовта ми,
защото е от Изток
южна
европейка –
всяка нощ
застинала
пред изхода
на гейт,
където
времето
замръзва
в ступор
всяка нощ
– не мога да помръдна,
ръката ми – българка –
безкрайно и безкрайно
се спуска към бравата,
но часовата разлика я връща
в Югославия
на прага на живота
на нелегалната гемия
от Саутхемптън,
претъпкана догоре с бежанци
от себе си –
дълбоко под водата,
където малката
Ламанша реве
като пияна римска ромка
и заедно с всички оцелели
духове от Куба –
цунамита от Фукушима
и емигранти от Чернобил
пълзим към изхода на ферибота
и в трюма на потъналата съвест
седим и чакаме

по турски

лятото

през януари.

 

ГАРА МЕТАЛ

За една нощ
съм остарял много.
Гледам образа си
зад огледалото.
Косите ми уж
изглеждат черни,
но целият
съм

сребърен.

 

ЛОНДРА

На входа на автогара Виктория
стърча –
пуша цигара
до позеленял от студ
кюрд
с мустаци.
Гледаме празно
закованите прозорци
в изоставен цех
на Дикенс
в ремонт – с жълти жилетки
цветнокожи мъже
се спускат
от скелета –
Мъглата хапе до бъбреците –
и ближе сърцето
като езика на Саурон –
съобщава автобуса
– Лутън.
И
всички рейсове едновременно
отварят врати
– тълпите се изсипват,
заливат площада и улицата –
жълти, черни, кафяви, червени –
цветовете им изчезват –
кожите им прибледняват
и избеляват
до сиво
в студа

препарирани
крачат –
В посока –
– в прогрес,
до гроба на Даяна
през парка Кенсигтън и през двореца,
до
последната си дестинация
на експонати
в Британския
музейко.

Затварям очи –
и се обръщам
към пакистанеца
или кюрд –
на ум: – Ей пич,
Кааа-кво праиме ния тука бе –
– деца на екватори –
Кааа-кво праиме тука
– Лъжат ни –
Лъжат ме, че съм от рода Грейсток –
виж ей го
– е те – там –
родителят ми –
– маймуната
– лети –
лети от клон на клон
в Хайд парк
катери се по високата църква
до Ройъл Албърт
с див скок се мята
върху златния монумент
на принц Алберт
– затварям очи
– летя след него –
– Татко, татко, у-у у-у –
– -викам му:
– Стигам го
– Висим над златото
– -над злото
– Вкопчени в мрамор и
– Виктория –
– задушаваща
– помпозна
– грозота
– в монумента
– главата му клюма
– Поемам я в ръцете си
– У-у у-у – не си отивай – татко – татко – плача – плача
– У-у у-у – отвръща той – заглъхващ тон –
– И очите му гаснат
– Простреляни от празните дула
– в очните кухини
– на минувачите…

 

ЧАЙНА В КАРДИФ

Христос обича
всички вещици,
защото обича всички хора,
които са себе си
и защото обича кардамон
с уелски кейк,
когато вали дъжд.

Те може би не го обичат,
но той обича да чете на келтски
книгите им за билките
и не обича превода на Библията
от ловеца на вещици –
английският крал
на този свят.

Сред изсушените билки
сред стъклениците с отвари
котешки нокът, змийска отрова,
жабешки крак
миризмата на книги
на стари греди, талпи,
бяло дюшеме,
картини по стените
смеят се
усмихват се
на картичките
лъжичките звън звънтят
в чашките
– топло е уютно – но не печка –
дъх във въздуха – дъждът барабани –
и ние сме всичките там – сгушени –
усмихнати –
устните се отварят – дишат –
глътка щастие –
но не – нещо още –
дъждът е само за малко,
но няма да спре
никога –
аз няма да си тръгна –
от тази маса, от тази стая –
-от тази чаша –
завит във вълнен елек чайник –
няма да изстине –
и чаят ще е топъл
винаги
завинаги –
оставам –
няма да си тръгна
никога
оттук.

 

ЕНИЧАРСКО

Откакто се помня
непрекъснато изнасилвам душата си окована
в егоцентричарския корпус
с пет синджира роби с моето лице.
Дано духът ми скоро да разстреля аза ми
в гората, по партизански,
преди народния съд.
Аз съм на 7
и още плача за Вапцаров
в залата на разстрела
пред кървавата му бяла риза.
Никой друг няма да ме смени,
толкоз,
но ръката ми е безмилостно жестока,
когато мачка
билетчето за метрото
в джоба ми.
В зандана на 101 метра под сърцето
няма слънце,
но попаднах ли на хора?
Оборих ли агент Оруел?
Пея ли?

 

НАПЪЛНО ОТКАЧЕНО
(спомен от отвъд – Чупрене)

Да, напълно
Откачено.
Напълно от качено е и
и
Ииоооо иииии и
И
Чашата е наполовина
пълна.
Щъртелът е наполовина
тука.
Счупеното носи щастие
рядко.
Като счетоводството.

Ей!
Ей!
Давай и ще ти се даде.
Вземай и ще ти се вземе.
Люби и ще те любят.
Мрази и ще те мразят.
Усмихвай се и ще ти се усмихнат.
Крещи и ще ти крещят.
Страхувай се и ще се страхуват.
Лети и ще летят.
Това е прекрасното
огледало.
Но то е отлетяло.
И е счупено.
Радвай се на калейдоскопа.
Еби и ще те ебат,
Но няма,
Защо е
счупено.
Умри и ще умрат
и ще умреш. .
Но няма.
Защо е
счупено.
Счупи и ще те счупят.
Но няма.
Защото си счупено.
Чупка!
Отиди си
и ще
и ще
и ще си
и ще си
отидат
и
и ще си отидат.
Не, няма няма
Няма.
Отлетяло е
Тялото,
Не е
Защото е защо
е счупено
в 7 години нещастна любов –
Щастлива,
Защото защо
защото защото е
Е счупено.
Греши и ще ти простят,
Защото уравнението
е сгрешено –
няма смърт
Ибн и нищо никога не свършва истински
в G-точката в матката
Който си мисли, че Аллах е велик,
той вижда само здравото парченце.
Който вижда Буда отвъд,
той вижда само празното на отлетялото
и нищо не разбира
от Чък Норис.
И Нане не разбира, че е Вуте.
И Вуте не разбира, че е Пена.
Който си мисли, не разбира.
Но Пена
не си мисли,
а мисли.
И бърка –
бърка –
бърка
в полозите и…
И иии иху иии – яйцето –
Яйцето не умира,
защото е счупено.
Семето се ражда,
защото е счупено.
И Земята е извънземно.,
Мъжът е жена,
Човекът е Ангел.
Доброто се връща
от юг,
защото е отлетяло
защо, защо
е отлетяло то.
Между празното и празно няма
Нещастието носи
щастие.
Тагнете ме във фейсбук.
И всичко вечно се завръща,
защото вече отлетяло е
и никога няма да стигне
до тукашното.

Всичко възможно е.
Всичко възможно.
Отвъд.
И нищо не е
възможно.
възможно то ..

 

КУЛТ БЕЗ ЛИЧНОСТТА

Садизмът винаги е
„нищо лично“.
„Нищо лично“
винаги е садизъм.

 

ВОДОРОДНО

Бомба сме
и винаги готови
да изтезаваме упоени
момичета,
ех, само ако знаем,
че ще се размине…

Още от петгодишен
сънувам
кошмари
с атомни
секс гъби.
На 47 зад гърба ми
има вече
пет –
две в Украйна, три в Япония,
а аз
с хитрината на батка Ганьо
все още се измъквам
като джигит самурай
от рака.
А моралният гняв
силно в главата ми
трака.
Ето така, ето така:

Докато не се научим да не измъчваме
Ближния си,
а и Далечния си, то
Ядрената зима винаги
ще е морално
оправдана.

Добре че любовта не е морална.
Тя е луда жена, от която сърцето ми експлодира.
Водата в мен е червена
кръв –
ражда взривове в сивите
клетки:
Ето така, ето това:

Любовта няма да спаси света
от човека,
но има шанс да спаси любовта
на човека.
Нещо, което все още си струва
да раждаме и зачеваме същества
от 80% гола вода.

 

КАРАБАС НА ВЯТЪРА

Злото е куклен театър
на призраци
в сцената на
черепните ни
китайски
кутийчици.

Кукловодите ни са кукли
без кукловод.
Клати ги само
беса
на вятъра
на промяната
към
скъсване.

Карабас
адски прилича
на Конфуций,
надянал пръстена
на властта
на Саурон.

А аз съм още
малко дървено човече.
Всеки аятолах ме познава, да.
В пастта на акулата
от мрежи и смартфони
на Корубана
все още чакам
Татко да ми се обади
и да стана истинско
момче.

Сексистката ми приказка за момчета
и татковци
е крайно време да бъде докладвана
и забранена
от някой, който никога не киха.

Ех, сбогом, Дон Кихот
на доматите!

 

УМЪТ НА КРАКА

Единственият възможен
Изкуствен интелект
е ръката на художника.

 

ГРИМЬОРНАТА НА ДЯВОЛА

Когато носиш
в гърлото
Спасител на кръст,
Дяволът вместо да извади очи,
изписва вежди.

 

ГОТЪМ СИТИ

Тъпо и плоско,
Злото винаги е било комикс.
Но аз съм от поколението на Батман
и затуй не е комично като в Астерикс.
Събирахме поредиците на Пиф и Марвел
и си ги менкахме.
Вярвах, че съм супер Петър и ще заловя бандитите –
така наричахме мутрите тогава…
А днес си говорим само с балончета.
Комикси сме. И балони.
Чудовището клоун Пениуайз
ни е нарисувал в скицника си.
Отдавна.
Чакам клечката кибрит на любовта ми
да запали страниците
на бутафорната ми реалност.
Извади ме от картинката!
Зашлеви ме пак по лицето.
Не, направи го отзад.
Батман няма да ни види.
Само малката кибритопродавачка.

 

КОЛУМБИЯ

Планета,
управлявана от наркокартели
могат да я спасят само
убитиите журналисти,
които не са открили
Америка.

 

451 ГРАДУСА НЕО

Новата Матрица.
Всеки месец идват сметки
от порнофикация.
Прекрасен нов свят.
Ако не си платиш
ти ипотекират днк-кода.
Ако откажеш да гледаш,
те пращат да строиш АЕЦ
на остров Белене.
А ако поискаш радиатори
вместо вибратори
е по-добре
да научиш Астрид Линдгрен наизуст
и да бягаш при хората-книги
в гората.

 

NO WAY OUT

Древна руина.
Аз съм разрушен от Атила храм
като развалините на метростанция Сердика.
А бетоновозът приближава.

 

ЕРОТОМАН В ПЕНСИЯ

След 11 септември еротиката сдаде багажа.
Упорито се държах за нея още 20 години на летището
и поправях надървени шадраванчета,
но държавата ми вече не съществуваше.

 

THE GOOD PLACE (ПО NETFLIX)

Десета глуха е най-доброто място!
Там може да се запознаете
дори и с Петър Канев.

 

МИНИСТЕРСТВО НА ЩАСТИЕТО

Огнената река Геена в действителност
неслучайно наистина гори,
защото е пълна
с петрол.

 

FURIOUS ANGER

Моят дявол
е този на гнева.
Пуша 70-тата
последна цигара
за деня.
Дробът ми вече
свисти.
Изгарям го на клада,
защото
съм си
бесен.

 

ЦАРЕУБИЕЦ

Аз съм Гай Фокс.
Всяка година ще ме изгарят жив
на клада през ноември,
поне докато Англия е монархия.

Кардиф, ноември, 2019

 

ХАБИТАТ

По дяволите –
само там живеят
всичките ни
ангели.

 

 

ЛЕКСИКОН НА ГРОБИЩАТА

Кой ме разбира?
– Само мъртвите.
Кой ме обича?
– Не знам.
Кои са живите?

 

БАТАЙ В БАТАК

Никой вече не може да познае,
че съм Пинокио.

Муле с гърбав сексапил с абв-амулети –
общувам с книжните мъртви в буквите.
На 12 паднах от хамак и си счупих опашката.

Онзи ден Батай ми каза, че еротичното е
винаги грозно и еднокрако
като Джон Силвър.
Но не е чел Наследникът от Калкута.
Аз го четох – корабът ми потъваше в страниците,
когато паднах от хамака
– на 12.

На пет не вярвах вече в Торбалан.
Нямаше още никакви
зли норвежци около кафенето
Кристал и
не ме бяха омагьосали в евро-педалче,
а знаех само за педалите на Балканчето
и може би: Аз съм българче –
обичам голи момчета и големи облечени какички
и Изворът на белоногата.
И обожавах викингите и Хаджи Димитър и Сандокан
и динозаврите и барбароните
и слонът-моя приятел и хипопотамчето Уго
и Ум – белият делфин
и колът на мъчението,
смъртта на Дон Жуан, кръвта на Фауст,
писмото на Каблешков и Бенковски
и хорът при появата на Мефистофел,
на всеки километър черевното знаме
Митко Бомбата и Санчо Панса
и бягството на Монте Кристо от затвора
и обезглавяването на Милейд Уинтър.
За трети път получих ерекция пред телевизира
на полски филм по Студио Х,
в който някой тровеше жени и те се гърчеха
в агония
с пяна в устата.
На пет с немци
влязох в тинята
на язовир Батак –
потънах до врата.
Изпуших пъвата цигара с братовчед ми
и палехме син пламък от спирт по телата си.
Вчера.
Сънувах Батай в Батак
как опипва с жадни ръце черепите,
но не можеше да намери в кухините им
Окото.
Батай е обичал жена си до гроб,
а аз си спомних
филмчето за пингвинчето –
– някой е сменил яйцата му с камъни –
– и то ги мъти и мъти – и те не се измътват –
– и то не иска да се раздели с тях –
– и тръгва с тях да плува в океана –
мнимите яйца-камъни натежават –
– дърпат пингвинчето към дъното,
но то не иска да ги пусне –
– дави се –
– и се удавя…

Детско филмче.

Ето защо.

Вчера получих последната си ерекция.

А за първата –
– нищо няма да кажа…

Не, Блестящият свят
не е грозен.
Но алените ми платна се скъсаха.
Смених ги с черни.
И всичките ми кораби потъват.
Наследник ли съм на удавените?
Кога забравих да летя?
Защо не съм летял
и откога?
Калкута е неоткриваема…

 

11 2019

Високи чувства

На върха, на който глетчерът
не се топи от климатичните промени
блясъкът на слънцето в леда
така опожарява сърцето,
че в шемета
изглеждам на всекиго
хладен и отчужден
като замръзналия труп
на Мелъри.

 

Нравственост

Нравите ми – мръсни, диви и нескопосани.
Маймунски. От гората.
Така и не се научиха да държат вилица.
Не подлежат на възпитание.
Останаха си от гората
завинаги
честни
като рис.

 

Скорпиони

На Пейчо Пейчев

Черна калинка влезе през прозореца.
Хоризонтът приближава – тъмен. Трака. Пръска –
кръв мастило в облака.
Атланти се давят под Перловска.
В струите танцуват уейв призраци.
В капка дъжд чувам смеха ти.
Сълзят ангели.
Водата е Христос – отново разпнат.

 

САЛАМАНДРИНА

Аз съм последният
Саламандър
След световен дъжд
ме виждат до локвата в тревата
и си казват:
Какъв е уникален,
Колко е красив,
Какво оранжево и
Черно
Бляскаво блести.
От безопасно разстояние.
Няма да се приближат
до отровната му кожа
Никога и никой
Хората
А хормоните
и
Хромозомите
ми
Питат
Къде, къде е Саламандрина?
Къде си, ей, Саламандрино?
Дали си оцеляла
след дъжда?
Къде е, има ли,
Къде те има
Дух на огъня
във вода.
Дъждоничке, Дъждоничке моя,
Аз съм тука,

докосни ме…

Не съм последен.

Ти си последната.

В Европа след дъжда

Няма ме.

 

Je suis un nègre

Хаос, от който се ражда звезда…

О, бедни, бедни Йори,
какво стана с опашката ти?
Къде е тортата ти с розова захар?
Защо не умря при Гредетин?

Токът изгори
Петер
Холандеца.

Пикая камъните
от сърцето.

И Всичкото,
което ще издам
от тайната –
е в нулев брой:
за романа без четене:
– неотразим –
– неотразен – неотразяем.

 

ПРЕМЪЛЧАНОТО

В нула часа

страх ме е от образа ми

в огледалото…

Тишината вали в прозореца,
като бяла надежда до мен…

Тишина, тишина …

 Аз съм…

… некромант мидуиум.
На дланите на двете ми ръце
изписано е: М.
Мога да викам призраци
през огледалото нощем,
всеки път, когато
премълча.
Ти си хиромантка медиум.
На дланите на двете ти ръце
изписано е: М.
Можеш да викаш духове
през прозореца денем,
всеки път, когато
премълчиш.
Ние сме врачи медиуми –
трябва да се крием от лова
на вещици:
на дланите на четирите ни ръце
изписано е: М.
Можем да викаме души
в дома ни,
всяка нощ и ден, когато
замълчим.

Всяка премълчана дума в нас
извиква призрак.

Ти премъча “Осъждам те”
и всичките осъдени на смърт
нахълтаха в дома ни –
върволици от обезглавени
в Париж на гилотината
и няколко обесени въстаници
от април 1876-та
се настаниха в гардероба ни –
размахват примките си
и чакат
ракия.
А в детското креватче влязъл е
Горуня.
А после погледът ти се изпразни
като очите на отрязана глава.
Когато те посрещах в коридора,
аз премълчах: “Защо очите ти са празни?”
И “Не ме ли обичаш повече?”.
И всичките млади Вертеровци,
души на всичките самоубийци
от любов
изпълниха дома ни –
увиват, плачат и на колене се молят:
“Обичай ме, обичай ме! Отново!”
и исках да ти кажа: “Изревнувах те”,
но премълчах и
всичките Отеловци в света
и всички мъртви Дездемони
нахълтаха в кревата ни
да се душат там всяка нощ,
а в печката ни влезе Яворов,
в пералнята ни – Лора.
А исках да ти кажа, че човек съм,
че слаб съм, грешен и простих
и извинявай, но…
пръмлачах –
и всички хора влязоха –
сега в дома ни е
стълоптоворение –
не можем да намерим празен кът
от призраци.
Едни се карат, други стрелят на дуел,
а някои кроят войни, а други – вечен мир.
За всяка премълчана моя дума
започват да умират нови хора
и идват вкъщи духове без упокой,
а всяка премъчана твоя дума
повиква вкъщи призрак на добро животно.
И става нетърпимо –
Искам да извикам: “Осъден съм на смърт”
и да приключи всичко
– избягвам на балкона –
гол заставам на простора – зад чаршафите ни –
като призрак –
и искам да извикам: “Тишина! Мълчание!”,
но духовете на духовното ме щипят
– хванали са ме между краката,
изнасят ме навън и хвърлят ме в прозореца –
политам към асфалта като дреха
но в миг увисвам
във въздуха за малко –
левитирам – не –
някой ме прегръща –
затворил съм очи –
дали това си ти –
дали е моята прабаба врачка –
или правнучето ми,
още неродено?

Не съм роден.
Не съм роден от майка.

И време е да се родим сега.
За да изпълним
Смъртната присъда.
И всеки миг, останал преди нея.

В дома ни днес навлизат
бели ангели.

А аз вися навън.
Извън простора.

 

ГРЕШКИ В ЕВОЛЮЦИЯТА

Човек се ражда в мъки
и умира в мъки,
Защото е специален –
създание, което
не бива да се ражда
и не трябва да умира.

 

ПИЯНИЦА

Сутрин в делириумен трескав
полусън
отварям клепачи,
но очите ми са пълни
с марсианци.
Ръцете ми треперят и се питам:
Какво пих вчера?
Какво съм пил 40 години?
Коктейл Надежда?
Метил Самозаблуда?
И ето – една сутрин осъзнаваш
и си казваш:
От 18 години
наливах се
в пробита каца.
Единствена вода,
която има смисъл
да наливаш там
е любовта –
звукът на течността,
шуртенето, ромонът
стопля
сърцата на присъстващи
и минувачи.

От дупката
прокапват
капки

кръв и вино.

 

НУЛА НУЛА

ID
Плюс и минус правят плюс.
А нула и нула – нула – мен.

В седми клас доказах на дъската
Питагоровата теорема
по друг начин – Тагор без пи –
и другарката Цонева
ми писа пет.
А трябваше да ми напише нула.

 

ТУМБЕРГ

В борбата между позитивното и негативното
позитивното ще победи,
но само
посмъртно

 

ПРОФЕСИЯ

Аз съм разкачен тролей.
Пътувам към УМБАЛ СБАЛ МОН
МОН НАЦИД НАЦИ ГЕНОЦИД СКОПУС
Крайната станция за скопяване
на нацията
в мрежата на науката
на неуките.
Свалих си тирантите
и гащите ми паднаха.
Сега не съм вързан вече
за линията
и мога да ходя,
където си поискам.
Тръгнах за Самоков
със смъкнати гащи.
Батерията ми ще издържи
още 23 минути.
По жицата се редят
стотици бели лястовици.

Приятели, Африка ни чака.

 

1:0

Любовта в леглото
до мен спи –
орлица
нощем –
горда
топла
лъвица –
грифон –
сутрин
в пет
чувствам
крилата му
как бият
в пулс,
прибирам
плавниците си
и пипалата си
и свивам се
и притискам се
в тялото му…

– сънувам:

Морският орел се стрелва
към повърхността
на огледалото
вода.
Делфинът литва в скок
нагоре – към слънцето.
Две вълшебни параболи и…
се прегърщат и целуват
в мига
на безкрая
намига
вселената
на раждането
космос.

Зад Аполонията, на брега на улица
Джулай
в Созополис
застинал е Анаксимандър –
очите му следят на 1 юли
слънчевия
апейрон
– недостижимото –
– непостижимото

– целувката

– на слънчевите

– зайчета.

 

ЧЕРНА ВДОВИЦА

Сърцето ми умира да танцува
с пяна на устата –
гърчи се в неистов суинг
в краката ми.
В неделя
аз съм вдовица
на сърцето ми.
Затворена завинаги в клиника
Любов и Брак.
Понеделник:
по коридорите извратени лекари
се гаврят и експериментират
с децата ми –
не мога да напусна –
искам да ги изведа от тук,
а нямам лист от визитация
и всички доктори са
призрачни.
Рецепционистки без глави
надраскват картона ми
с черни кръстчета
– паяци.
Във вторник: лутам се по коридорите
и само виждам тук-таме останки –
– снимки от децата и сърцето ми.
В сряда: вече почти не съм тук,
но още вързана съм за системата.
Всеки четвъртък на свиждане идва
Партньорът ми – носи портокали –
Дали ме е зарбравил?
Или е простил?
Или е забравил?
Или е простил?
Голямата ми, истинска
любов неистово танцуваща
до пяна
на устата –
Но още само сутрин…
Още ден…
Година…
ден – и пулсът ми ще спре.
В съня ми в следсмъртната кома
две бели същества
ще кажат:
Спасена е.
Простено й е –
Просто –
много,
много,
защото много

е обичала.

И призрачната болница
ще се напълни –

– с ангели.

 

8. 12.

 

12 РИБАРИ

Стиховете просто съществуват.
Аз не ги измислям,
а просто ги ловя като риба.
Безсмислено.
Дори не мога да ги попържа.
Гемията се наклони от риба
в мрежата от лявата страна на борда,
където върху водата е стъпил
спасител, когото
само рибарите го виждат.
А всъщност е необходима
само една единствена риба,
за да се изхрани
човечество.

 

4. 2019

 

ТРАКИЙСКО

Аз съм от древнотракийски род – кански.
Селото на баща ми е построено върху двеста и три тракийски могили.
Всичките ми роднини са арийци
Брахмани, Одриски царе и чорбаджии
И завеждащи оперативни звена
В Шесто.
Със сини очи и златни къдри.
Само че няма да стана херой
Няма да се метна сам върху копията
Няма да отида при Залмоксис
Не искам да изгорят жена ми с мен жива
След смъртта ми
Не понасям мутрите от рода Котис.
Достатъчна ми е котката ми от Трявна.
И искам и тя да ме надживее.
Живея в апартамента на първия доктор
от Ески Заара и капелмайстор за
Парадите на шести май
на Фердинад Сакскобурггота,
Но в Ески Заара не можаха да вдигнат въстание
И гените ми предпочетоха рода на майка ми
Проклетите чернички трибали, при които
И гарга даже не каца.
Не съм рус и синеок –
Не ариите, а злобните селски сиромаси
Живите дяволи
В мен станаха доминантните.
Но и от Могиланската могила
харесвам само Бендида
Обичам да си играя с нея
В горите
По тялото на дракона Хемус
Титан, убит от Аполон,
Върху трупа му
Са застреляли Ботев,
Защото и във Враца нищо не вдигнаха –
Провалиха дори и бунта на Горуня,
И се върнах сам на село.
Така и си останах див селянин
От гората
От махала само с две къщи
Останах си при патките
Да ям гъби.
Пия горчива.
Специалист съм по вината.
Сигурно е от тракийската ми кръв.
Универсален винопоемател съм –
Само да ви потрябва някой бес
Да ви поеме вината – Ето ме
Да поемам вина – винаги съм насреща
Харесва ми как вакханките са го разкъсали Орфей жив на части
Само главата му останала да плува в Арда
И все още да пее оттам
песен – за болестта
на Руфинка.
Но нямам кръвта му.
Нямам негови гени.
Значи има някакъв шанс
да изкарам Евридика
от Дяволското гърло
Жива.

 

12 2018

I LEFT LOVE IN

Без нула броня

Светлината грейва във вашите гриви
също като Христос от луната
като Христос от планетите и звездите
и със звънък глас тихо запяха:
„Днес е часът, в който магаретата виждат
ангелите,
днес е часът, в който магаретата носят
на гърба си
Спасителя.

И-а! И-я!

Ние сме!

1:0

 

ЛЕГЕНДА ЕРОЗИЯ

 

След толкова хилядолетия империята ми е в руини.
Млади студентки и студенти по археология
намират епитаф в калта, но не могат да го разчетат –
написан е на старо-софиянски,
от преди епохата на Интернета.

Занасят го в палатката с техниците,
но пръстовите им отпечатъци
са безсилни.

Изкуственият интелект не може да помогне
в разчитането на естествения.

А в тази днешна ноемврийска тиня и путиня –
тук някога беше април.
Издигаха се колосални здания на библиотеките
на вярата в доброто и на министерствата на надеждата
и упованието
и целият блестящ квартал на празниците
и ентусиазма
и приказно висящите градини, пълни с влюбени
и с вдъхновени купонджии и мечтатели
и украсените с гирлянди порти
на стръмния зелен път на любовта и обичта,
който тръгваше тогава от Орловия мост
на обещанията
и обещаваше
и сякаш стигаше
далече –
отвъд хоризонта.

Апостол Павел – римски гражданин
танцуваше тогава
най-жизнената салса
и пееше невероятно гръндж и пънк
по площадите,
когато още имаше врат,
преди да падне главата му
в коша
под меча на палач,
когато Клавдий не беше още заповядал
от Йерусалим да не остане
камък върху камък,
когато Соломоновият храм блестеше
от златни сечения
и имаше четири стени,
вместо само една –
на плача.
Когато в Рим имаше форум,
А маите се готвеха да пишат продължение
на календара си.
Когато по телевизията даваха Алф,
и Шекспир,
и Туин Пийкс.

Народът ми на душата Атлантида
беше толкова дързък, че се опита да дресира дяволи
в огромния ми цирк пред центъра на двореца на сърцата.
А днес дори развалините са потънали.
Дълбоко в пръстта са останали само основите –
на клозетите.

Бях убеден: ще култивирам Сатаната
под звуците на Кюър и на Нирвана.
И вярвах, че светлината ще прогони мрака.
Но пламъкът се оказа свещ.
Звездите се превърнаха в пулсари
и ето – една по една
гаснат.
Дори и малките слънца застиват и догарят –
до пепел,
а колосалните се свиват в черни дупки.
Гранитът се превръща в пясък.

Моят Китай отдавна се удави в кръв
в развалините на изгореното достойно царство Джоу
под сандалите на ордите на учени технократи
и интелигентчета легалисти, предвождани от бившия ми васал –
Жълтият – император –
И още се въргалят там в душата ми милиардите обезглавени трупове
на моя народ –
безкрайна леш сред димящите пепелища –
след първия на света масов геноцид
аз не можах да оцелея с глава върху тялото си.
Един пияница довърши делото с културната си революция.
А мойто ци се носи сред руините, разкъсано от късото съединение
на ин и ян на капитализма – комунизма.
Енергията на маймуната –
все още свети в синьо – дава накъсо –
заключена от агент Буда
в браунов двигател за експлоатация на изродени буби.
В душата ми все още има два милиарда площади
Шан-ън-Мън.
и нито един оцелял жив студент.

Моят Константинопол отдавна е ограбен от рицари.
Корабите им потъват под тежестта на откраднатия златен купол
на света София.
Всичките ми хети догниват в турски затвори на Ердоган,
защото са кюрди хейтъри.
Меланхолията ми е осъдена на обесване за измяна
от тайната ми полиция.
Всичките ми дервиши танцуват побити на кол
след масовото изколване на еничарите.
Всяка моя Троя е превзета от милиони легиони
Троянски коне на армейци-тимаджии.
От Мохамед е останал само един зъб.
А от Фатима и Айша – нищо.

А аз създадох първата неолитна метрополия.
Но всеки дворец беше от глина
и се разтече в тинята,
когато преля Дунава
и всички риби
в Черното море
умряха.

И в бляскавите Плиска и Преслав
на златния век на сърцето ми
днес бродят само духове.

Студентите се ровят сред руините ми.
Посрещат експедиция от оцелели
белобради и ослепели опълченци
мои приятели.
Но драги ученици и колеги,
за да научите нещо от мен
след залез
ще ви трябва неземно въображение,
ще ви трябва некромант-медиум,
а в гроба на младия юноша Тутанкамон
реалността е силно отровна,
а от мечтата са останали само нечетими
изтъркани руни по рухналите камъни.
Скалите са в ерозия и всичко се понася
в сипея на свлачище.
Сред жалките останки на най-бляскавата столица
днес бродят само призраците
на душата ми.
Но няма как да ги накарате да проговорят.
Те всички гледат в облаците.
Омръзна им живота сред руини.
Не мисля да остана тука дълго
И мойта джанъм се издига като пара
от гроба ми, където съм погребан чисто гол –
нагоре ме влече.
Влече ме
Царството Небесно.
Защото още ги обичам.
И викат ме любимата ми и децата
в синевата.

И няма тук да ме намерите.

Днес имам среща със Христос
на синьото кафе

от миналото.

1900

Всички посрещат 2000-ната година, А аз 1900-ната –

Повторно.

Защото от тогава те обичам.

 

ДОБРИТЕ ПЛОДОВЕ

 

1. Точно преди 33 години моят съученик полуевреин Виктор

уби всичките току що родени котенца на котката в двора на баба си

срещу майчин дом.

Удавил ги живи в чист спирт, за да се консервират.

Повика ме в къщата си заедно да им направим дисекция,

за да видим как изглеждат мозъците им.

Успокоявах се с мисълта, че котетата така и така

са вече мъртви – все пак можеше и да е вивисекция.

Но котешките черепчета се оказаха твърди –

до мозъка им не можеше да се проникне без да го размажем.

От тогава ме побиват тръпки на ужас всеки път,

когато се сетя за този спомен.

Все още се събуждам понякога през нощта

с този кошмар.

А понякога чувам гласа на Бог Саваот, който

страшно ми говори на иврит от

небето в пустинята.

От тогава съм решил, че непременно трябва да спася котка.

 

2. Тази година помогнах на много стария черен

котарак Драко да се нахрани.

Бяха го пребили други котараци и

гърлото му и челюстта му бяха наранени.

Постлах му столче с одеяло на двора, за да

има къде да спи на топло в хладните драгалевски

нощи.

Срещу блока ни в жк „Стрелбище“

спасих престарялата блокова котка от

двойка свраки, които се опитваха да

изкълват очите ѝ и мозъка ѝ на живо, докато

тя се беше свряла да боледува под клоните на

една ябълка върху блоковите гаражи.

Наложи се да се кача лично върху гаражите

и да разгоня двойката свраки с камъни.

Тази година спасих едно малко попче, което

беше изхвърлено живо на плажа от вълните.

Хванах го в дланта си и го върнах обратно

в морето.

Тази година спасих един охлюв, който

пресичаше в средата на шосето в село Крапец.

Отнесох го назад в детелините, за да

не го смажат профучаващите коли и

отиващите на плаж туристи.

Но не можах да опазя сърцето си

от отровата

на обикновения фашизъм.

 

3. И няма да отида в рая без сърце.

Чудя се дали да не се наредя за Рая на

животните, но доколкото ми е известно

всички те имат сърца.

Мислех си да се кандидатирам за рая на

амебите,

защото едноклетъчните нямат сърца,

но се оказа, че те нямат и рай, а

и не им трябва, защото се делят и клонират

постоянно и така никога не умират.

Дали да не кандидатствам

за рая на плодовете?

 

10. 2018

 

СБОГОМ НЕ СЪЩЕСТВУВА

 

Затварям клепачи и гледам вътре

в кристалните кълба

в очите си.

Презряват ягодите през октомври.

Снегът е покрил върховете ни.

Бастунчетата ще оставим вкъщи тази сутрин.

В последния ни топъл ден

от есента ни ще завърши лятото ни.

Мъглата се вдига за последно.

И лягаме в искрящата поляна.

Презряват ягодите през октомври.

 

Прастара дупка в мен се пълни
с клокочеща вода и с пръст
и бавно се разтваря в лилии.
Чапли кацат и стоплят сърцето ми.
Аз съм Земята.

 

И „Сбогом“ не съществува.

 

8. 2018

 

В НАЧАЛОТО

 

1977-ма, август, на Преображение

в двора на болницата във Варна

съм излязъл с баща ми.

Иглите на системите стърчат от китките ми, докато

седнал на пейка

прерисувам носа на Исус Христос

от книжката за Кирил и Методи.

Дъждът отново руква внезапно,

откъсва листо от върба

и го запраща в дланта ми.

„Щастие, нещастие, път, писмо, любов“ – казвам.

„Това не е акация, това е плачуща върба“ – отвръща ми баща ми.

„Ясно. Значи е само писмо“ – казвам.

И започвам да чета от листенцето.

Дъждът се усилва и трябва да се приберем в болницата.

„Това лято дядо Господ много силно пишка“ – казвам.

„Бог не съществува. Вали от изпаренията в небето“ – отвръща ми баща ми.

Гледам го с подозрение.

Стискам листенцето в ръката си.

Разбира се, че не му повярвах.

Че кой тогава ми праща писмото.

 

 

ОТ ОБИЧ

 

Обърни се с гняв – напред!

 

 

СЕКС ЗА ПЛАНЕТАТА

 

Панталонът ми е разкопчан,
но сърцето ми – вкопчено.
Гол съм, а не мога да съблеча
бронята. Безсрамен,
защото съм
Срамежлив.
Умирам от срам от
безсрамието.
Без изход от кръга.
Вкочанен-вкопчен – напрегнат до краен предел
да спра нарастващите

бездни

между мен и любовта ми.

В ОРБИТА

счупих телескопа си
и сега никой няма да може
да открие планетата
Земя.

 

ЗАДУШНИЦА

 

Нотариалният акт е целият в кръв.
Всяка буква и цифра кърви изобилно.
Тялото ми е пълно с призраци.
Всички майки, проклели синовете си,
и всички свекърви, убили внучетата си,
чак до рода на Ева,
си играят с простатата ми.
На хълма в село Подгоре
Еньо Кунчин пак и пак убива
брат си – смазва го с прекършения дъб
отново и отново цяла вечност,
за да закръгли имота си, като му вземе
нивата му.
Задушно е.
Мъртвешка ръка на удавено в геран момченце
стиска ларинкса ми отвътре с все сила,
и не престава,
докато първичният грях
ме задушава.

 

6. 2018

 

ФЕЙСКОНТРОЛ

 

Всички лица са заключени
в Силиконовата долина.
Профилната ми снимка
изчезна без обяснение.
В парламента гласуват
ДНК кода ми –
няма да летя повече.
Но аз не мога да вляза там
с кракнатия ми софтуер.
Интерфейсът стои на входа
и ми казва:
„Нищо лично.“
Ето така започва
Всяко безличие.

 

И в същия ден
получих честитка под прикритие
от всички кадри, които
разработват любовта ми.

 

SOCIAL ACTORS ИЛИ КОЙ

Аз съм слаб социален актьор
с игра – трагедия.
Мога да влизам в ролята единствено на
Петър Канев,
а дори не знам
кой е.

 

CORPUS DEI

Три килограма злоба дневно.
Пред президентството
пееща армия от делянчета
завира камера в кметицата на Младост.
Генералът получи в дар
голям бичи ташак от ЦРУ.
Всички служителки в колцентровете
са депортирани в Аушвиц.

 

ПАТРОН

 

Аз съм глупав малък рибар

или съм глупава малка риба?

Защо съм толкова прозорлив,

след като съм толкова наивен?

Винаги знам къде да хвърля кукичката

или винаги съм налапал кукичка?

И не е ли това едно и също?

Оплетен в кордата на въдицата,

която само на мен ми е дадена

да връзвам и развързвам,

отхвърлих всички 30 сребърни монети,

които ми предлагаха, за да продам сърцето си,

хвалих се чак до небето, че никога няма да се отрека от него

и какво сега?

Сега три пъти храча отгоре му

през нощта преди да пропеят петлите.

Размахвах нож да режа ушите на мафиотите

и какво –

седя сега и ям с ножа си от мръсната трапеза на Капоне.

Бива ме да съм хитър като змия,

но хич не знам дали ме бива да съм гълъбицата.

Не мога да се скрия, сякаш съм солник на върха на хълма,

а не знам солена ли е въобще солта ми.

Толкова помпозно се хвалих, че съм чист,

че от сценична треска се хлъзнах

и не разбрах кога съм затънал до шия

в нужника на двора.

Дали да предам приятелите си

или да се хвърля от скалите в Лакатник?

Н’ ме е бъз.

И тогава?

Да предам – това го мога,

но мога ли да излекувам очите на враговете си?

Плюх си на петите да избягам от тази планета,

но всички пътища ме връщат в Рим.

На стари години срещнах сърцето си

по пътя за Дамаск и то ми каза, че се връща при мен,

за да го разпнат отново.

Къде отиваш Петре, когато единственият път

е да бъдеш разпънат на обратно?

Опитах се да целуна иконата,

но тя падна върху гигантски паяк в краката ми.

И змията, и гълъбицата са болни от отровата –

и ако избягам сега пак от ветеринаря Главк,

знам, че те няма да оцелеят.

За да ги спася зарязах евтаназията си

и се върнах при зъболекаря – долу на арената,

където се чернее кръста на зъболекарския стол – обърнат

в сатанински надписи.

Извърнах се от прозореца към огнището,

за да не го виждам

и за последен път ритнах ръжена.

Тютюнът ми е свършил,

но нямам нужда от последна цигара.

С ужасен мехур от изгаряне

стегнах куфарчето си

и отидох на работа

в банковата корпорация „Нерон“,

за да обслужа роботърговците.

Сключих сделката, с която

продадох всичките си приятели.

Колегите отидоха на банкет.

Останах сам.

Скъсах ризата си с две ръце –

копчетата се разхвърчаха из стаята

в кол-центъра

и един бял косъм от гърдите ми

остана в стиснатите ми длани.

В края на обедната почивка

отворих чекмеджето,

тайно заредих иконата си

и бавно я насочих към сърцето.

Ръцете ми трепереха и за това натиснах –

патронът ми свети Петър в ляво от диафрагмата

разкъсва с дум-дум плътта ми.

В гърдите влизат всичките ми ключове.

Загубвам свяст.

И съм пред портите –

– адови,

но зная ли изобщо

кой е патрона на бравата им?

Какво да вкарам вътре?

– Плътта си или кървавите ключове?

 

С какво сърцата се разбиват?

 

 

PRIDE

 

Анатема-Прасков.

 

„Убийте чудовището!“ –

крещяха през мегафона лилипутите.

Аслан разтърси грива.

Нямаше я.

Генералът я беше подложил под задника си.

Опандизена циганка и разплакана мутра

сваляха примката от телта от врата му,

галеха раната му,

малко наркоманче целуна изтри сълзите му.

„Убийте чудовището!“ –

пищяха от вън змии гущери.

А пък всички приличаха на хора.

 

 

ДАЛЕЧ ОТ ПРИМАТИТЕ

 

Косатките някога са били човекоподобни, атланти.

В осмия месец от бременността

бебетата им приличат на гигантски човечета,

а в деветия – вече са риби, китове.

 

Сладко дремем, допрели четирите си глави

една в друга – примижаваме с клепачи

под сладко прижурящото слънчице,

маймунките от светото семейство,

Вълните галят нежно ходилата ни.

Спим – сънуваме.

 

Напускаме плажа на приматите,

на който павианите

се самоизяждат,

шимпанзетата пребиват падналия си вожд

и храчат върху му

и всичките им самци масово преебават почти до смърт

разгонената женска пред малките ѝ.

 

Лягаме на самия морски бряг, пред вълните,

под канонадата на учебните торпеда,

сладко задрямваме.

 

И в полусън чуваме възглас:

„Делфините!“

 

Отваряме очи. Скачаме!

 

Делфините са съвсем до брега –

Огромни, мънички –

Гмуркат се, летят, подскачат –

Буквално пръскат вода в краката ни.

 

Рибарските мрежи са разкъсани.

 

 

 

Целувам те.

Ти си съвсем мъничка в дланта ми – палечка.

Аз съм съвсем мъничък върху крачето ти – малкото раче на нокътя ти.

Децата ни са големи колкото слънцето – светят ослепително.

 

Един плавник напред и ето –

вече не сме от рода на маймуните.

Дарвин плаче и се смее от радост,

сълзите му капят по брадата му.

Костенурката му побутва с носле краката ни.

Но те са се превърнали в плавници.

 

Малката русалка подкача и ни пее и ни говори

и се прегръща със Силия от рода на тюлените.

Тюлените монаси излизат от килиите си и ни ръкопляскат.

Влюбени улулици кръжат над главите ни и ни подвикват

и ни подканят с крясъците, с гукането си-

далеч към скалата на кормораните.

 

Тиранинът павиан пада от ужас по гръб,

на червения си задник, вика злобно,

стене от болка и плаче, уплашен от ужаса на еволюцията.

 

Всички гъсеници по плажа се превърнаха в пеперуди

и отлетяха.

 

И ние не сме вече маймуни.

 

ЗЛАТНА СВАТБА

 

Отново без пари
часовникът ни е спрял
за годишнината ни
с век назад за теб
опал –
с 90 години напред
златната сватба,
но там ме нямаше,
в бяло.
Опитах да се върна
– таблото –
с лотос прониза
дроба ми.
Изпаднах на пода на хола ни,
не разбраха в кое време –
на междучасието –
всичко ми се свива.
В Сърцето ми
събира –
и се връща
дядо ми с правнучето ми,
мъртвите ми приятели
с приятелите на дъщеря ми,
сватбата с раздялата ни,
първата целувка с първата плесница.
И счупеното огледало
скочи отново горе
на стената –
– здраво е.
И ето че се подмладяваме,
допрели носовете си с теб –
търкаме –
и белите ни косми стават черни,
окапалите зъби засърбяват
и порастват.
И смачканото кученце
изскача изпод гумите
и пак подскача живо
и игриво.
Скъсаният филм засъсква
и отново се прожектира
в киносалона на Влайкова,
в който прекарах детството си –
играем си на Мечо Пух
с плюшеното пате с дъщеря ми
и аз съм по-малък от нея
и ти ми казваш, че ще я родиш
и свещеник маха пръстените от ръцете ни
и връщаме булото и сватбените чаши
в магазина на „Пиротска“ – и

и дъждът завалява нагоре.

И лентата ни тръгва пак

– на обратно,

т.е. ще свърши

– в началото.

Последни три стъпки
до върха на кристалната планина
на любовта ни:

Няма истина
без сълза и целувка.
Няма свобода
без правда.
Няма любов без свобода.
Светът се събира.
В убежната точка.
И там пак и пак ще сме бебета

и кученца

отново
и отново
и отново.

 

ЕНИГМАТА

 

Сънувам Боян Петров, замръзнал в пропаст в Хималаите
със знамето за спасение на Пирин.
Нарисувал го е Ярослав Вешин.
Генерал Гоцев е платил на килърите му.
Зениците на рептилите са уголемени,
защото са прекалили с кокаина.
Над облаците небето пропада
в урвите на дере
и вече не е тук.

Небето не е тук, ни там, не е горе, нито долу,
А точно вътре – в центъра
на човешките гърди.

В моите гърди –
никотинова смола –
всяка нощ я кашлям,
за да достигна небето.

Напразно ли търся контакт?
Дали бръкнах в правилния щепсел?
Лемурката ми отвори обятия
и сърцето си – за мен.
Но аз съм с джендър на пришълец –
полът ми е малък и зелен.
Не разбирам землянските мачовци
и нямам щит
срещу перата на майките-харпии.

В гнездото излюпихме две прекрасни лемурчета –
индигова и кристална.
Гледат ме с огромните си рентгенови очи,
обвиват ме с шарените си опашки
и отлитаме.

Допираме челата си и ги притискаме.
Атлантида не е погубена.
Южният кръст изгрява над Витоша.
Прокълнати поети влизат през прозореца ми.
Заливат пръстите ми с чай.
Мъртъвци бродят сред гъски между гробове
и ядат череши.
Задушница е.
Една ягода с муцуна е заседнала

в жлъчката ми.
А на небето ще сме вечно
падащи
звезди.
Всички живи възкръсват в гнездата на щъркелите.
И се прегръщаме до болка.
Лисички по магистралите на хората.
Изгубени в тръните еднорози.
Щастливи пришълци.
Пипилотите
на остров Джомолунгма –
начинаещи
завинаги тужур форевър
малки принцове.

Щъркелите изтракват с клюнове
и пискат:

Не.
Няма да пореснем вече
никога.

Не.
Пънкът няма да умре.

Пух от пера долита от Хималаите
и пада като сняг в косите ни.

 

 

С КАМЮ В РЕЙСА

 

Мая ци халлал логос.
Не вярвам в постмодерн – мъртвата мръвка.

Всички живи души на планетата
са в треска от неоткритата още чума.
Всички убихме алжирец на плажа
и не плакахме за мама на панихидата ѝ.
Но само непогребаните крещят на свещеника
два часа преди гилотината.
Кой гледа отрязаните глави от звездите –
Абсурдът ли е или е Творецът?
Душите рибоптици от парадокс на Ешер
са заклани пред дома си в Славовица –
смерт поправ.
Най-злите същества във вселената се оказаха
по-скоро добри.
Само падналото
същество лети.

В рейса в пороя
клошарка пияница с мръсни торби
вони на чесън.
Бърчат нос и бягат по съседни седалки
няколко наследници на Влад Цепеш.
Последният разбунен човек
е заключен в смартфона си.
До задната врата Едип с очи-рани
щастливо свири на флейта
мелодията на Нокиа.
„Обожавам Достоевски,
защото е вярващ богоборец“ –
ми прошепва Камю от съседната
седалка.
„Всичко е добре. Всичко ще бъде на шест.“
– писа ми Сизиф. И запя:
Like a Rolling Stone

По нанагорнището на Цариградско
рейсът блъсна едно черно куче
и се вряза в мантинелата.
До Площад на авиацията.
Всички слизаме.
Искам да си извадя билета от джоба си,
но вадя подгизнало късметче от кафе.
И го подарявам на клошарката:

„Не съм виновен“ е mea culpa.“

 

Prends moi
Je suis a toi
Mea culpa

Тъ-тън-тъдъм

 5. 2018

ПОЕТ

 

Думите ми се давят
в собствените ми думи.
Спасителката на плажа
трябва да е като мис Марпъл,
за да различи коя е удавницата,
а коя – убийцата, която я дави.

 

 

СЪНИИЗПОВЕД НА ПЕПЕРУДАТА ЛИ

Коя истина е по- за вярване?

Ако не бях искрен,
нямаше да звуча толкова неискрено.
Ако не бях честен,
нямаше да ми се налага да лъжа.

Дали виждам истината,
защото съм луд?
Или съм луд,
защото виждам истината?

ВОЙНАТА НА СВЕТОВЕТЕ

 

Марсианците завладяха Панагюрище.
Една Джаба се разлива върху три столчета
в кафенето на хотела на Арел Медет.
Мутирали свини – прасета в космоса –
тъпчат багажа си в рейса за София.
Първият министър-председател Бобеков
е залят с бронз като Хан Соло –
не може да направи повече нито крачка.
Башибозукът повежда овци
и надува „Тигре, тигре“
пред вкаменената Райна Попгеоргиева.
Между турски сутиени и китайски бикини
мини-черешово топченце
– пукна.
Сред гвардия от разбунени призраци
броди последната въстаничка
– 90 годишна пенсионирана кранистка от БСП.
Кучката ѝ Мая е родена на 24 май –
скоро ще стане на годинка.
Дебел извънземен поп
с расо с герб на супергероя
Капитан Пайнер-планета
ми подава да му целуна пръстен
с лицето на генерала Б.
Музикалните фонтани свирят ария
от „Българския Индиана Джоунс“
и завършват с холограма на удавен пират –
Китов марш.
Роботизирани абитуриентки се редят
да целунат пипало на новия марсиански чорбаджия.
В къщата за гости на Буров всички обесени въстаници
разливат всяка чаша вино, която доближа да устата си.
Сами пускат лаптопа ми с концерта на Роджър Уотърс
– вселяват се в български ученички –
събличат се по черни фланелки
с надпис, който не разчитам.
Напълнили са главата ми и преливат от нея,
разкъсват черния ми дроб Прометей,
докато заспивам от татула им.
Не съм резистентен към червените марсиански бурени,
нито към призрака на Люк Скайуокър.
В мъртвешки сън сънувам:
Райна Попгеоргиева
си сваля черната си фланелка
и ми я подава –

RESIST.

Надписът ѝ е бял.

 

4. 2018

 

КАЛЧО

 

Имало едно време едно момче, което все ходело босо.
И майка му и баща му вдигнали ръце от него.
Оставили го на баба му и дядо му.
То много плакало.
Защото приятелката му била врана.
Имало едно време едно момче,
направено от кал, на което му сменили главата.
Така ли започваше приказката?
Когато ме направиха в родопската кал
майка ми и баща ми се събраха.
В родния дом на улица Шейново
ми вързаха мартеница на одеялото.
Изядох мартеницата.
Погълнах я цялата.
Баща ми ми удари фонтанелата в тавана.
Изядох фонтанелата, заедно с главата си.
Майка ми ме изостави, за да напише дисертация –
Започнах с дисертацията.
Погълнах я цялата.
Баща ми ме заведе на Слънчев бряг,
където ядохме суджук във фрегатата.
Започнах със суджука.
Поглъщах го целия.
Заедно с цигарите.
Братовчед ми се задави с маслина в Рила.
Колабира в кома в ръцете ми.
Изядох буркана с маслините.
Погълнах и комата.
Погледнах към Рила – нямаше я.
Коремът ми беше огромен.

Малко преди Олимпиадата в Москва
ме заведоха на училище.
Изядох директорката,
но класната стая излетя.
Свалих я с прашка, но уцелих
и космическата станция.
Погълнах я още летяща.
Чудесен беше и Георги Иванов.
И започнах със всестранно развитите чеда
на Людмила.
След дечицата, изядох и мира.
Живкова – прегоряла.
Яхнал пръчка,
така погълнах детството си.

Научих се да чета с Тримата мускетари.
Погълнах книгата. Издух се от мускетарите.
Казват, че съм имал другарчета. И врагове.
Изядох враговете. От ЦК не можаха да спасят другарите.
Все още бяха в корема ми,
когато през 1984 Христо Проданов замръзна
на Джомолунгма.
Знаете – не са го намерили.

Е те сега станах вече наистина Голем.

Влюбих се в една комсомолка,
докато копаехме картофи на бригадата.
Изядох първата си любов.
Погълнах я цяла.
На 17-ия си рожден ден получих
Самотата сред подаръците.
Изядох я с болка.
Поглъщах бялата ѝ тишина.
Преядох.
След артелното в казармата ми сервираха изпосталял студент.
Дадоха ми аудитория под мамута в юридическия.
Но започнах с аулата.
Каменните братя Георгиеви не бяха хич вкусни.
В кухнята на ул. Софийска комуна
готвехме новите възрожденци.
Изядох човешките права. Не дочакахме демокрацията,
но си лапнах от комуната. С хероина.
Глътнах ги заедно с народния театър, в едно с мавзолея
и с градинката.
Заедно със сладкарница Роза и с парфетата
налапах всичките си приятели.
Всички до един.
Бодат ме още шпагите им.

А сватбата на Калчо беше в пицария.
Изядох брака си.
После отидохме на църква
и с вино глътнах вярата си.
След храма
изхрупах и целия квартал, заедно с родилния дом
и акушерките и
заедно с майсторите, дома и домоуправителя.
Поканиха ме на работа в Баварското министерство.
Погълнах гроба на Мария Тереза и Мюнхен с джолан.
От вурстовете на министрите ми се догади.
След нос Емине и Иракли
изядох всички площади с млади хора в София.
В БАН наченах с доктората си,
а колегите бяха по-вкусни с банички.
Бил съм и в няколко университета.
На диета. И свършиха..
В Париж през 2006-та
Айфеловата кула я изядох заради децата си.
Латинският квартал добре вървеше с киш Лорен.
А с Лондон и Истанбул се справих по-бързо.
На връщане схрусках и няколко самолета.
През 2009 направих страхотна кариера.
Добре беше сготвена – и няма как да я забравя.
През 2010 вече бях огромен.
Добре че изядох и генерала Борисов.
След като се оригнах от България,
мисля, че ми предложиха да хапна и синя планета.
Но олигархическите копелета от десетте фамилии,
заедно с рептилчетата им
вече са изплюскали всичките ѝ ресурси.
Мезнах малко климатични промени,
мляснах съединените щати и руската федерация.
Но екосистемите им хич не ставаха.
Путин, Тръмп и обединените емирства
се ядват, но в съчетание с Китай и Бразилия.
Сега Мъск ми предлага друга планета –
добре зачервена е,
но съм хвърлил око на голямата и малката мечка.
Млечният път е вкусен в безлунни нощи,
но само с целувки.
Дадоха ми бъдеще и го изядох.
Върнах се вкъщи и домът ми беше опустял.
Глътнах хладилника, потърсих какво да ям,
но бяха свършили всичките ни мебели.
Пуснах компютъра си, но не издържах и го лапнах.
Във фейсбук пишеше, че в ЦЕРН са открили
как Калчо е изял дори и паралелните вселени.
Така беше – посолих ги с няколко изгрева.
След времето си хапнах и безвремието.
Огледах се и виждам само празно пространство.
Изядох и него, изядох и мрака след него,
Изядох и нищото и нищото след нищото.
Обхвана ме адски глад, но изядох и глада си.
След бъдещето не ми остана вече нищо за ядене.
Това ли е краят ми?
Поглеждам към точката, в която се сливат
морето и небето.
И тръгвам на там – и все вървя, и вървя
и не мога да я стигна.
Моля ви, моля ви,
пуснете Калчо вътре в хоризонта.
Дайте на гладните души невъзможното!

Лунното магаре излетя.

Със сълзи на очи целувам лунианците.

 

 

ЛИПСВАШ

 

Летищата.
Късат сърцето ми.
Болката –
чак до костите.
С пръст рисувам цветя по стъклото,
на което пише
„Скайп“.

 

 

АСЕКСУАЛНО МАЗЕ

 

Гарванът кацна върху микрофона.
Микрофонията бумти в ушите.
Напъвам егото си до дупка.
Камерата пада и се счупва
в женски крака с токчета и чорапогащи.
Мъча да отворя буркана.
Пищи цареубийска туршия.
Бъркам с лъжици.
Черпя с патешко сърце.
Трима поети са изпуснали децата си под масата.
Четири бебета лазят голи по сцената.
Вратата на клозета е от тежко дърво.
Отварям я, но по казанчето са накацали гарвани.
Зад бара трима бармани подписват
Истанбулската конвенция.
Джон Ленън се дере от тонколоната.
Крипъл ин сайт.
More and morе Never. More and morе Never.
Сърцето ми – проядено е от дървояди.
Стъклата стържат в гърлото ми.
Не без дъщеря ми!
Бурканът се затваря.

 

 

СМЪРТ В УНИВЕРСИТЕТА

 

Аз съм звезда в селския театър
на село Даръ-дере.
Изяждам лаврите си
в телешко варено.
Отлагам бенефиса си,
броя мухите,
фалшиво мънкам лебедова песен.
Играя Френското грозде в „Произшествие без куфар“ на Стратиев,
а винаги мечтаех да играя крушата Рагаца.
На края на пиесата Рагаца вече е стара круша,
освиркана от младата крушка Памела.
Не знам какво ме прихвана, че отворих Библията
над трупа на агент Ананас, председателят на АПК-то
и произнесох беседа за секса:
„Апостол Павел казва, че телата ни са храм Господен.
Всички ние сме ходещи църкви, построени от протеини.
Красотата ни е неземна.
Страстта ни към Божията красота
се нарича „секс“.“
Последно правих секс в главата си
с една студентка от първи курс преди шест години
във фейсбук.
Храмът ми запустя в тъга като старчески дом.
В джамията на склона протяжно пеят мюезини.
Пророкът Мохамед е казал, че който спаси човек,
спасил е цялото човечество,
а който убие човек е убил всички хора.
След чаша бучиниш парализата е неизбежна.
Устните ми все още са в течността на горчивата чаша
и се колебаят дали да се отворят.
Убил ли е всички азове,
този, който посегне на себе си?
Подписах хонорара за магистърска програма
в кабинета на великия магистър.
Извадих острието на химикалката и го забих
в сърцето си.
Изпратих любовта си в чужбина.
Сега потомците ми ще живеят уни-кално.
Вино потече от лаптопа ми по сцената.
Виждам Сократ и Платон
да аплодират прави в публиката.
А аз съм
уни-убит.

 

 

ПАТРИЯ

 

При плагиатството си
от Дисни са пропуснали,
че в оригиналния български филм
планетата на съкровищата
е засмукана в черна дупка.
Аз съм анимационен преподавател,
досущ като жабока Боко.
Доктор Кански, заседнал във времепространството.
– Сега миналото ми се намира в бъдещето.
Д’еба и черния знак!
Заседнал завинаги
в трети март 2014-та,
когато
песента на Валя Балканска
падна от „Вояджър“
върху астероид в съзвездието „Лебед“.
Язък, че българите
сме открили космоса!

 

2. 2018

 

СВЕТЛИННИ ГОДИНИ

 

Изморен съм.
Кожата ми се разтича с разтопен восък.
Мачкам в главата си втвърден пластилин.
Размазвам се върху палачинка в креслото.
Слушам „Форевър йанг“ на Алфавил.
Мисля.
Някога мислех за първи път
и небето беше алено.
Сега мисля за втори път
и хладилникът ми се клати досаждащо.
Изморен съм.
Някога вярвах за първи път
и изгревите гърмяха в очите ми.
Сега вярвам за втори път
и чери доматите ми се търкалят до кофата ми за боклук.
Не съм я уцелил.
Изморен съм.
Сега ще се надявам.
Някога се надявах за първи път
и снегът по Витоша бляскаше –
слънчевите зайчета се гонеха навсякъде.
Сега се надявам за втори път
и релсите на трамвая са ужасно кални.
Единицата идва след 23 минути.
Изморен съм.
Сега е време да навия ентусиазма.
Да дай дай ду ит.
Някога действах за първи път
и всички дървета танцуваха
и ми пращаха листа,
стотици негърчета се смееха във вятъра.
Сега действам за втори път
и фасът ми прогаря мартеницата ми,
кичур коса остава в ръката ми –
изпуснал съм го.
Изморен съм.
Отпускам се. Тишината
ме успокоява
като аулин за зъбобол.
А някога обичах музиката
да клати огледалото ми
и басовете да удрят в корема ми.
Изморен съм.
Някога обичах за първи път
и краката ми се подкосиха.
Спънах се и паднах на тротоара.
Сладкото в хладилника – опитвам го.
Опитвам се да се изправя.
Опитвам се.
Опитвам се да обичам.
За втори път.
Но втори път не идва.
Втори път няма.
Усещам как се стоплям за първи път,
как се сгрявам, виждам
отново теб, отново децата си,
отново любимите си приятелки
и приятели
и отново песента на Алфавил в тонколоните
и отново същото кокиче пред входа ми.
Ти си играеш с невидима топка в леглото.
Младостта обещава отново торта за 23-тия ти рожден ден,
ти си отново влюбена,
ти си отново си момичето, прочело за пръв път „Граф Монте Кристо“, изяло всичките бонбони на майка си,
пиратката, която ще отплува на околосветско пътешествие,
и отново дъщеря ми прохожда за пръв път
и гони слънчеви зайчета в детската стая
и отново за пръв път те чувам по телефона в родилния дом, отново родила за първи път.
Креслото ми отново ми се усмихва обещаващо за пръв път.
Топлина отново полазва в гърдите ми –
И чухалчето отново се радва на нощта и гука
и под падащите звезди на морските скали
целувката отново става първа,
кръвта от коляното ми – първа кръв,
и Нина Симон за пръв път пее тази песен,
блъска се в шума на вълните.
Някой чувал ли е вълните за втори път?
Ти изобщо не си тук.
Ти си в друг креват –
в кревата, в който за пръв път целунах гърдите ти.
Обичам те,
Ти четеш припряно.
Ти загасяш лампата.
Ти спиш неспокойно.
Но още завивам ангелчето, завито под кожата ти.
За пръв път.
Стивън Хокинг умря вчера
и остави светлинни години в коридора ни.
Облягам се на креслото.
В двете си ръце неволно държа и люшкам
две невидими бебета.
От хола до спалнята е безкрайна Одисея.
Но тази вечер знам, че ще се усмихна,
когато видя клепачите ти.
Обичам те.
За първи път.
Защото втори път
няма.

 

 

 

ПОАРО

 

Шерлок в тресавището.
Давя се. Петно.
Сивите клетки имат малки ръчички.
Ако не се смеят, не плачат, не прегръщат –
парализират се, давят се
в паник-тиня.
Тиня по обувките ми. Изход. –
Да се науча умът ми да бъде ръце –
да реже лук –
голям праз –
под диафрагмата ми –
вън от блатото –
тъжно куче.
Сълза. Капна.
Върху най-превъзходните
мустаци
в Европа.

 

 

ЗАЙЧЕНЦЕТО БЯЛО

 

Аз съм музикален инвалид.
Баща ми винаги ми е казвал,
че няма да се науча да свиря на китара.
Всички ми казват, че нямам чувство за ритъм.
Понякога сънувам неземна музика.
Събуждам се и не мога да я уловя.
Изплъзва се между пръстите ми.
Веднъж сънувах цяла симфония.
Събудих се и не можех да си я спомня.
Остана ехото ѝ.
Опитах се да го набутам в буркана – в римите на стихотворение.
Всичко ми звучеше много фалшиво.
Изпях „Зайченцето бяло“.
Не можех да понасям приказката за дядовата ръкавичка.
Като малък.
Не искам да имам такъв дядо-садист,
който убива добрите мили животинки,
намерили подслон в ръкавичката му.
Петър Ступел умря в мизерия.
Почти никой нямаше на погребението му.
Винаги съм бил наивен.
Най-обичам очите на сърничката
и на зайчето му станало кофти.
Обожавам светулките.
Винаги закъснявам.
Обичам да ми казват, че съм луд и наивен.
Това е, защото съм бяло.

 

 

 

 

МАНИФЕСТ НА ПОЕТИЧЕСКИ НУЖДИ

 

 

Посвещавам и благодаря на човеците от Нова асоциална поезия

 

 

 

Не купувай, не продавай, не кради,
обработвай собствената си градина
без гмо и сурогати
в органично писане.
Стихотворението трябва да е организъм,
но е много неприятно, когато ти опоска хладилника,
когато хърка, когато си поти
и когато се мъчи
в тоалетната.
Превърни етиката си в мисъл,
за да не си запек.
Мисълта ти да поражда силни чувства –
иначе е разстройство.
Силно чувствай истината
и преди да я повърнеш,
пий само от мечтата.
Но ако искаш наистина да си истински –
обичащ –
е по-добре да изпееш „Зайченцето бяло“
в банята.
А тук сме да се забавляваме.
Гарвани, радвайте се и се веселете!
Не сме родени да сме гипсови джуджета.

 

 

With the lights out, it’s less dangerous
Here we are now, entertain us
I feel stupid and contagious
Here we are now, entertain us
A mulatto, an albino, a mosquito, my libido
Yeah, hey.

 

КЪЩАТА Н ГРЕХА
На Васил

Един паяк лази по иконата
Капка влага се стича от окото на Богородица
капва върху картичка от Филипините.
Цигани редят сергиите си пред портата.
Мирише на мухъл.
Коледа е.

В РИМИ

 

Пиша в рими, защото мисля в рими.
Разрушавам римите, защото мислите ми ме задушават.
Пиша дълго, защото резюметата ще довърша отвъд.
Не спазвам стъпка, защото чувствата ми са пияни.
Не мога да пиша бял стих, защото всъщност съм негър.

Като малък най-мразех да манифестирам.
А обичах боза и тригуни.

Обичам да оставям чашата на ръба на масата.

През 91-ва пропуснах купонната система.
Обичам само купони, в които приятелите се разкъсват от прегръдки.
Пропастите ме зоват да се хвърля.
Не понасям дрехи по себе си.
Мълча, като ме питат, крещя, като мълчат.
Обичам да се целувам на площада.
Ради ми казва, че съм неистов.
Какво е последното ми желание?

Без невъзможното ослепявам.

Обичам паднал самолет в поляна сред крави,

в който всички се целуват

навсякъде.

 

ОТВЪД ТРУПОВЕТЕ

 

Сушата е гробището на делфините.
С бясна засилка скачам обратно
в морето.
Далеч, далече от тела, разчекнати на слънце
по пясък върху гнили миди
и рачи скелети.
Гмуркам се шумно и радостно,
в живата вода, където раците, попчетата, афалите,
калканите, мидите и дори медузите възкръсват,
преродени от отвъдното зад сушата,
оставям зад гърба си гробниците
и за половин час поне съм

 

отново сред живите.

 

БЯЛО

 

Бяло, бяло, бяло…
Някой идва в 4,
а някои гълъби
са бели,
също като
снега.
И те не се познават.
Това го пееше едно момченце под прозореца ми. Току-що.

 

 

БРЕКСИТЯ – стихове от Петър Канев от декември, 2019

БРЕКСИТЯ

Островите на душата ми потъват.
Риби се гърчат от липса на сол.
Останал е само малък остров
да стърчи като балък – на него
Камелот, опакован
в найлонови пликчета.
Вътре Артур е сам – в пет следобед –
кръглата маса е мръсна от чедър и
няма кой да измие граала в легена
с приборите.
Журналистката Гуинивър лежи мъртва и изнасилена
до стадиона на англите на Пендрагон.
Всички рицари са удавени в прилива –
само Пърсифал е отплавал по еразъм
в земята Ес, но
е блокиран от жълти жилетки
в Парижкото метро.
Комендантът на стачката Ланселот
крещи на вавилонски в рупора,
но езерото му е източно и пресъхнало
в полите на Витоша,
а сарацините са подпалили Айфеловата му кула
с петролеум.
Добрият крал лайква това по фейсбук,
но вън синът му е обсадил двореца му
и му иска импичмънт
с армиите на Маб,
бежанка от потъналия Авалон.
Последният брит казва нещо на уелски,
но Мерлин е заменен от корейски робот
и никой вече не го разбира.
Нимуе властва навсякъде в мрежата
и в айфоните на селяците
са останали само
виртуални спомени
от животи
и животни.

Джон Дън остана сам
и вътре в себе си затворен –
в гърдите ми.
Сърцето ми е босо на летището,
арестувано за свръхбагаж за
три бутилки радости
в писма.
Океанът реве в ушите ми
и обсипва очите ми
с пръски кал на
талази –
надвисват над мини-телецето ми –
дигите ми преливат
и водата на миналото
залива хотелите по брега ми
и сипе в атлантическа пяна
малки като топлийки –
приятели –
не знам дали са живи
– все още чакат виза на опашка,
за да ми дойдат у дома на гости
в китайския квартал,
където младите са под запор,
умът е уволнен,
парламентът е на метадон,
а страста – мъртва
безработна клошарка
в канавката
на Бейкър стрийт –
каубойски патрули от апаши
руси агитки крещящи
на руски
олигарси
арестуват
чувствата ми на Уотсън –
– прасета, заразни
от книгите на либераста Шекспир,
но две избягали близначки циганки
все още се укриват
от бобита с лица на Сталин
и ги издирват луднали в Лутън
да депортират
– обичта ми,
задето е от ИРА –
и любовта ми,
защото е от Изток
южна
европейка –
всяка нощ
застинала
пред изхода
на гейт,
където
времето
замръзва
в ступор
всяка нощ
– не мога да помръдна,
ръката ми – българка –
безкрайно и безкрайно
се спуска към бравата,
но часовата разлика я връща
в Югославия
на прага на живота
на нелегалната гемия
от Саутхемптън,
претъпкана догоре с бежанци
от себе си –
дълбоко под водата,
където малката
Ламанша реве
като пияна римска ромка
и заедно с всички оцелели
духове от Куба –
цунамита от Фукушима
и емигранти от Чернобил
пълзим към изхода на ферибота
и в трюма на потъналата съвест
седим и чакаме

по турски

лятото

през януари.

 

71230358_2386471115003447_4819287222639394816_n

ЦАРЕУБИЕЦ

Аз съм Гай Фокс.
Всяка година ще ме изгарят жив
на клада през ноември,
поне докато Англия е монархия.

hughembed

ЛОНДРА

На входа на автогара Виктория
стърча –
пуша цигара
до позеленял от студ
пакистанец
или кюрд
или иракчанин
с мустаци.
Гледаме празно
в закованите прозорци
на изоставен цех
на Дикенс
в ремонт – с жълти жилетки
цветнокожи мъже се спускат
от скелета –
Мъглата хапе до бъреците –
и ближе сърцето
като езика на Саурон –
съобщава автобуса
– Лутън.
И изведнъж
всички рейсовете едновременно
отварят врати
и тълпите се изсипват
и заливат площада и улицата –
жълти, черни, кафяви, червени –
цветовете им изчезват бавно –
всички прибледняват

 и избеляват
до сиво
Вкочанени и
Мумии –
препаринани
крачат –
В посока – само една –
-вървят в прогрес,
да подминат Кенсингтън
и гроба на Даяна
и двореца,
до
последната си дестинация
на експонати
в Британския
музейко.

Затварям очи – за миг –
и после се обръщам
към пакистанеца
на ум: – Ей пич,
Кааа-кво праиме ния тука –
Лъжат ме, че съм от рода Грейсток –
-не, не, ние сме деца на екватори –
виж ей го – там –
– лети –
родителят ми –
– маймуната –
лети от клон на клон
в Хайд парк,
катери се по високата църква
до Ройъл Албърт
и с див скок се мята
върху златния монумент
на принц Алберт
–         затварям очи
–         и летя след него –
–         Татко, татко, у-у у-у
–         Стигам го
–         Висим над парка
–         Вкопчени в мрамор и злато
–         задушаващата помпозна грозота
–         монумента
–         Но главата му клюма
–         Поемам я в ръцете си
–         У-у у-у – не си отивай – плача – плача
–         У-у у-у – отвръща той – заглъхващ тон –
–         И очите му гаснат
–         Простреляни от празните дула
–         в очните кухини
–         на минувачите…

 

245961528

ТУМБЕРГ

 

В борбата

между позитивното и негативното,

позитивното ще победи,

но само посмъртно.

 

75650526_1369590779874102_362633859851878400_n

ЧАЙНА В КАРДИФ

 

Христос обича
всички вещици,
защото обича всички хора,
които са себе си
и защото обича кардамон
с уелски кейк,
когато вали дъжд.

Те може би не го обичат,
но той обича да чете на келтски
книгите им за билките
и не обича превода на Библията
от ловеца на вещици –
английският крал
на този свят.

Сред изсушените билки
сред стъклениците с отвари
котешки нокът, змийска отрова,
жабешки крак
миризмата на книги
на стари греди, талпи,
бяло дюшеме,
картини по стените
смеят се
усмихват се
на картичките
лъжичките звън звънтят
в чашките
– топло е уютно – но не печка –
дъх във въздуха – дъждът барабани –
и ние сме всичките там – сгушени –
усмихнати –
устните се отварят – дишат –
глътка щастие –
но не – нещо още –
дъждът е само за малко,
но няма да спре
никога –
аз няма да си тръгна –
от тази маса, от тази стая –
-от тази чаша –
завит във вълнен елек чайник –
няма да изстине –
и чаят ще е топъл
винаги
завинаги –
оставам –
няма да си тръгна
никога
оттук.

74662503_435669500662355_3927115454610407424_n

 

СКОРПИОНИ – стихове от Петър Канев от есента на 2019 г

Je suis un nègre

Хаос, от който се ражда звезда…

О, бедни, бедни Йори,
какво стана с опашката ти?
Къде е тортата ти с розова захар?
Защо не умря при Гредетин?

Токът изгори
Петер
Холандеца.

 Пикая камъните
от сърцето.

 И Всичкото,
което ще издам
от тайната –
е в нулев брой:
за романа без четене:
– неотразим –
– неотразен – неотразяем.

 

ПРЕМЪЛЧАНОТО

 

В нула часа

страх ме е от образа ми

в огледалото…

Тишината вали в прозореца,
като бяла надежда до мен…

Тишина, тишина …

 Аз съм…

… некромант мидуиум.
На дланите на двете ми ръце
изписано е: М.
Мога да викам призраци
през огледалото нощем,
всеки път, когато
премълча.
Ти си хиромантка медиум.
На дланите на двете ти ръце
изписано е: М.
Можеш да викаш духове
през прозореца денем,
всеки път, когато
премълчиш.
Ние сме врачи медиуми –
трябва да се крием от лова
на вещици:
на дланите на четирите ни ръце
изписано е: М.
Можем да викаме души
в дома ни,
всяка нощ и ден, когато
замълчим.

Всяка премълчана дума в нас
извиква призрак.

Ти премъча “Осъждам те”
и всичките осъдени на смърт
нахълтаха в дома ни –
върволици от обезглавени
в Париж на гилотината
и няколко обесени въстаници
от април 1876-та
се настаниха в гардероба ни –
размахват примките си
и чакат
ракия.
А в детското креватче влязъл е
Горуня.
А после погледът ти се изпразни
като очите на отрязана глава.
Когато те посрещах в коридора,
аз премълчах: “Защо очите ти са празни?”
И “Не ме ли обичаш повече?”.
И всичките млади Вертеровци,
души на всичките самоубийци
от любов
изпълниха дома ни –
увиват, плачат и на колене се молят:
“Обичай ме, обичай ме! Отново!”
и исках да ти кажа: “Изревнувах те”,
но премълчах и
всичките Отеловци в света
и всички мъртви Дездемони
нахълтаха в кревата ни
да се душат там всяка нощ,
а в печката ни влезе Яворов,
в пералнята ни – Лора.
А исках да ти кажа, че човек съм,
че слаб съм, грешен и простих
и извинявай, но…
пръмлачах –
и всички хора влязоха –
сега в дома ни е
стълоптоворение –
не можем да намерим празен кът
от призраци.
Едни се карат, други стрелят на дуел,
а някои кроят войни, а други – вечен мир.
За всяка премълчана моя дума
започват да умират нови хора
и идват вкъщи духове без упокой,
а всяка премъчана твоя дума
повиква вкъщи призрак на добро животно.
И става нетърпимо –
Искам да извикам: “Осъден съм на смърт”
и да приключи всичко
– избягвам на балкона –
гол заставам на простора – зад чаршафите ни –
като призрак –
и искам да извикам: “Тишина! Мълчание!”,
но духовете на духовното ме щипят
– хванали са ме между краката,
изнасят ме навън и хвърлят ме в прозореца –
политам към асфалта като дреха
но в миг увисвам
във въздуха за малко –
левитирам – не –
някой ме прегръща –
затворил съм очи –
дали това си ти –
дали е моята прабаба врачка –
или правнучето ми,
още неродено?

Не съм роден.
Не съм роден от майка.

И време е да се родим сега.
За да изпълним
Смъртната присъда.
И всеки миг, останал преди нея.

В дома ни днес навлизат
бели ангели.

А аз вися навън.
Извън простора.

 

ГРЕШКИ В ЕВОЛЮЦИЯТА

Човек се ражда в мъки
и умира в мъки,
Защото е специален –
създание, което
не бива да се ражда
и не трябва да умира.

 

ПИЯНИЦА

Сутрин в делириумен трескав
полусън
отварям клепачи,
но очите ми са пълни
с марсианци.
Ръцете ми треперят и се питам:
Какво пих вчера?
Какво съм пил 40 години?
Коктейл Надежда?
Метил Самозаблуда?
И ето – една сутрин осъзнаваш
и си казваш:
От 18 години
наливах се
в пробита каца.
Единствена вода,
която има смисъл
да наливаш там
е любовта –
звукът на течността,
шуртенето, ромонът
стопля
сърцата на присъстващи
и минувачи.

От дупката
прокапват
капки

кръв и вино.

 

НУЛА НУЛА

ID
Плюс и минус правят плюс.
А нула и нула – нула – мен.

В седми клас доказах на дъската
Питагоровата теорема
по друг начин – Тагор без пи –
и другарката Цонева
ми писа пет.
А трябваше да ми напише нула.

 

ПРОФЕСИЯ

Аз съм разкачен тролей.
Пътувам към УМБАЛ СБАЛ МОН
МОН НАЦИД НАЦИ ГЕНОЦИД СКОПУС
Крайната станция за скопяване
на нацията
в мрежата на науката
на неуките.
Свалих си тирантите
и гащите ми паднаха.
Сега не съм вързан вече
за линията
и мога да ходя,
където си поискам.
Тръгнах за Самоков
със смъкнати гащи.
Батерията ми ще издържи
още 23 минути.
По жицата се редят
стотици бели лястовици.

Приятели, Африка ни чака.

 

Despair and deception
Love’s ugly little twins
Came a-knocking on my door
I let them in
Darling, you’re the punishment
For all of my former sins

I left love in

 

I LEFT LOVE IN

Без нула броня

Светлината грейва във вашите гриви
също като Христос от луната
като Христос от планетите и звездите
и със звънък глас тихо запяха:
„Днес е часът, в който магаретата виждат
ангелите,
днес е часът, в който магаретата носят
на гърба си
Спасителя.

И-а! И-я!

Ние сме!

1:0

Любовта в леглото
до мен спи –
орлица
нощем –
горда
топла
лъвица –
грифон –
сутрин
в пет
чувствам
крилата му
как бият
в пулс,
прибирам
плавниците си
и пипалата си
и свивам се
и притискам се
в тялото му…

– сънувам:

Морският орел се стрелва
към повърхността
на огледалото
вода.
Делфинът литва в скок
нагоре – към слънцето.
Две вълшебни параболи и…
се прегърщат и целуват
в мига
на безкрая
намига
вселената
на раждането
космос.

Зад Аполонията, на брега на улица
Джулай
в Созополис
застинал е Анаксимандър –
очите му следят на 1 юли
слънчевия
апейрон
– недостижимото –
– непостижимото

– целувката

– на слънчевите

– зайчета.

 

ЧЕРНА ВДОВИЦА

Сърцето ми умира да танцува
с пяна на устата –
гърчи се в неистов суинг
в краката ми.
В неделя
аз съм вдовица
на сърцето ми.
Затворена завинаги в клиника
Любов и Брак.
Понеделник:
по коридорите извратени лекари
се гаврят и експериментират
с децата ми –
не мога да напусна –
искам да ги изведа от тук,
а нямам лист от визитация
и всички доктори са
призрачни.
Рецепционистки без глави
надраскват картона ми
с черни кръстчета
– паяци.
Във вторник: лутам се по коридорите
и само виждам тук-таме останки –
– снимки от децата и сърцето ми.
В сряда: вече почти не съм тук,
но още вързана съм за системата.
Всеки четвъртък на свиждане идва
Партньорът ми – носи портокали –
Дали ме е зарбравил?
Или е простил?
Или е забравил?
Или е простил?
Голямата ми, истинска
любов неистово танцуваща
до пяна
на устата –
Но още само сутрин…
Още ден…
Година…
ден – и пулсът ми ще спре.
В съня ми в следсмъртната кома
две бели същества
ще кажат:
Спасена е.
Простено й е –
Просто –
много,
много,
защото много

е обичала.

И призрачната болница
ще се напълни –

– с ангели.

 

 

12 РИБАРИ

Стиховете просто съществуват.
Аз не ги измислям,
а просто ги ловя като риба.
Безсмислено.
Дори не мога да ги попържа.
Гемията се наклони от риба
в мрежата от лявата страна на борда,
където върху водата е стъпил
спасител, когото
само рибарите го виждат.
А всъщност е необходима
само една единствена риба,
за да се изхрани
човечество.

 

ЧОВЕШКИ СВЯТ

Нищо не е, каквото изглежда.
Дори не е каквото е…

 

ПО АРИСТОТЕЛ

(Етос, Патос и Логос)

 

БЛЯСКАВ УМ

 

Който е с блестящ ум

на 11-годишен

в старо тяло

не е нормален,

до късогледство недораснал

като епилептиците

не може да спре

да вижда

всичкото.

 

Има ли по-голямо изтезание?

 

 

ВИСОКИ ЧУВСТВА

 

На върха, на който глетчерът

не се топи от климатичните промени

блясъкът на слънцето в леда

така опожарява сърцето,

че в шемета

изглеждам на всекиго

хладен и отчужден

като замръзналия труп

на Мелъри.

 

 

НРАВСТВЕНОСТ

 

Нравите ми – мръсни, диви и нескопосани.

Маймунски. От гората.

Така и не се научиха да държат вилица.

Не подлежат на възпитание.

Останаха си от гората

завинаги

честни

като рис.

 

 

ФИЛОСОФЪТ

 

На гръцкия пазар

един шиптър

балканджия

албано-македон,

вместо да прави далавери,

долари

или да върти бакалия,

взел, че почнал да мисли.

Оказал се толкова потентен

в това,

че завинаги го начукал

на света

 

със Шериата.

 

 АЛЕКСАНДРИАДА

(Триптих)

 

ДА ТИ ПРЕГАЗИ СЛОН КОНЯ

(поуки за преподаватели)

 

Когато преподаваш философия

на фуражки или шлемове

последствията може и да са трагични –

нескопосана глобална диктатура във Вавилон

за народите

и афганска сватба

и смърт от алкохолизъм

за младите

диктатори.

 

Пор се крие

някъде.

И излиза.

Винаги.

И във всичко.

 

 

НЕВИННОСТ

 

Кой накрая го отнася?

Буцефал –

– поразен и разпорен.

 

 

ПРАВИЛНИТЕ ВЪПРОСИ

 

Невинните –

винаги ли

ядат

месото

на осъдените

на смърт?

 

 

СКОРПИОНИ

 

На Пейчо Пейчев

 

Черна калинка влезе през прозореца.
Хоризонтът приближава – тъмен. Трака. Пръска –
кръв мастило в облака.
Атланти се давят под Перловска.
В струите танцуват уейв призраци.
В капка дъжд чувам смеха ти.
Сълзят ангели.
Водата е Христос – отново разпнат.

 

Петър Канев,  2019

72565823_694409701051352_9103645403957428224_n

 

 

 

 

 

 

 

 

Поетичната книга “Малки ръчички” от Петър Канев днес излиза от печатницата!

“… и аз хвърча с ума си след конете –

измислени са – значи е добре!

Посените зърна и семена покълват.

Измислените приказки се сбъдват.”

 

Вълнувам се! Книгата ми вече е отпечатана и всеки момент ще я взема от печатницата. Най-после отново ми се случва нещо за първи път! Времето навън е мрачно, а светът ми е цветен. Като препрочитам текстовете ми в проза си казвам – какви ти “малки ръчички” – написал съм ги с краката си! Можеше да са много по-добре. Обаче не е така за някои от стиховете и рисунките ми – там са и едни най-хубавите неща, които съм извадил от себе си – и много се радвам, че най-после мога да ги споделя!

 

Последна възможност да заплатите книгата си предварително! По всичко изглежда, че незакупените още бройки много бързо ще изчезнат.

По банков път – Сметкодържател Калин Младенов Ненов IBAN BG13ESPY40040019227153; BIC: ESPYBGS1. Основание – закупуване на книгата “Малки ръчички” от Петър Канев

По easyPay – Кажете, че пращате превод към ePay микросметка. Сметката е регистрирана от: Калин Младенов Ненов, имейл poslednorog в gmail-точка-com, клиентски номер (КИН) 2603169422. Сърдечни поздрави!

 

 

СВЕТЛИННИ ГОДИНИ

 

Изморен съм.
Кожата ми се разтича с разтопен восък.
Мачкам в главата си втвърден пластелин.
Размазвам се върху палачинка в креслото.
Слушам “Форевър йанг” на Алфавил.
Мисля.
Някога мислех за първи път
и небето беше алено.
Сега мисля за втори път
и хладилникът ми се клати досаждащо.
Изморен съм.
Някога вярвах за първи път
и изгревите гърмяха в очите ми.
Сега вярвам за втори път
и чери-доматите ми се търкалят до кофата ми за боклук.
Не съм я уцелил.
Изморен съм.
Сега ще се надявам.
Някога се надявах за първи път
и снегът по Витоша бляскаше –
слънчевите зайчета се гонеха навсякъде.
Сега се надявам за втори път
и релсите на трамвая са ужасно кални.
Единицата идва след 23 минути.
Изморен съм.
Сега е време да навия ентусиазма.
Да дай дай ду ит.
Някога действах за първи път
и всички дървета танцуваха
и ми пращаха листа,
стотици негърчета се смееха във вятъра.
Сега действам за втори път
и фасът ми прогаря мартеницата ми,
кичур коса остава в ръката ми –
изпуснал съм го.
Изморен съм.
Отпускам се. Тишината
ме успокоява
като аулин за зъбобол.
А някога обичах музиката
да клати огледалото ми
и басовете да удрят в корема ми.
Изморен съм.
Някога обичах за първи път
и краката ми се подкосиха.
Спънах се и паднах на тротоара.
Сладкото в хладилника – опитвам го.
Опитвам се да се изправя.
Опитвам се.
Опитвам се да обичам.
За втори път.
Но втори път не идва.
Втори път няма.
Усещам как се стоплям за първи път,
как се сгрявам, виждам
отново теб, отново децата си,
отново любимите си приятелки
и приятели
и отново песента на Алфавил в тонколоните
и отново същото кокиче пред входа ми.
Ти си играеш с невидима топка в леглото.
Младостта обещава отново торта за 23-ия ти рожден ден,
ти си отново влюбена,
ти си отново си момичето, прочело за пръв път “Граф Монте Кристо”, изяло всичките бонбони на майка си,
пиратката, която ще отплува на околосветско пътешествие,
и отново дъщеря ми прохожда за пръв път
и гони слънчеви зайчета в детската стая
и отново за пръв път те чувам по телефона в родилния дом, отново родила за първи път.
Креслото ми отново ми се усмихва обещаващо за пръв път.
Топлина отново полазва в гърдите ми –
И чухалчето отново се радва на нощта и гука
и под падащите звезди на морските скали
целувката отново става първа,
кръвта от коляното ми – първа кръв,
и Нина Симон за пръв път пее тази песен,
блъска се в шума на вълните.
Някой чувал ли е вълните за втори път?
Ти изобщо не си тук.
Ти си в друг креват –
в кревата, в който за пръв път целунах гърдите ти.
Обичам те,
Ти четеш припряно.
Ти загасяш лампата.
Ти спиш неспокойно.
Но още завивам ангелчето, завито под кожата ти.
За пръв път.
Стивън Хокинг умря вчера
и остави светлинни години в коридора ни.
Облягам се на креслото.
В двете си ръце неволно държа и люшкам
две невидими бебета.
От хола до спалнята е безкрайна Одисея.
Но тази вечер знам, че ще се усмихна,
когато видя клепачите ти.
Обичам те.
За първи път.
Защото втори път
няма.

 

 

В НАЧАЛОТО

 

1977-ма, август, на Преображение

в двора на болницата във Варна

съм излязъл с баща ми.

Иглите на системите стърчат от китките ми, докато

седнал на пейка

прерисувам носа на Исус Христос

от книжката за Кирили Методи.

Дъждът отново руква внезапно,

откъсва листо от върба

и го запраща в дланта ми.

„Щастие, нещастие, път, писмо, любов” – казвам.

„Това не е акация, това е плачуща върба” – отвръща ми баща ми.

„Ясно. Значи е само писмо” – казвам.

И започвам да чета от листенцето.

Дъждът се усилва и трябва да се приберем в болницата.

„Това лято дядо Господ много силно пишка” – казвам.

„Бог не съществува. Вали от изпаренията в небето” – отвръща ми баща ми.

Гледам го с подозрение.

Стискам листенцето в ръката си.

Разбира се, че не му повярвах.

Че кой тогава ми праща писмото.

 

 

 

“Давно и неправда” – Софийска история от януари, 1988 г. (от книгата “Малки ръчички” от Петър Канев)

Между 1988 и 1990 г. част от съучениците ми се събираха на „Космос“ – там ни правеха истинско капучино с пяна и с канела. А когато нямаше пари за капучино, се нареждаха в дълга върволица по бордюра до градинката на НДК с лице срещу „Космос“, а при хубаво време – понякога и на фонтаните. Бях се пристрастил да минавам оттам вечер: да видя кого ще срещна и дали ще се изненадам – хубаво или лошо. Кафето и „Космос“ ми липсваха най-много, когато заминах на заточение в казармата в Нова Загора. А когато се завърнах след години, „Космос“ вече не съществуваше.

Не знам какво и доколко съм говорел аз самият, но обичах да слушам разговорите на съучениците ми, седнали на бордюра. Един разговор съм запомнил много ясно. Може би си говореха Лъчо и Перо от по-горния випуск, но не съм сигурен вече – спомените избледняват и изчезват. Единият споделяше на другия идея за сценарий как да започне филм. Трябва да е било покрай вдъхновението от кинопанорамата. Помня първата картина от този въображаем филм много добре – врязала се е в съзнанието ми, макар че не знам защо. Ето как започваше сцената: В града вали дъжд. Камерата показва в далечен общ план улиците и постепенно се приближава към фигурата на млад мъж, седнал на бордюра на тротоара в дъжда, без да се крие с нищо от усилващите се едри капки. Постепенно се вижда, че държи нещо в ръцете си. Бял лист. И пише. С писалка. С мастило. Дъждът шурти вече като из ведро. Мастилото се разлива и буквите се разтичат по белия лист и изчезват. Но мъжът продължава да пише.

Това сигурно съм аз.

януари, 2019 г.

*

А през януари 1988 г. написах:

Само студеният вятър духа някъде над блоковете. Майка ми се кара на брат ми. Мони пие кафе в „Космос“. Зомба търси цветя на пазара. Лили пресилено и неестествено се смее в компанията на кравайци. Любо Мазния рита една мъртва котка. Веси си слага червило. Съни търпи шамарите на лудия си баща. Паякът се разкарва със Слона из празните кални улици. Пъна надига вече втората бутилка. А на булевард Христо Смирненски  тълпата се реди на опашка за някаква нова риба. Това ли искаше да ми кажеш, Господи? Кажи, това ли искаше да ми кажеш? Затова ли те сънувах?…

НАШИЯТ СНЯГ
(песен на ПЕНА)
Бавно топи се първият сняг
светят бездушните лампи
Някакъв тих и отминал луд глад
Пълни с безличие чанти
Хладните погледи впиват се в мен
зъзне студът във сърцата
празни очи търсят някакъв плен…
Нищо. И празният вятър.
Сухите думи пързалят се пак.
Сухият сняг. Ранна зима.
Лампите плискат студения мрак
чувствам, че нещо отмина
Неуловим идва топлия зрак
за да попие в земята
Космосът в
Космос;
застинал стар влак.
Нищото. Празният вятър.
Кой ще запали в очите ти лъч?
Кой ще разлее кафето?
Кой? Само ти, ледена пръст?
мърдат се бясно ръцете.
Кой ще запълни празният лист?
Кой ще размърда лицата?
Кой ще запали огънят чист?
Нищото? Празният вятър?
Чувствам надвиснала пропаст на мен
Чувствам се мокър и празен.
Кой ще разклати света замразен?
Моят часовник омразен?
Нека не схващате мислите пак.
Вятърът духа в лицата.
Сякаш изчезнал е спрелият влак.
Тук е ненужният вятър.
Времето плисва се, става на лед
и не тече по-нататък
само студа заличава навред
огън, лица, топлината
Пясъкът литва безсмислен и сух
всичко изчезва с лицата,
Само остава да тлее сънят…
Нищото, празният вятър.

Малки ръчички-финал_Page_020
ПЯНА
(песен на ПЕНА)
Долу в морето
луната ще свети
и ще преглъщаме
светлини,
и в своя полет,
от пяна поети,
ще се превърнем
в разбити вълни.
И за да кажем на морската пяна,
че я желаем и в наш’те сълзи,
ние ще влезем в недрата ѝ само,
а в кръв морето ще търси
борци…
Няма гора – само сухи дървета.
Няма огньове, а пепел и пръст.
Щом ще се бориш – разкрий си сърцето
и посади го
във вятъра бърз.

*
НОЩТА
(песен на ПЕНА)
Тази нощ, в която мъртвите са живи,
Тази нощ, в която живите са мъртви,
Тази нощ, в която трупа се снегът,
Виелица влиза в среднощната пустош.
В тази нощ се гонят вихрите пенливи,
В тази нощ аз знам, че живото е жълто,
В тази нощ аз схващам, чупи се ледът,
Отваря се бездна безкрайна и глуха
и огън не пламва и всеки заспива.
В тази нощ…

януари, 1988 г.

*
НЕЩО
(песен на ПЕНА)
Нещо естествено, нещо човешко
нещо раздвижено, нещо добро
нещо реално и нещо горещо
Търсещо огъня влажно око
Нещо. И просто и истинско нещо
нещо изпълнено със топлина
нещо във въздуха тук се усеща
щастие, бягство или самота?…
Знам всички имаме нужда от нещо,
нежна усмивка, сълза, топлота…
Нужда от нещо…

В края на режима на Тодор Живков усещането за безпътица,
отчаяние, бездушие и задушаващо лицемерие се смесваше с ки-
пящия дух на бунт, гордост, копнеж по нещо неизказано, неуло-
вимо, непознато, ДУХОВНО и покълването на едно невидимо
човешко достойнство, което тогава надигаше глава, а по-късно
се изгуби. Мисля, че в най-сполучливите ми стихотворения от
онзи период се усеща тъкмо тази особена атмосфера.
Пак тогава започнахме да правим песни с приятеля ми Ники
Ангелов. Неговата музика беше повлияна от ню уейва, а моите
текстове – от Роджър Уотърс и Питър Гейбриъл; по това вре-
ме за пръв път започнах да превеждам – с Пинк Флойд. Идеята
беше да създадем концептуален албум със свързани помежду
им песни, като тези на Флойд, но с уейв звучене. Албумът се каз-
ваше „Ние“, записахме го през 1987-1988 г. на касета почти це-
лия, но аз лично не разполагам с нито един запис. Нарекохме се
„ПЕНА“ – от първите букви на името ми и инициалите на Ники,
но също и като закачка с шопските вицове за Нане, Вуте и Пена
и с думата „пяна“, произнесена на шопски диалект. „Пяна“ беше
първата ни песен, която направихме заедно през 1987-1988 г.
А заглавието на втория ни нереализиран концептуален албум
от 1992-1993 г. беше „ПЕНАТА на дните“ – игра на думи, но и
поклон пред един от най-хубавите и най-покъртителни романи
на Борис Виан. В годините 1988, 1989 и 1994 пишех не стихове,
а думите за нашите песни. Прилагам част от тях тук, макар че
моите текстове без прекрасната музика на Ники са като птица
без крила и не знам дали да се представят, ако не може да се чуе
мелодията.

005. 1988

Повече за Малки ръчички от Петър Канев – откъси от книгата, новини, съдържание и още нещо

Малки ръчички” е книга с поезия, рисунки, спомени, песни, комикси и картини от Петър Канев, събрани от 1987 г. до сега. Готова е за печатница. Но бройките се поръчват предварително от хората, които я желаят. Моля заявете предварително искате ли тази книга? (как и защо  – вижте в тук: https://tinyurl.com/MalkiRachichki )

СЪДЪРЖАНИЕ НА КНИГАТА:

    1. ПОСВЕЩЕНИЕ
    2. КАК И ЗАЩО ПИША КАКТУСИ
    3. ДАВНО И НЕПРАВДА – 1987-1990
    4. МЕЧА СВАТБА 1987-1988
    5. ЕРОС-ТАНАТОС 1990
    6. ТОВА Е ПЛАЧЪТ МИ 1990
    7. СМЪРТТА НА КОНФУЦИЙ 1991
    8. КАКТУСИ 1991-1992
    9. МАЛКАТА СВЕТЛА ТОЧКА 1992-1993
    10. МОЛИТВИ И ЗАКЛИНАНИЯ ЗА ДОБРО 1997
    11. ИДИОТИТЕ – ИСТОРИЯ ЗА КЛУБ ИДИОТ
    12. ПРОГРИГОР – ИДИОТСКА ДРАМА 1997
    13. АКУЛО МИЛА, МОЛЯ ТЕ СВИРУКАЙ ПАК – КОЛЕКТИВНО ИЗМИСЛЕНИ АВТОРИ, 1995-1997
    14. РЕСТИТУЦИЯ – КОМИКС 1999
    15. ЛИТЕРАТУРЕН ЖИВОТ – КОМИКС 1999
    16. БЕЛИЯТ ГРАД 2000
    17. КАК СЕ СЪЗДАВАТ ОБЩНОСТИ – НОВА АСОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ
    18. МАЛКИ РЪЧИЧКИ 2018
    19. ОТЗИВИ
    20. НАОБРАТНО – ОНТАРБОАН 2019 – 1977
    21. POIROT – СТИХОВЕ НА ПЕТЪР КАНЕВ В РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ
    22. ПИСМО ОТ АЛЕКСАНДЪР ИВАНОВ

Бутон за сайт-6

Бутон за сайт-3Бутон за сайт-4Бутон за сайт-5

*

 

ПЕТЪР КАНЕВ ЧЕТЕ СВОЯ ПОЕЗИЯ – ВИДЕО:

т. 10 стр. 230-231

ДАЛЕЧ ОТ ПРИМАТИТЕ

Косатките някога са били човекоподобни, атланти.
В осмия месец от бременността
бебетата им приличат на гигантски човечета,
а в деветия – вече са риби, китове.

Сладко дремем, допрели четирите си глави
една в друга – примижаваме с клепачи
под сладко прижурящото слънчице,
маймунките от светото семейство,
Вълните галят нежно ходилата ни.
Спим – сънуваме.

Напускаме плажа на приматите,
на който павианите
се самоизяждат,
шимпанзетата пребиват падналия си вожд
и храчат върху му
и всичките им самци масово преебават почти до смърт
разгонената женска пред малките й.

Лягаме на самия морски бряг, пред вълните,
под канонадата на учебните торпеда,
сладко задрямваме.

И в полусън чуваме възглас:
„Делфините!”

Отваряме очи. Скачаме!

Делфините са съвсем до брега –
Огромни, мънички –
Гмуркат се, летят, подскачат –
Буквално пръскат вода в краката ни.

Рибарските мрежи са разкъсани.

Целувам те.
Ти си съвсем мъничка в дланта ми – палечка.
Аз съм съвсем мъничък върху крачето ти – малкото раче на нокътя ти.
Децата ни са големи колкото слънцето – светят ослепително.

Един плавник напред и ето –
вече не сме от рода на маймуните.
Дарвин плаче и се смее от радост,
сълзите му капят по брадата му.
Костенурката му побутва с носле краката ни.
Но те са се превърнали в плавници.

Малката русалка подкача и ни пее и ни говори
и се прегръща със Силия от рода на тюлените.
Тюлените монаси излизат от килиите си и ни ръкопляскат.
Влюбени улулици кръжат над главите ни и ни подвикват
и ни подканят с крясъците, с гукането си-
далеч към скалата на кормораните.

Тиранинът павиан пада от ужас по гръб,
на червения си задник, вика злобно,
стене от болка и плаче, уплашен от ужаса на еволюцията.

Всички гъсеници по плажа се превърнаха в пеперуди
и отлетяха.

И ние не сме вече маймуни.

Петър Канев, 2018

*

Виж още:

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТ МОИТЕ СТИХОВЕ (П. Канев):

В тези стихоподобни творения от няколко периода ясно се
открояват различни маниери и вкусове на писане, които за лю-
бителите на етикетите и на подредените шишенца условно мога
да назова нещо-като-неосюрреализъм (но не пост- защото не
съм прост!) и търсен наивизъм.
Трудно ми е да оценя какво представляват те всъщност, тъй
като са до неистовост асоциални. Доказателство за тази им осо-
беност е може би това, че (почти) никога не са били публикувани
никъде, тъй като отказвах да махна от тях която и да било дума
или знак, или каквото и да било от онези неща, които очевидно
смущаваха читателите им – и то (почти) всички – поради край-
но недисциплинирания и нелюбезен похват да не спазвам оч-
акваното и конвенционалното: нито рима, нито безримие, нито
жанрове, нито стилове, нито ритмика, нито безритмие, нито
граматика, нито правопис, нито правоговор, нито редактиране
на грешките, нито градация, нито поанта, нито естетика, нито
здрав разум, нито логика, нито безсмислие, нито смисъл, нито
нонсенс, нито каквото и да било, което не идва право и директ-
но от сърцето ми – или поне от нощното небе.

В тази селекция от мои произведения от целия ми досегашен живот съм подбрал текстове, които са били истински в моментите, в които съм ги писал.

Исках да пробвам да пиша така, както рисувам.

Исках да отсвиря всички стандарти на естетско замазване на чувствата и мислите – исках да ги покажа такива, каквито са в мен: голи, възторжени по детински.

Постигнах духа, формата, настроението, топлотата и душата, които съм искал да изразя – най-доброто, по моите собствени представи, което винаги съм искал да напиша точно така – да покажа зайчето в цялата му наивна голота – глупавичките му детински радости, игривост, тъга, чувства и мисли...

Но днес зайчето поумня от лоши и болящи рани и се превърна в прастар, псевдомъдър заек-философ – с много клепнало ляво ухо и окъсани мустаци.

За мен 2018-та беше година на преображение. Преобразих се до такава степен, че започнах отново да пиша – нещо, което никога не бях предполагал, че може да ми се случи пак. И не само това, но и – има-няма за година – написах едни от най-хубавите неща, които съм в състояние да извадя с болка и любов от сърцето си. И ето че съм… отново отвъд. И отвъд отвъдното. Сюрреалистичното ниво на писането ми е стигнало и до нови измерения: Чудото на живота ме интересува повече, отколкото някога – Живот je чудо – повече лаконичност и стриктни описания на напълно конкретни реални неща, а не на видения, но така, че на читателя вероятно му се струват неразбираеми, въображаеми, алегорични Извън контекста на преживяното от мен те вероятно изглеждат странни и често непонятни, но в истината има някаква магия – дори когато е неразбираема, повечето хора, или поне по-чувствителните, усещат, че тя е истинска. Така истинските случки и факти започват да изпълняват ролята на алегории, символи и метафори, но вече не са на ужким – те са истинските алегории, символи и метафори на нещата от живота, на големите му малки чудеса. И затова на мен изобщо не ми се ще да развалям удоволствието от четенето на тези превъзходни нонсенси чрез поясняването им с някакъв тъп контекст. Нека текстовете им да си останат чисти магарета, катъри и мулета.
Хубавото: макар че са до крайност частни – станали са с нещо и публични, щом публиката ги харесва. Но всичко това е техника за правене на впечатление, а в крайна сметка най-важното си остава да имаш какво да кажеш и да разкажеш. И то да е истинско, от плът и кръв, органично. Аз мисля, че имах какво да кажа и какви чувства и мисли да споделя. Основният ми стремеж остана да
са истински, без значение в каква форма са облечени и дали имат
форма въобще; да излязат както са вътре в мен – в ума ми, в сър-
цето, в душата и в тялото ми – така да стигнат до ръцете ми,
с които пиша (надявам се, че не пиша с краката си, макар че имам
и такива гафове понякога).

Спомням си едно интервю с Роджър Уотърс след представлението на „Стената“ на стадион „Васил Левски“ в София. На въпроса защо е изписал „оставка“ на стената, Уотърс сподели, че постоянно се ужасявал да не би изкуството му да си остане изкуствено – той искал то да провокира, да събуди, да те накара да чувстваш, че това е животът, че е нещо, което се случва наистина и боли, и продължава и отвъд сцената, а не е забавление, с което да забравим действителността, като се успокояваме, че всичко е на ужким. Но то не бива да бъде на ужким, иначе няма смисъл да се прави въобще. Това е нещото, към което съм се стремил в последните си писания, както и при подбора на текстовете за тази книга: те да са органични, следователно да болят, но най-вече да не са на ужким, а да са истински:

МАНИФЕСТ НА ПОЕТИЧЕСКИ НУЖДИ

Не купувай, не продавай, не кради,
обработвай собствената си градина
без гмо и сурогати
в органично писане.
Стихотворението трябва да е организъм,
но е много неприятно, когато ти опоска хладилника,
когато хърка, когато си поти
и когато се мъчи
в тоалетната.

Превърни етиката си в мисъл,

за да не си запек.
Мисълта ти да поражда силни чувства –
иначе е разстройство.
Силно чувствай истината
и преди да я повърнеш,
пий само от мечтата.
Но ако искаш наистина да си истински –
обичащ –
е по-добре да изпееш „Зайченцето бяло“
в банята.
А тук сме да се забавляваме.
Гарвани, радвайте се и се веселете!
Не сме родени да сме гипсови джуджета.

Тъй като смятам, че в следите, които оставям от себе си в един текст, трябва човешкото да присъства плътно във всичките си нива и аспекти, не съм оставил тези текстове само на фактите, а съм ги напоил и с мисъл, чувства и въображение, но въображението в тях е насочено не да измисля неща на ужким, а да открива неподозираните и шашкащи връзки между тях. Така се създава организъм: няма сладка музика в словото му, но има съзвучия и симфония в игрите на смисъла и значението – свързани и обвързани в едно цяло тяло, както са клетките, органите и системите в живите ни тела. Но тези тела не спят изолирани в зимен сън, те въздействат. Надявам се дори да бъркат в здравето на някого. А още повече се надявам да сътворяват и да милват, а даже и да прегръщат. Защото имат
ръчички.

Абе майтап бе, Уили. Всичко дотук звучи така помпозно, все едно самият Алф го е написал. Затова съм поместил в края и детските ми текстове. За да ни напомнят, че колкото и хубаво е да пишеш как гният месата ни приживе и как сдуханата смърт ще разкапе накрая всички ни в капещи мръвки, още по-хубаво е да запеем заедно „Зайченцето бяло“. И „никога да не порЕснем“.

Петър Канев

“МАЛКИ РЪЧИЧКИ” ОТ ПЕТЪР КАНЕВ – ПОЕТИЧНА КНИГА

Малки ръчички е книга с поезия, рисунки, спомени, песни, комикси и картини от Петър Канев, събрани от 1987 г. до сега. Излезе от печатница през март (на въртоглав четвъртък) 2019 г. Първоначалният тираж от 201 броя вече е предварително продаден. Наложи се да направим допечатка, тъй като интересът към книгата се оказа по-голям, отколкото очаквахме. Все още са налични книги от допечатката на “Малки ръчички” на цена: 12 лева – при закупуване от автора и 16 лева – от книжарница “Български книжици” на “Кристал” в София. За поръчки -Виж тук – 🙂 : 

NB! ВАЖНО! Тепърва предстоят нови представяния на книгата

Малки ръчички” от Петър Канев 

на различни публични места и в различни читалища в София и в страната.

Първото от тях ще бъде на 14 юни 2019 г. от 19,30 ч. в ресторант “Щипка любов” в Плевен.

Първото (предпремиерно) представяне на книгатаМалки ръчички” от Петър Канев се състоя на 29  март 2019 г., петък, от 17,30 ч. в Културния дом  на Своге “Читалище Градище 1907“.

.

 Официлната Гала-премиера на

Малки ръчички” от Петър Канев се състоя на 24 април, 2019 г

в София, в клуб MAZE на ул. Христо Белчев №1 от 18,30 ч. до 21,00 ч. – вижте ЦЕЛИЯТ ВИДЕОЗАПИС ОТ ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО – тук – беше интересно и вълнуващо – имаше представление не само с четене, но и с пиеса от Димитра Канева, свирене и пеене с Коренуване с Моро – Мирослав Моравски и с Ивайло Демидов и други изненади и импровизации от Иван-Иво и Иван от група Hellion Stone и от Росен Христов-Хорс, а от 21,00 ч. по случай книгите на Петър Канев (настоящата и предстоящата) направиха концерт приятелите от “Проект Димитър Воев“.

 

 

„На всяка стряха кактуси поникват.“

Могат ли думите-кактуси да се изливат така, както музикантите свирят джаз?

Книгата „Малки ръчички“ не е стихосбирка, а поетична автобиография, с която искам да възкреся и да събудя. Да възкреся за приятелите си и да събудя в мен онова, което не бива да бъде забравено. Надеждата от 80-те, алтернативния дух на 90-те години, копнежа за бъдеще.

В тялото ѝ съм събрал в едно рими и бял стих, поезия и проза, рисунки и песни, бурлески, комикси и спомени – в шеметен „неосюрреализъм“, отвъд привично очакваното.

Стремих се тази книга да е с една ръка отвъд жанровите определения, а вместо това да бъде истинска. Не исках да напиша стихосбирка, а нещо повече. И се надявам да е нещо повече – “Малки ръчички”, защото много ми се иска:

Да се науча умът ми да бъде ръце –
да реже лук –
голям праз –
под диафрагмата ми –
вън от блатото –

И надявам се да бърка в здравето на някого и да ви хвърли в джаза.

А още повече се надявам да сътворява и да милва, а даже и да прегръща.

Защото има ръчички.

С „Малки ръчички“ предлагам новите ми текстове в джаза, но също и подбор от мои стихове-кактуси от далечни епохи – свидетелства за съществуването на едно отминало хилядолетие.

Благодаря на човеците

от Нова асоциална поезия

и от Човешката библиотека,

с чиято помощ тази книга става реалност.

Петър Канев

.

Корица-принт (1)

Бутон за сайт-2Бутон за сайт-3Бутон за сайт-4Бутон за сайт-5

Откъси от Малки ръчички - бутон-2

*

КАК ДА ПОРЪЧАМЕ КНИГАТА И ДА Й ПОМОГНЕМ ТЯ ДА СТАНЕ РЕАЛНОСТ:

Първоначалният тираж на книгата е изцяло изкупен. Налична са все още бройки от допечатката. 

ВАЖНО!

Ако все още не сте си взели предварително заплатените от вас бройки от “Малки ръчички” – крайно време е да го направите 🙂

  • пишете на автора и се разберете с него кога и как да стане това или
  • заповядайте на някое от предстоящите публични представяния на книгата “Малки ръчички” в София или извън София. 🙂

Колкото повече заявки за “Малки ръчички” съберем, толкова повече хора ще могат да я прочетат.

Тепърва предстоят нови представяния на книгата “Малки ръчички” на различни публични места и в различни читалища в София и в страната. Първото от тях ще бъде на 14 юни 2019 г. от 19,30 ч. в ресторант “Щипка любов” в Плевен.

КАК ДА ЗАЯВИТЕ, ЧЕ СТЕ ПОЖЕЛАЛИ КНИГАТА:

      • директно на автора Петър Канев или на екипа ни.
      • Пишете ни! на place.for.future @ gmail . com или директно до автора – на petardkanev @ gmail . com и/или в месинджър
      • или като коментар в този блог

А вече можете да закупите “Малки ръчички” също и от книжарница “Български книжици” в София.

ПОВЕЧЕ ЗА ЗАЯВКАТА И ДОСТАВКАТА НА КНИГАТА – ВИЖТЕ ТУК:

Информация за процеса на набиране на средства за издаване на книгата редовно ще се актуализира на настоящата интернет страница.

1-Заснемане на цял екран 20.1.2019 г. 211144Малки ръчички-финал2_Page_131

ОТЗИВИ ЗА КНИГАТА “МАЛКИ РЪЧИЧКИ”:

„Море от видения. Чувствата чрез преживяванията. Ураган от чукове.“

Владимир Самурков

Исках да напиша няколко думи за книгата на Петър Канев, използвайки стилистиката на неговото писане, но тогава осъзнах, че е невъзможно, поради абсолютната му автентичност и уникалност. Отказах се. Поезията на Канев ни пренася след края на света, отвъд него и отвъд нас самите.

Думите му ни подават своите „малки ръчички” не за да се хванем за тях, а по скоро като заслон, в който можем , да се скрием от погледа на заобикалящата ни апокалиптична реалност и да спасим себе си не толкова от нея, колкото от суровата действителност на собствения ни аз. Стиховете на Петър ни дават онова усещане за нестихваща любов, въпреки живота! Поздравления!

Александър Иванов

Поезията на Петър Канев се намира на светлинни години от духа на съвремието ни. Тя е реплика към 90-те и към хората, които тогава се учеха да живеят, умират и обичат. Стиховете на Канев от епохата на мутрите и зората на Мирния преход са истинско огледало на духа на времето. А най-новите му апокалиптични поеми са ангелът унищожител на селския театър, чиято смърт в асексуалното мазе (записки от подземието на 21 век) само Поаро има сърце да разследва. „Форевър йанг“ на Алфавил остаря като вчерашен вестник. Демокрацията не се случи, животът не се случи, нищо не се случи, защото всичко е единствено отвъд – когато надеждата е отчаяние и отчаянието е надежда, нищо не може да ни спре.

Васил Прасков

Силата на внушенията в тази многопластова поезия с библейски препратки, свалени тук и сега на земята, патронът на избора и патронът в адовите порти – едно към едно, мащабът на метафорите, които провокират съзнанието. Поздравления, разтърсващо!

Марин Маринов

т. 1 стр. 82-83

За автораПетър Канев е роден на 3 март 1972 г. в София. Завършва културология в СУ „Св. Климент Охридски“; доктор по философия на религията при БАН; преподавател е в Катедра „Обществени комуникации“ на УниБИТ. Съосновател е на Литературно-философски клуб „Идиот“, Сдружение „Щастливеца“, Образователна мрежа „Място за бъдеще“. Баща е на две дъщери. Творил е приятелства, любов, поезия, роман, картини, комикси и… тази стихосбирка.

т. 1 стр. 34-35

Малки ръчички-финал2_Page_096Малки ръчички-финал2_Page_235 - Copy

ОЩЕ ЗА КНИГАТА:

GRAAL-2

“Космосът в “Космос” ” – сняг през януари 1988

Трябва да е било в края на 80-те. „Омагьосаният“ на Хичкок по телевизионната кинорубрика „Десетата муза“. Текст от Салвадор Дали и прословутата му картина „Предчувствие за гражданска война“ в руското списание на перестройката „Огонёк“. Любимите ми рок творци, които откривах и превеждах по онова време – Пинк Флойд, Питър Гейбриъл…  На ученическото военно обучение в село Черни Осъм представях албума „Желая да си тук“ на Пинк Флойд и превода си на текстовете на Уотърс в културния клуб. На връщане от военното във влака слушахме Мерилиън и Миднайт Ойл, Ю Ту, Бронски Бийт, Кюър, дебютните албуми на Комюнардс, на Шиниъд О’Конър и на Ениа. В едно купе съученичката ми Лили четеше на глас Стефан Цанев, Борис Виан и Жак Превер, силно впечатлена говореше за филма „Асса“ на Солавьов и ми даде да слушам „Аквариум“ и Борис Гребенщиков. Завръщахме се и…  И Кашпировски ни хипнотизираше по телевизията…

 

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

т. 3 стр. 154-155

ПЕТЪР КАНЕВ ЧЕТЕ СВОЯ ПОЕЗИЯ – ВИДЕО:


ПЕТЪР КАНЕВ ПЕЕ СВОЯ ПОЕЗИЯ – ВИДЕО:

ПП: А в допълнение към вашата изненада в книгата ще откриете също и неочаквани за една стихосбирка жанрови образци и произведения 😉

т. 4 стр. 178-179

ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАКУПЕНИ БРОЙКИ

ОТ КНИГАТА “МАЛКИ РЪЧИЧКИ” ОТ ПЕТЪР КАНЕВ:

      1. Ива Спиридонова – 1 бр.
      2. Юлияна Наскова – 2 бр.
      3. Калин Ненов – 1 бр.
      4. Калин Атанасов ЧоБи – 1 бр.
      5. Христина Димитрова ЧоБи – 1 бр.
      6. Човешката библиотека (резерва) – 1 бр.
      7. Атанас Славов  – 1 бр.
      8. Нели Станкова – 4 бр.
      9. Александър Перперлиев – 2 бр.
      10. Галина Лачева – 1 бр.
      11. Магдалена Гарванова – 1 бр.
      12. Румяна Заралиева – 1 бр.
      13. Румяна Заралиева за Столична библиотека 1 бр.
      14. Мирослава Георгиева – 1 бр.
      15. Иван Попов – 1 бр.
      16. Стефани Калчева – 1 бр.
      17. Владимира Иванова – 1 бр.
      18. Милко Дудулов – 3 бр.
      19. Васил Загоров – 1 бр.
      20. Васил Прасков – 1 бр.
      21. Александър Иванов – 1 бр.
      22. Зорница Драгнева – 1 бр.
      23. Калина Пейчева – 1 бр.
      24. Нели Воева – 1 бр.
      25. Радосвета Кръстанова – 5 бр.
      26. Елица Стефанова – 1 бр.
      27. Любомира Парижкова – 1 бр.
      28. Яна Канева – 1 бр.
      29. Димитра Канева – 1 бр.
      30. Райчо Ангелов – 1 бр.
      31. Людмила Грекова – 1 бр.
      32. Александър Бърлиев – 2 бр.
      33. Милкана Мескин – 1 бр.
      34. Джеси Делчева – 1 бр.
      35. сем. Дикови – 1 бр.
      36. сем. Павлови – 1 бр.
      37. Катерина Раковска – 1 бр.
      38. Мая Иванова – 1 бр.
      39. Румен Спасов – 1 бр.
      40. Евелина Стайкова – 1 бр.
      41. Гергана Костуркова – 1 бр.
      42. Петър Шурулинков – 1 бр.
      43. Борис Борисов и Нели Момчилова – 2 бр.
      44. Гена Торес – 2 бр.
      45. Илдико Отова – 1 бр.
      46. Деница Каменова – 1 бр.
      47. Никола Атанасов – 1 бр.
      48. Миряна Петрова – 1 бр.
      49. Вал Тодоров – 1 бр.
      50. Диан Карагеоргиев – 1 бр.
      51. Галя Франческова-Василева – 1 бр.
      52. Мартин Стоянов НБУ – 1 бр.
      53. Веса Тонова – 2 бр.
      54. Никол Делчева – 1 бр.
      55. Борислав Сандов – 1 бр.
      56. Ивона Иванова – 1 бр.
      57. Тома Белев – 1 бр.
      58. Ружа Матеева – 1 бр.
      59. Рангел Павлов – 1 бр.
      60. Мая Виткова-Косев – 1 бр.
      61. Николай Бекриев – 1 бр.
      62. Филип Кирилов – 1 бр.
      63. Ясен Атанасов – 1 бр.
      64. Жанета Игнатова – 1 бр.
      65. Ивета Цветкова – 1 бр.
      66. Марица Стефанова – 2 бр.
      67. Иво Цанов – 1 бр.
      68. Христина Гутева – 1 бр.
      69. Людмила Петрова – 1 бр.
      70. Милена Лукарова – 1 бр.
      71. Кристина Гергинова – 1 бр.
      72. Васил Гюров – 1 бр.
      73. Росен Василев – 1 бр.
      74. Пламен Димитров – 1 бр.
      75. Цвета Атанасова – 1 бр.
      76. Албена Руневска – 1 бр.
      77. Поли Муканова – 1 бр.
      78. Александра Михайлова – 1 бр.
      79. Веселка Дамянова – 1 бр.
      80. Борислава Димчева – 1 бр.
      81. Стефани Богомилова – 1 бр.
      82. Ина Димитрова – 1 бр.
      83. Ния Нейкова – 3 бр.
      84. Изабел Александрова – 1 бр.
      85. Веселина Антонова – 1 бр.
      86. Олга Радулова – Мауерсбергер – 2 бр.
      87. Десислава Пешева – Николова – 1 бр.
      88. Даниела Колева – 1 бр.
      89. Димитър Балчов – 2 бр.
      90. Алек Попов – 1 бр.
      91. Александър Заралиев – 1 бр.
      92. Атанас Петров  – за доставка в Русе Еконт “Николаевска”  – “за моя сметка всичко!” – 1 бр.
      93. Петя Шереметова – 1 бр.
      94. Бонка Пелтешка – 2 бр.
      95. Николина Конова-Динева – 1 бр.
      96. Марин Маринов – 1 бр.
      97. Диана Чакърова – 1 бр.
      98. Теодора Ламбева – 1 бр.
      99. Стефка Бонева – 1 бр.
      100. Боряна Стоянова – 1 бр.
      101. Велин Николов – 1 бр.
      102. Петър Димов – 1 бр.
      103. Росица Неофитова – 1 бр.
      104. Донка Емилова – 1 бр.
      105. Генади Кондарев – 1 бр.
      106. Мария Тенева – 1 бр.
      107. Радостина Славкова – 2 бр.
      108. Лиляна Йосифова – 1 бр.
      109. сем. Лиляна и Добрин Каневи – 1 бр.
      110. Весела Гицоайка – 1 бр.
      111. Пенчо Попов – Чугра – 1 бр.
      112. Симеон Горов – 1 бр.
      113. Божидарка Божинова – 1 бр.
      114. Галя Костова – 1 бр.
      115. Анета Михайлова и Стоян Йотов – 1 бр.
      116. Ася Иванова – 1 бр.
      117. Моника Пешева – 1 бр.
      118. Младен Марков – 1 бр.
      119. Галя Маджарова – Тапай – 1 бр.
      120. Хайри Хамдан – 1 бр.
      121. Гергана Стефанова – 1 бр.
      122. Вяра и Любомир Любенови – 1 бр.
      123. Андрей Ралев – 1 бр.
      124. Симона Димитрова – 1 бр.
      125. Елена Цицелкова – 1 бр.
      126. Микаел Микаелян  – 1 бр.
      127. Александра Александрова – 2 бр.
      128. Светлана Петрова Гювийска – 1 бр.
      129. Слави Гюмюшян – 1 бр.
      130. Александър Славчев (Антония Костова) – 1 бр.
      131. Калоян Дончев – 1 бр.
      132. Ася Първанова – 1 бр.
      133. Красимира Цанева – 1 бр.
      134. Ивета Цветкова – 1 бр.
      135. Александра Иванова – 1 бр.
      136. Ганчо Ангелов – 1 бр.
      137. Юлиан МакГрегър – 1 бр.
      138. Ивайло Демидов – Ивашкин – 1 бр.
      139. Петър Канев (подаръци за чрд)- 10 бр.
      140. Калина Канева – 1 бр.
      141. Студент (Как се казва?) – 1 бр.
      142. Пламен Петков – 1 бр.
      143. Йорданка Замфирова – 1 бр.
      144. Емил Вълев – 1 бр.
      145. Божидар Пангелов – 1 бр.
      146. Валери Личев – 1 бр.
      147. Йордан Евтимов – 1 бр.
      148. Радослав Гарманлиев – 1 бр.
      149. Янина Танева – 1 бр.
      150. Виолета Кръстева – 1 бр.
      151. Мария Магдалена от Своге – 1 бр.
      152. Читалище Своге – 3 бр.
      153. Гергана Златкова – 1 бр.
      154. Николай Пенев – 1 бр.
      155. Деница Илиева – 1 бр.
      156. Тони – 1 бр.
      157. Росен Христов-Хорс – 1 бр.
      158. Михаил Праматаров – 1 бр.
      159. колежка от УниБИТ – 1 бр.
      160. Ивайло Демидов – 1 бр.
      161. Мирослав Моравски – 1 бр.
      162. Лъчезар Лозанов – 1 бр.
      163. Георги Славов – 1 бр.
      164. Денис Олегов – 1 бр.
      165. Народна библиотека – 18 броя

ОБЩО: 160 БРОЯ + 5 БРОЯ = 165 БРОЯ (ОСТАВАТ САМО 36 БРОЯ ЗА ПОДАРЪЦИ И ПРОДАЖБИ)

Малки ръчичики - задна корица-2

 

1-Malki Rachichki za disc za pechat-001

Космонавт

 

Между 1988 и 1990 г. част от съучениците ми се събираха на “Космос” – там ни правеха истинско капучино с пяна и с канела. А когато нямаше пари за капучино се нареждаха в дълга върволица по бордюра до градинката на НДК с лице срещу “Космос”, а при хубаво време – понякога  и на фонтаните. Бях се пристрастил да минавам от там вечер – да видя кого ще срещна и дали ще се изненадам – хубаво или лошо. Кафето и “Космос” ми липсваха най-много, когато заминах на заточение в казармата в Нова Загора. А когато се завърнах след години “Космос” вече не съществуваше.

Не знам какво и до колко съм говорел аз самият, но обичах да слушам разговорите на съучениците ми, седнали на бордюра. Един разговор съм запомнил много ясно. Може би си говореха Лъчо и Перо от по-горния випуск, но не съм много сигурен вече – спомените избледняват и изчезват. Единият споделяше на другия идея за сценарий как да започне филм. Трябва да е било покрай вдъхновението от кинопанорамата. Помня първата картина от този въображаем филм много добре – врязала се е в съзнанието ми, макар че не знам защо. Ето как започваше сцената: В града вали дъжд. Камерата показва в далечен общ план улиците и постепенно се приближава към фигурата на млад мъж, седнал на бордюра на тротоара в дъжда, без да се крие с нищо от усилващите се едри капки. Постепенно се вижда, че държи нещо в ръцете си. Бял лист. И пише. С писалка. С мастило. Дъждът шурти вече като из ведро. Мастилото се разлива и буквите се разтичат по белия лист и изчезват. Но мъжът продължава да пише.

Това сигурно съм аз.

П. Канев, 2019

ДЖИНДЖЪР ЗА КОЛЕДА

Совите не са това, което са.
А Ботев е бил светло-рижав.
Брадата му е била рехава.
И червена
– почти до русо
– никак не е била гъста.
Кожата му е била болезнено-бяла.
Ботев прекалено много е пиел кафе
– по повече от литър на ден.

Джинджърът с рехава рижава брада
“еманацията на българския расов гений”
е ликвидиран като млад баща на 27 години.
Втори юни е срамна дата.
Да живее 7-ми януари –
денят на Христос: ПРО-БОТЕВ.
На този ден баща му Ботьо Петков
за пръв и единствен път
се е напил като заклан, като свиня,
след като е разбрал, че се е родила
първата им рожба
с Иванка.
Да живее 7-ми януари –
Дядо Коледа тогава
всео още не е
не е съществувал.

П. Канев

GingerBotev