Поетичната книга “Малки ръчички” от Петър Канев днес излиза от печатницата!

“… и аз хвърча с ума си след конете –

измислени са – значи е добре!

Посените зърна и семена покълват.

Измислените приказки се сбъдват.”

 

Вълнувам се! Книгата ми вече е отпечатана и всеки момент ще я взема от печатницата. Най-после отново ми се случва нещо за първи път! Времето навън е мрачно, а светът ми е цветен. Като препрочитам текстовете ми в проза си казвам – какви ти “малки ръчички” – написал съм ги с краката си! Можеше да са много по-добре. Обаче не е така за някои от стиховете и рисунките ми – там са и едни най-хубавите неща, които съм извадил от себе си – и много се радвам, че най-после мога да ги споделя!

 

Последна възможност да заплатите книгата си предварително! По всичко изглежда, че незакупените още бройки много бързо ще изчезнат.

По банков път – Сметкодържател Калин Младенов Ненов IBAN BG13ESPY40040019227153; BIC: ESPYBGS1. Основание – закупуване на книгата “Малки ръчички” от Петър Канев

По easyPay – Кажете, че пращате превод към ePay микросметка. Сметката е регистрирана от: Калин Младенов Ненов, имейл poslednorog в gmail-точка-com, клиентски номер (КИН) 2603169422. Сърдечни поздрави!

 

 

СВЕТЛИННИ ГОДИНИ

 

Изморен съм.
Кожата ми се разтича с разтопен восък.
Мачкам в главата си втвърден пластелин.
Размазвам се върху палачинка в креслото.
Слушам “Форевър йанг” на Алфавил.
Мисля.
Някога мислех за първи път
и небето беше алено.
Сега мисля за втори път
и хладилникът ми се клати досаждащо.
Изморен съм.
Някога вярвах за първи път
и изгревите гърмяха в очите ми.
Сега вярвам за втори път
и чери-доматите ми се търкалят до кофата ми за боклук.
Не съм я уцелил.
Изморен съм.
Сега ще се надявам.
Някога се надявах за първи път
и снегът по Витоша бляскаше –
слънчевите зайчета се гонеха навсякъде.
Сега се надявам за втори път
и релсите на трамвая са ужасно кални.
Единицата идва след 23 минути.
Изморен съм.
Сега е време да навия ентусиазма.
Да дай дай ду ит.
Някога действах за първи път
и всички дървета танцуваха
и ми пращаха листа,
стотици негърчета се смееха във вятъра.
Сега действам за втори път
и фасът ми прогаря мартеницата ми,
кичур коса остава в ръката ми –
изпуснал съм го.
Изморен съм.
Отпускам се. Тишината
ме успокоява
като аулин за зъбобол.
А някога обичах музиката
да клати огледалото ми
и басовете да удрят в корема ми.
Изморен съм.
Някога обичах за първи път
и краката ми се подкосиха.
Спънах се и паднах на тротоара.
Сладкото в хладилника – опитвам го.
Опитвам се да се изправя.
Опитвам се.
Опитвам се да обичам.
За втори път.
Но втори път не идва.
Втори път няма.
Усещам как се стоплям за първи път,
как се сгрявам, виждам
отново теб, отново децата си,
отново любимите си приятелки
и приятели
и отново песента на Алфавил в тонколоните
и отново същото кокиче пред входа ми.
Ти си играеш с невидима топка в леглото.
Младостта обещава отново торта за 23-ия ти рожден ден,
ти си отново влюбена,
ти си отново си момичето, прочело за пръв път “Граф Монте Кристо”, изяло всичките бонбони на майка си,
пиратката, която ще отплува на околосветско пътешествие,
и отново дъщеря ми прохожда за пръв път
и гони слънчеви зайчета в детската стая
и отново за пръв път те чувам по телефона в родилния дом, отново родила за първи път.
Креслото ми отново ми се усмихва обещаващо за пръв път.
Топлина отново полазва в гърдите ми –
И чухалчето отново се радва на нощта и гука
и под падащите звезди на морските скали
целувката отново става първа,
кръвта от коляното ми – първа кръв,
и Нина Симон за пръв път пее тази песен,
блъска се в шума на вълните.
Някой чувал ли е вълните за втори път?
Ти изобщо не си тук.
Ти си в друг креват –
в кревата, в който за пръв път целунах гърдите ти.
Обичам те,
Ти четеш припряно.
Ти загасяш лампата.
Ти спиш неспокойно.
Но още завивам ангелчето, завито под кожата ти.
За пръв път.
Стивън Хокинг умря вчера
и остави светлинни години в коридора ни.
Облягам се на креслото.
В двете си ръце неволно държа и люшкам
две невидими бебета.
От хола до спалнята е безкрайна Одисея.
Но тази вечер знам, че ще се усмихна,
когато видя клепачите ти.
Обичам те.
За първи път.
Защото втори път
няма.

 

 

В НАЧАЛОТО

 

1977-ма, август, на Преображение

в двора на болницата във Варна

съм излязъл с баща ми.

Иглите на системите стърчат от китките ми, докато

седнал на пейка

прерисувам носа на Исус Христос

от книжката за Кирили Методи.

Дъждът отново руква внезапно,

откъсва листо от върба

и го запраща в дланта ми.

„Щастие, нещастие, път, писмо, любов” – казвам.

„Това не е акация, това е плачуща върба” – отвръща ми баща ми.

„Ясно. Значи е само писмо” – казвам.

И започвам да чета от листенцето.

Дъждът се усилва и трябва да се приберем в болницата.

„Това лято дядо Господ много силно пишка” – казвам.

„Бог не съществува. Вали от изпаренията в небето” – отвръща ми баща ми.

Гледам го с подозрение.

Стискам листенцето в ръката си.

Разбира се, че не му повярвах.

Че кой тогава ми праща писмото.

 

 

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s