Category Archives: За Петър Д. Канев

За преводите ми

Моят английски е много странен, тъй като започнах да го уча като превеждах доста странна и сюрреалистична рок-поезия. Първо преведох „Тъмната страна на луната“ на Пинк Флойд, но за този албум е по-добре да прочетете преводите на Петя Дубарова – моите не стават за нищо. Но пък точно така започнах да уча английски и в един момент знаех много повече думи и изрази от поетичния език – включително редки, странни и архаични, отколкото от нормалния английски.

Най си харесвам превода на „Изгрей луд диаманте“ на Пинк Флойд – поради някакво свисше вдъхновение съм превел песента така, че хем е вярна като смисъл на оригинала, хем е в същата стъпка и със същата рима, а хем може и да се изпее със същата мелодия. При това звучи много добре на български.

Всъщност да превеждаш поезия е много по-трудно, отколкото да пишеш поезия и аз далеч не винаги мога да се справя на такова ниво, на което бих желал да съм като преводач, поради което промених подхода си към преводите и ги префаносирах в маниера на средновековното преводачество – създадох по-скоро нещо като интерпретации по мотиви, а не буквален превод – исках да се запази духа, а не буквалната форма, но свободата в интерпретирането на текстовете – личния ми прочит на тях – на места е твърде голяма и се различава от оригиналите. Позволих си инверсии, рокади дори на смисъла, размествания, добавки от самия мен. При превода на Пърл Джем минах на ниво компилация от различни мотиви и събиране на няколко откъси от песни в един цялостен текст. В някои случаи импровизацията при превеждането при мен достигна до едни направо „джазови“ нива.

Поради тези причини смятам, че повечето ми преводи са донякъде лично творчество с цитати от вдъхновили ме произведения и в този смисъл не смятам, че нарушавам авторски права като публикувам подобни преводи.

Истината е, че преводите ми на рок-поезия много се харесваха от приятелите ми. Започнах да ги публикувам първо в „Литературен форум“, съпроводени с есе за авторите им. Това стана възможно, защото Васил Прасков водеше там рубриката „Мухозоли“, но продължих да публикувам и при Оля Стоянова, след като Васил напусна вестника. После продължих да публикувам подобни текстове и за Лъчо Лозанов за „Българска армия“ и за сайта „Мухозоли“.

… И ето сега … Хм. Да се върнем към далечните 1988-89 г., когато по време на военното представих за пръв път публично пред съучениците ми в културния клуб преводите си на Пинк Флойд, съпроводени с един много смешен и претенциозен обяснителен текст към тях. Ето откъсчета от него:

„В творчеството на Пинк Флойд има три основни периода.

Първият – това е периода на формирането им, докато са още със Сид Барет – текстовете им са подобни на съновидения, отразяват почти пълно бягство от действителността в някакъв свят, изпълнен със символистични, сюрреалистични видения и наркотици.

След постъпването на Сид Барет в психиатрична клиника, следствие от прекомерна употреба на наркотици, творчеството на групата постепенно приема облика на „зрелия“ сюрреализъм, с по-богата и оформена естетика, различна от тази на предишната психеделична мода от края на 60-те. Внушението, атмосферата, усещането, в което ни въвличат „Майката с атомното сърце“ и „Среда“ е сюрреалистично, а именно – това, че вътре в привидностите на ежедневната реалност, в самата й същност и в самата й основа, съществува една друга по-истинска и по-висша свръхреалност, в която във всичко в дейтвителността, във всяко нещо, всеки предмет, всяко животно или растение, всеки човек, всяко движение, всяка дума, в абсолютно всичко се съдържа вълшебството на живота – някаква мистична висша красота и неразгадаема хармония. Висш неин израз е надеждата и … любовта.

(…) Но нима животът е само безкрайно „пълзене към любимата през небето“ и не е ли неистинско да бягаш от действителността в самата действителност, или в свръх-действителност? „Никой не затваря очите ни“ – пеят Пинк Флойд, но къде са тогава болката, мъката, страданието, смъртта, отворени ли са очите за всичко лошо и грозно в свръх-действителността? Нима не трябва и тях да виждаме „свръх“, а не да не ги забелязваме. Очевидно такъв поглед към света не удовлетворява отворените очи и на самия Роджър Уотърс.

И така разочарованието и неудовлетвореността от модния полубудистки поглед към света следва в албума-шедьовър „Тъмната страна на луната“. (…) Започва последният период от творчеството на Пинк Флод и Роджър Уотърс, който се характеризира с пълното отчаяние от и отричане на съвременната действителност, със страстно отричане на всичките й недъзи, особено ярко изразен в последните албуми, в които прераства и до политически протест – в „Стената“ и в „“Последният кадър“.

Типичен албум от средата на този трети период в творчеството на групата е албумът „Желая да си тук“, посветен на Сид Барет. През светлината на космическите загадки за смисъла на живота и на смъртта чрез философско-поетничен поглед се вниква и в социалните причини за личностната и душевна гибел на Барет, за славата и наркоманията и за човекоубиващата „машина“ на шоубизнеса, готова да експлоатира всяка звезда до смърт, заради по-голяма печалба.

Напомнящото сюита или дори симфония парче „Изгрей луд диаманте“ представлява отчаяния зов на Уотърс към душевно болния му приятел да се върне към живота, да започне живота от начало. Музиката на тази полусюита-полусимфония би могла да илюстрира както развитието на деня от зазоряването до залеза, така и това на годината от пролетта до зимата, а също и на човешкия живот – от раждането до смъртта.

На края на албума са подредени същите музикални мотиви и мелодика, но в обратен ред – като преобърнати – от залеза към изгрева, от зимата към пролетта, от смъртта – към живота.

В сердата на тази симфонична рамка са разположени останалите песни – песните за „машината“. Това са песни за механизмите, за механизмите на цялото общество, за „машината“ на шоубизнеса и на масовата култура, за мястото на човека в нея и за страданието на човешката личност, подчинена на антихуманните закони на парите. Музиката е тежка и заплашителна. Но тя води към зова – към зова „Желая да си тук“ – прякото поетично обръщение на Уотърс към Сид Барет и към всички като него, в което става дума за измяната на човека на собствената му човешка същност, за замяната на рая с ад, на сините небеса с робско страдание… И гибелта на поета идва от … продажбата – да продадеш свободния волен и изпълнен с рискове живот срещу комфорта на спокойния, но „мъртъв“ живот на питчката в златна клетка…“

Advertisements

За Петър Канев

Резултат с изображение за Петър Каневд-р Петър Канев завършва бакалавърска специалност по културология и две магистърски програми „Социална и културна антропология“ и „Мит, религия и изкуство“ в Катедра „Теория и история на културата“ към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1999 г. От 2003 г. ръководи студентски практики в същата катедра, а от 2008 г. до 2011 г. води лекции и ръководи стажове по избираема дисциплина „Култура на бъдещето. Проекти и практики на устойчиво развитие“. През 2008 г. получава образователна и научна степен доктор по специалност Философия на културата, правото и икономиката, към Секция Антропология и изследване на религията към Институт за философски изследвания при БАН, където работи от 2006 г. като координатор на международни проекти. От 2010 г. е главен асистент в Секция Антропологически изследвания на Институт за изследване на обществата и знанието при БАН. През 2011/2012 г. води лекции по Философия на бизнеса и Психология на бизнеса в Колеж по икономика и администрация, Пловдив. От 2012/2013 г. преподава в специалност Комуникация и информиране на УниБИТ. Петър Канев има публикации в престижни германски, английски и френски издания (като издателство „Артман“ и „Кеймбридж Юнивърсити Прес“), и има опит в ръководството и координацията на научно-изследователски и образователни проекти, гражданска експертиза и застъпничество към институциите, научна експертиза, активно участие в неправителствения сектор като изпълнителен директор на ЮЛНЦ,  в множество научни конференции и в международни изследователски организации като Баварска асоциация на учените и Международно Уайтхед общество.

 

 

Τέχνη

 

Петър Канев е

 

магистър културолог;

доктор по философия на религията;

член на:

Баварската асоциация на учените;

Уайтхед общество;

Секция Антрпологически изследвания към Институт за изследване на обществата и занието при БАН;

работил е като експерт по биографични интервюта в три проекта:

Народна памет;

Социалната роля на българския свещеник;

Българският етнически модел – мит или реланост;

преподавател е в:

Катедра Комуникации и информиране на УниБИТ

 

 

и Фιλία

Петър Канев е

Баща на две дъщери

Съосновател на

Клуб Идиот

Сдружение Щастливеца

Мрежа Място за бъдеще

Творил е

Приятелства, любов, поезия, роман, картини, комикси

и този блог