БРЕКСИТЯ – стихове от Петър Канев от декември, 2019

БРЕКСИТЯ

Островите на душата ми потъват.
Риби се гърчат от липса на сол.
Останал е само малък остров
да стърчи като балък – на него
Камелот, опакован
в найлонови пликчета.
Вътре Артур е сам – в пет следобед –
кръглата маса е мръсна от чедър и
няма кой да измие граала в легена
с приборите.
Журналистката Гуинивър лежи мъртва и изнасилена
до стадиона на англите на Пендрагон.
Всички рицари са удавени в прилива –
само Пърсифал е отплавал по еразъм
в земята Ес, но
е блокиран от жълти жилетки
в Парижкото метро.
Комендантът на стачката Ланселот
крещи на вавилонски в рупора,
но езерото му е източно и пресъхнало
в полите на Витоша,
а сарацините са подпалили Айфеловата му кула
с петролеум.
Добрият крал лайква това по фейсбук,
но вън синът му е обсадил двореца му
и му иска импичмънт
с армиите на Маб,
бежанка от потъналия Авалон.
Последният брит казва нещо на уелски,
но Мерлин е заменен от корейски робот
и никой вече не го разбира.
Нимуе властва навсякъде в мрежата
и в айфоните на селяците
са останали само
виртуални спомени
от животи
и животни.

Джон Дън остана сам
и вътре в себе си затворен –
в гърдите ми.
Сърцето ми е босо на летището,
арестувано за свръхбагаж за
три бутилки радости
в писма.
Океанът реве в ушите ми
и обсипва очите ми
с пръски кал на
талази –
надвисват над мини-телецето ми –
дигите ми преливат
и водата на миналото
залива хотелите по брега ми
и сипе в атлантическа пяна
малки като топлийки –
приятели –
не знам дали са живи
– все още чакат виза на опашка,
за да ми дойдат у дома на гости
в китайския квартал,
където младите са под запор,
умът е уволнен,
парламентът е на метадон,
а страста – мъртва
безработна клошарка
в канавката
на Бейкър стрийт –
каубойски патрули от апаши
руси агитки крещящи
на руски
олигарси
арестуват
чувствата ми на Уотсън –
– прасета, заразни
от книгите на либераста Шекспир,
но две избягали близначки циганки
все още се укриват
от бобита с лица на Сталин
и ги издирват луднали в Лутън
да депортират
– обичта ми,
задето е от ИРА –
и любовта ми,
защото е от Изток
южна
европейка –
всяка нощ
застинала
пред изхода
на гейт,
където
времето
замръзва
в ступор
всяка нощ
– не мога да помръдна,
ръката ми – българка –
безкрайно и безкрайно
се спуска към бравата,
но часовата разлика я връща
в Югославия
на прага на живота
на нелегалната гемия
от Саутхемптън,
претъпкана догоре с бежанци
от себе си –
дълбоко под водата,
където малката
Ламанша реве
като пияна римска ромка
и заедно с всички оцелели
духове от Куба –
цунамита от Фукушима
и емигранти от Чернобил
пълзим към изхода на ферибота
и в трюма на потъналата съвест
седим и чакаме

по турски

лятото

през януари.

 

71230358_2386471115003447_4819287222639394816_n

ЦАРЕУБИЕЦ

Аз съм Гай Фокс.
Всяка година ще ме изгарят жив
на клада през ноември,
поне докато Англия е монархия.

hughembed

ЛОНДРА

На входа на автогара Виктория
стърча –
пуша цигара
до позеленял от студ
пакистанец
или кюрд
или иракчанин
с мустаци.
Гледаме празно
в закованите прозорци
на изоставен цех
на Дикенс
в ремонт – с жълти жилетки
цветнокожи мъже се спускат
от скелета –
Мъглата хапе до бъреците –
и ближе сърцето
като езика на Саурон –
съобщава автобуса
– Лутън.
И изведнъж
всички рейсовете едновременно
отварят врати
и тълпите се изсипват
и заливат площада и улицата –
жълти, черни, кафяви, червени –
цветовете им изчезват бавно –
всички прибледняват

 и избеляват
до сиво
Вкочанени и
Мумии –
препаринани
крачат –
В посока – само една –
-вървят в прогрес,
да подминат Кенсингтън
и гроба на Даяна
и двореца,
до
последната си дестинация
на експонати
в Британския
музейко.

Затварям очи – за миг –
и после се обръщам
към пакистанеца
на ум: – Ей пич,
Кааа-кво праиме ния тука –
Лъжат ме, че съм от рода Грейсток –
-не, не, ние сме деца на екватори –
виж ей го – там –
– лети –
родителят ми –
– маймуната –
лети от клон на клон
в Хайд парк,
катери се по високата църква
до Ройъл Албърт
и с див скок се мята
върху златния монумент
на принц Алберт
–         затварям очи
–         и летя след него –
–         Татко, татко, у-у у-у
–         Стигам го
–         Висим над парка
–         Вкопчени в мрамор и злато
–         задушаващата помпозна грозота
–         монумента
–         Но главата му клюма
–         Поемам я в ръцете си
–         У-у у-у – не си отивай – плача – плача
–         У-у у-у – отвръща той – заглъхващ тон –
–         И очите му гаснат
–         Простреляни от празните дула
–         в очните кухини
–         на минувачите…

 

245961528

ТУМБЕРГ

 

В борбата

между позитивното и негативното,

позитивното ще победи,

но само посмъртно.

 

75650526_1369590779874102_362633859851878400_n

ЧАЙНА В КАРДИФ

 

Христос обича
всички вещици,
защото обича всички хора,
които са себе си
и защото обича кардамон
с уелски кейк,
когато вали дъжд.

Те може би не го обичат,
но той обича да чете на келтски
книгите им за билките
и не обича превода на Библията
от ловеца на вещици –
английският крал
на този свят.

Сред изсушените билки
сред стъклениците с отвари
котешки нокът, змийска отрова,
жабешки крак
миризмата на книги
на стари греди, талпи,
бяло дюшеме,
картини по стените
смеят се
усмихват се
на картичките
лъжичките звън звънтят
в чашките
– топло е уютно – но не печка –
дъх във въздуха – дъждът барабани –
и ние сме всичките там – сгушени –
усмихнати –
устните се отварят – дишат –
глътка щастие –
но не – нещо още –
дъждът е само за малко,
но няма да спре
никога –
аз няма да си тръгна –
от тази маса, от тази стая –
-от тази чаша –
завит във вълнен елек чайник –
няма да изстине –
и чаят ще е топъл
винаги
завинаги –
оставам –
няма да си тръгна
никога
оттук.

74662503_435669500662355_3927115454610407424_n

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s