Между 1988 и 1990 г. част от съучениците ми се събираха на „Космос“ – там ни правеха истинско капучино с пяна и с канела. А когато нямаше пари за капучино, се нареждаха в дълга върволица по бордюра до градинката на НДК с лице срещу „Космос“, а при хубаво време – понякога и на фонтаните. Бях се пристрастил да минавам оттам вечер: да видя кого ще срещна и дали ще се изненадам – хубаво или лошо. Кафето и „Космос“ ми липсваха най-много, когато заминах на заточение в казармата в Нова Загора. А когато се завърнах след години, „Космос“ вече не съществуваше.
Не знам какво и доколко съм говорел аз самият, но обичах да слушам разговорите на съучениците ми, седнали на бордюра. Един разговор съм запомнил много ясно. Може би си говореха Лъчо и Перо от по-горния випуск, но не съм сигурен вече – спомените избледняват и изчезват. Единият споделяше на другия идея за сценарий как да започне филм. Трябва да е било покрай вдъхновението от кинопанорамата. Помня първата картина от този въображаем филм много добре – врязала се е в съзнанието ми, макар че не знам защо. Ето как започваше сцената: В града вали дъжд. Камерата показва в далечен общ план улиците и постепенно се приближава към фигурата на млад мъж, седнал на бордюра на тротоара в дъжда, без да се крие с нищо от усилващите се едри капки. Постепенно се вижда, че държи нещо в ръцете си. Бял лист. И пише. С писалка. С мастило. Дъждът шурти вече като из ведро. Мастилото се разлива и буквите се разтичат по белия лист и изчезват. Но мъжът продължава да пише.
Това сигурно съм аз.
януари, 2019 г.
*
А през януари 1988 г. написах:
Само студеният вятър духа някъде над блоковете. Майка ми се кара на брат ми. Мони пие кафе в „Космос“. Зомба търси цветя на пазара. Лили пресилено и неестествено се смее в компанията на кравайци. Любо Мазния рита една мъртва котка. Веси си слага червило. Съни търпи шамарите на лудия си баща. Паякът се разкарва със Слона из празните кални улици. Пъна надига вече втората бутилка. А на булевард Христо Смирненски тълпата се реди на опашка за някаква нова риба. Това ли искаше да ми кажеш, Господи? Кажи, това ли искаше да ми кажеш? Затова ли те сънувах?…
НАШИЯТ СНЯГ
(песен на ПЕНА)
Бавно топи се първият сняг
светят бездушните лампи
Някакъв тих и отминал луд глад
Пълни с безличие чанти
Хладните погледи впиват се в мен
зъзне студът във сърцата
празни очи търсят някакъв плен…
Нищо. И празният вятър.
Сухите думи пързалят се пак.
Сухият сняг. Ранна зима.
Лампите плискат студения мрак
чувствам, че нещо отмина
Неуловим идва топлия зрак
за да попие в земята
Космосът в
Космос;
застинал стар влак.
Нищото. Празният вятър.
Кой ще запали в очите ти лъч?
Кой ще разлее кафето?
Кой? Само ти, ледена пръст?
мърдат се бясно ръцете.
Кой ще запълни празният лист?
Кой ще размърда лицата?
Кой ще запали огънят чист?
Нищото? Празният вятър?
Чувствам надвиснала пропаст на мен
Чувствам се мокър и празен.
Кой ще разклати света замразен?
Моят часовник омразен?
Нека не схващате мислите пак.
Вятърът духа в лицата.
Сякаш изчезнал е спрелият влак.
Тук е ненужният вятър.
Времето плисва се, става на лед
и не тече по-нататък
само студа заличава навред
огън, лица, топлината
Пясъкът литва безсмислен и сух
всичко изчезва с лицата,
Само остава да тлее сънят…
Нищото, празният вятър.
ПЯНА
(песен на ПЕНА)
Долу в морето
луната ще свети
и ще преглъщаме
светлини,
и в своя полет,
от пяна поети,
ще се превърнем
в разбити вълни.
И за да кажем на морската пяна,
че я желаем и в наш’те сълзи,
ние ще влезем в недрата ѝ само,
а в кръв морето ще търси
борци…
Няма гора – само сухи дървета.
Няма огньове, а пепел и пръст.
Щом ще се бориш – разкрий си сърцето
и посади го
във вятъра бърз.
*
НОЩТА
(песен на ПЕНА)
Тази нощ, в която мъртвите са живи,
Тази нощ, в която живите са мъртви,
Тази нощ, в която трупа се снегът,
Виелица влиза в среднощната пустош.
В тази нощ се гонят вихрите пенливи,
В тази нощ аз знам, че живото е жълто,
В тази нощ аз схващам, чупи се ледът,
Отваря се бездна безкрайна и глуха
и огън не пламва и всеки заспива.
В тази нощ…
януари, 1988 г.
*
НЕЩО
(песен на ПЕНА)
Нещо естествено, нещо човешко
нещо раздвижено, нещо добро
нещо реално и нещо горещо
Търсещо огъня влажно око
Нещо. И просто и истинско нещо
нещо изпълнено със топлина
нещо във въздуха тук се усеща
щастие, бягство или самота?…
Знам всички имаме нужда от нещо,
нежна усмивка, сълза, топлота…
Нужда от нещо…
В края на режима на Тодор Живков усещането за безпътица,
отчаяние, бездушие и задушаващо лицемерие се смесваше с ки-
пящия дух на бунт, гордост, копнеж по нещо неизказано, неуло-
вимо, непознато, ДУХОВНО и покълването на едно невидимо
човешко достойнство, което тогава надигаше глава, а по-късно
се изгуби. Мисля, че в най-сполучливите ми стихотворения от
онзи период се усеща тъкмо тази особена атмосфера.
Пак тогава започнахме да правим песни с приятеля ми Ники
Ангелов. Неговата музика беше повлияна от ню уейва, а моите
текстове – от Роджър Уотърс и Питър Гейбриъл; по това вре-
ме за пръв път започнах да превеждам – с Пинк Флойд. Идеята
беше да създадем концептуален албум със свързани помежду
им песни, като тези на Флойд, но с уейв звучене. Албумът се каз-
ваше „Ние“, записахме го през 1987-1988 г. на касета почти це-
лия, но аз лично не разполагам с нито един запис. Нарекохме се
„ПЕНА“ – от първите букви на името ми и инициалите на Ники,
но също и като закачка с шопските вицове за Нане, Вуте и Пена
и с думата „пяна“, произнесена на шопски диалект. „Пяна“ беше
първата ни песен, която направихме заедно през 1987-1988 г.
А заглавието на втория ни нереализиран концептуален албум
от 1992-1993 г. беше „ПЕНАТА на дните“ – игра на думи, но и
поклон пред един от най-хубавите и най-покъртителни романи
на Борис Виан. В годините 1988, 1989 и 1994 пишех не стихове,
а думите за нашите песни. Прилагам част от тях тук, макар че
моите текстове без прекрасната музика на Ники са като птица
без крила и не знам дали да се представят, ако не може да се чуе
мелодията.