“Малки ръчички” е книга с поезия, рисунки, спомени, песни, комикси и картини от Петър Канев, събрани от 1987 г. до сега. Готова е за печатница. Но бройките се поръчват предварително от хората, които я желаят. Моля заявете предварително искате ли тази книга? (как и защо – вижте в тук: https://tinyurl.com/MalkiRachichki )
СЪДЪРЖАНИЕ НА КНИГАТА:
-
- ПОСВЕЩЕНИЕ
- КАК И ЗАЩО ПИША КАКТУСИ
- ДАВНО И НЕПРАВДА – 1987-1990
- МЕЧА СВАТБА 1987-1988
- ЕРОС-ТАНАТОС 1990
- ТОВА Е ПЛАЧЪТ МИ 1990
- СМЪРТТА НА КОНФУЦИЙ 1991
- КАКТУСИ 1991-1992
- МАЛКАТА СВЕТЛА ТОЧКА 1992-1993
- МОЛИТВИ И ЗАКЛИНАНИЯ ЗА ДОБРО 1997
- ИДИОТИТЕ – ИСТОРИЯ ЗА КЛУБ ИДИОТ
- ПРОГРИГОР – ИДИОТСКА ДРАМА 1997
- АКУЛО МИЛА, МОЛЯ ТЕ СВИРУКАЙ ПАК – КОЛЕКТИВНО ИЗМИСЛЕНИ АВТОРИ, 1995-1997
- РЕСТИТУЦИЯ – КОМИКС 1999
- ЛИТЕРАТУРЕН ЖИВОТ – КОМИКС 1999
- БЕЛИЯТ ГРАД 2000
- КАК СЕ СЪЗДАВАТ ОБЩНОСТИ – НОВА АСОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ
- МАЛКИ РЪЧИЧКИ 2018
- ОТЗИВИ
- НАОБРАТНО – ОНТАРБОАН 2019 – 1977
- POIROT – СТИХОВЕ НА ПЕТЪР КАНЕВ В РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ
- ПИСМО ОТ АЛЕКСАНДЪР ИВАНОВ
*
ПЕТЪР КАНЕВ ЧЕТЕ СВОЯ ПОЕЗИЯ – ВИДЕО:
ДАЛЕЧ ОТ ПРИМАТИТЕ
Косатките някога са били човекоподобни, атланти.
В осмия месец от бременността
бебетата им приличат на гигантски човечета,
а в деветия – вече са риби, китове.
Сладко дремем, допрели четирите си глави
една в друга – примижаваме с клепачи
под сладко прижурящото слънчице,
маймунките от светото семейство,
Вълните галят нежно ходилата ни.
Спим – сънуваме.
Напускаме плажа на приматите,
на който павианите
се самоизяждат,
шимпанзетата пребиват падналия си вожд
и храчат върху му
и всичките им самци масово преебават почти до смърт
разгонената женска пред малките й.
Лягаме на самия морски бряг, пред вълните,
под канонадата на учебните торпеда,
сладко задрямваме.
И в полусън чуваме възглас:
„Делфините!”
Отваряме очи. Скачаме!
Делфините са съвсем до брега –
Огромни, мънички –
Гмуркат се, летят, подскачат –
Буквално пръскат вода в краката ни.
Рибарските мрежи са разкъсани.
Целувам те.
Ти си съвсем мъничка в дланта ми – палечка.
Аз съм съвсем мъничък върху крачето ти – малкото раче на нокътя ти.
Децата ни са големи колкото слънцето – светят ослепително.
Един плавник напред и ето –
вече не сме от рода на маймуните.
Дарвин плаче и се смее от радост,
сълзите му капят по брадата му.
Костенурката му побутва с носле краката ни.
Но те са се превърнали в плавници.
Малката русалка подкача и ни пее и ни говори
и се прегръща със Силия от рода на тюлените.
Тюлените монаси излизат от килиите си и ни ръкопляскат.
Влюбени улулици кръжат над главите ни и ни подвикват
и ни подканят с крясъците, с гукането си-
далеч към скалата на кормораните.
Тиранинът павиан пада от ужас по гръб,
на червения си задник, вика злобно,
стене от болка и плаче, уплашен от ужаса на еволюцията.
Всички гъсеници по плажа се превърнаха в пеперуди
и отлетяха.
И ние не сме вече маймуни.
Петър Канев, 2018
*
Виж още:
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТ МОИТЕ СТИХОВЕ (П. Канев):
В тези стихоподобни творения от няколко периода ясно се
открояват различни маниери и вкусове на писане, които за лю-
бителите на етикетите и на подредените шишенца условно мога
да назова нещо-като-неосюрреализъм (но не пост- защото не
съм прост!) и търсен наивизъм.
Трудно ми е да оценя какво представляват те всъщност, тъй
като са до неистовост асоциални. Доказателство за тази им осо-
беност е може би това, че (почти) никога не са били публикувани
никъде, тъй като отказвах да махна от тях която и да било дума
или знак, или каквото и да било от онези неща, които очевидно
смущаваха читателите им – и то (почти) всички – поради край-
но недисциплинирания и нелюбезен похват да не спазвам оч-
акваното и конвенционалното: нито рима, нито безримие, нито
жанрове, нито стилове, нито ритмика, нито безритмие, нито
граматика, нито правопис, нито правоговор, нито редактиране
на грешките, нито градация, нито поанта, нито естетика, нито
здрав разум, нито логика, нито безсмислие, нито смисъл, нито
нонсенс, нито каквото и да било, което не идва право и директ-
но от сърцето ми – или поне от нощното небе.
В тази селекция от мои произведения от целия ми досегашен живот съм подбрал текстове, които са били истински в моментите, в които съм ги писал.
Исках да пробвам да пиша така, както рисувам.
Исках да отсвиря всички стандарти на естетско замазване на чувствата и мислите – исках да ги покажа такива, каквито са в мен: голи, възторжени по детински.
Постигнах духа, формата, настроението, топлотата и душата, които съм искал да изразя – най-доброто, по моите собствени представи, което винаги съм искал да напиша точно така – да покажа зайчето в цялата му наивна голота – глупавичките му детински радости, игривост, тъга, чувства и мисли...
Но днес зайчето поумня от лоши и болящи рани и се превърна в прастар, псевдомъдър заек-философ – с много клепнало ляво ухо и окъсани мустаци.
За мен 2018-та беше година на преображение. Преобразих се до такава степен, че започнах отново да пиша – нещо, което никога не бях предполагал, че може да ми се случи пак. И не само това, но и – има-няма за година – написах едни от най-хубавите неща, които съм в състояние да извадя с болка и любов от сърцето си. И ето че съм… отново отвъд. И отвъд отвъдното. Сюрреалистичното ниво на писането ми е стигнало и до нови измерения: Чудото на живота ме интересува повече, отколкото някога – Живот je чудо – повече лаконичност и стриктни описания на напълно конкретни реални неща, а не на видения, но така, че на читателя вероятно му се струват неразбираеми, въображаеми, алегорични. Извън контекста на преживяното от мен те вероятно изглеждат странни и често непонятни, но в истината има някаква магия – дори когато е неразбираема, повечето хора, или поне по-чувствителните, усещат, че тя е истинска. Така истинските случки и факти започват да изпълняват ролята на алегории, символи и метафори, но вече не са на ужким – те са истинските алегории, символи и метафори на нещата от живота, на големите му малки чудеса. И затова на мен изобщо не ми се ще да развалям удоволствието от четенето на тези превъзходни нонсенси чрез поясняването им с някакъв тъп контекст. Нека текстовете им да си останат чисти магарета, катъри и мулета.
Хубавото: макар че са до крайност частни – станали са с нещо и публични, щом публиката ги харесва. Но всичко това е техника за правене на впечатление, а в крайна сметка най-важното си остава да имаш какво да кажеш и да разкажеш. И то да е истинско, от плът и кръв, органично. Аз мисля, че имах какво да кажа и какви чувства и мисли да споделя. Основният ми стремеж остана да
са истински, без значение в каква форма са облечени и дали имат
форма въобще; да излязат както са вътре в мен – в ума ми, в сър-
цето, в душата и в тялото ми – така да стигнат до ръцете ми,
с които пиша (надявам се, че не пиша с краката си, макар че имам
и такива гафове понякога).
Спомням си едно интервю с Роджър Уотърс след представлението на „Стената“ на стадион „Васил Левски“ в София. На въпроса защо е изписал „оставка“ на стената, Уотърс сподели, че постоянно се ужасявал да не би изкуството му да си остане изкуствено – той искал то да провокира, да събуди, да те накара да чувстваш, че това е животът, че е нещо, което се случва наистина и боли, и продължава и отвъд сцената, а не е забавление, с което да забравим действителността, като се успокояваме, че всичко е на ужким. Но то не бива да бъде на ужким, иначе няма смисъл да се прави въобще. Това е нещото, към което съм се стремил в последните си писания, както и при подбора на текстовете за тази книга: те да са органични, следователно да болят, но най-вече да не са на ужким, а да са истински:
МАНИФЕСТ НА ПОЕТИЧЕСКИ НУЖДИ
Не купувай, не продавай, не кради,
обработвай собствената си градина
без гмо и сурогати
в органично писане.
Стихотворението трябва да е организъм,
но е много неприятно, когато ти опоска хладилника,
когато хърка, когато си поти
и когато се мъчи
в тоалетната.
Превърни етиката си в мисъл,
за да не си запек.
Мисълта ти да поражда силни чувства –
иначе е разстройство.
Силно чувствай истината
и преди да я повърнеш,
пий само от мечтата.
Но ако искаш наистина да си истински –
обичащ –
е по-добре да изпееш „Зайченцето бяло“
в банята.
А тук сме да се забавляваме.
Гарвани, радвайте се и се веселете!
Не сме родени да сме гипсови джуджета.
Тъй като смятам, че в следите, които оставям от себе си в един текст, трябва човешкото да присъства плътно във всичките си нива и аспекти, не съм оставил тези текстове само на фактите, а съм ги напоил и с мисъл, чувства и въображение, но въображението в тях е насочено не да измисля неща на ужким, а да открива неподозираните и шашкащи връзки между тях. Така се създава организъм: няма сладка музика в словото му, но има съзвучия и симфония в игрите на смисъла и значението – свързани и обвързани в едно цяло тяло, както са клетките, органите и системите в живите ни тела. Но тези тела не спят изолирани в зимен сън, те въздействат. Надявам се дори да бъркат в здравето на някого. А още повече се надявам да сътворяват и да милват, а даже и да прегръщат. Защото имат
ръчички.
Абе майтап бе, Уили. Всичко дотук звучи така помпозно, все едно самият Алф го е написал. Затова съм поместил в края и детските ми текстове. За да ни напомнят, че колкото и хубаво е да пишеш как гният месата ни приживе и как сдуханата смърт ще разкапе накрая всички ни в капещи мръвки, още по-хубаво е да запеем заедно „Зайченцето бяло“. И „никога да не порЕснем“.
Петър Канев
Petarkanevdoktora's Blog 