В ДЪЛБИНИТЕ от Петър Д. Канев, 1990

ВЛИЗАНЕ.

ЕРОС-ТАНАТОС..

  1. привечер.
  2. дъно.
  3. копнеж..
  4. червено и червено.
  5. актиния – в сън.
  6. актиния две.

НОЩ…

СУТРИН..

СРЕЩА С ПРИЯТЕЛКА..

ПОСЛЕДНА НОЩ ПРЕДИ КАЗАРМА..

АХИЛ..

МОЯТА ВЕЧЕР.

СБОГОМ НАДЕЖДА..

БЯЛОТО КУЧЕ.

УТЕХА..

 

І. ЧАСТ. СПОМЕН ЗА ЕДИН ДЕН С М.

1-KBush-Кулата-002

ВЛИЗАНЕ

Вятърът като грапава ръкавица

гали съня на моята кожа,

Далечен хоризонт излита

извън всички подножия,

към нереално време и пространство,

кораби и делфини се сливат в

единно

същество,

изплуват в гирлянди от

водорасли,

мехури обвиват коси на

русалки,

времето се разтегля

като врящо злато

и валят огнени карамфили.

Очите ми се отлепят от

орбитите

и се търкулват по

зеления пясък

към хълбоците на луната,

която

скача като подплашено

куче в пастта на небето,

Кеглите на моята глава се

търкулват – и ето –

ореоли кълбят се в небето

като мрежа от бинтове

и нервните ми центрове

се посипват като

прашинки бенгалски огън

по плажа:

 

Аз влизам в дълбините.

 

ЕРОС-ТАНАТОС

1.      привечер

 

Съскат в съня си студени сияния,

сини синигери в рая са скрити,

синя умора сияе разкъсана

и се разстила в сърцата разбити.

Спят зад синчеца станьолни страдания,

прилепи сини безшумно излитат

и се преплитат в смъртта си навъсена

и прибледнели в съня си се скитат.

 

Сякаш се сипят студени проклятия

и се слоят на съдбата в стомаха,

стелят се страшни сковани разпятия,

спящи, разплути, сияйни домати.

 

Ляга разплутата прах недовършена,

скучно-размекната, слабо-сияеща,

и се стреми към върбата водата –

 

2.       дъно

Дълбоки призрачни реки

тунели в кърви и тъмници

развихрени кафяви птици

Въртят мучащите води

Там – тъмен облак непознат

тук – тегне тягостта в сърцето

и тъмен мрак в омразен впряг,

разкъсвайки трупа си млад,

тече към дъно непревзето.

 

3.       копнеж

 

На храстите черната мрежа

е хвърлила тъмната сянка

на прилеп, на дракон и дявол.

И камъни пръстите режат

в загадъчна синя осанка

се спуска луната в лилаво

и милва вълните замръзнали

сред леден отблясък води

се хлъзгат по бързите улеи

и чайка далече пищи,

звездите бледнеят, пропъдени.

Аз крия се плътно зад камъка.

Два хълма, една пещера

стоят там и бдят прибледнели

и крият в гърдите си раната,

а светлата бяла луна

чертае с отблясък пред мен

вълшебни изваяни форми

от див порцелан и звезди.

Разлитат се морските птички

и гола остава скалата

в ръката на лунния лъч.

 

Една звезда далеч просветва

и в булото на мрака черен,

без звук политайки се вмества

в тунела на копнеж безмерен

и връща поглед разтреперян

обратно в тъмния му зид.

 

Там плавно се придвижват три русалки.

 

4.       червено и червено

 

Там плавно се придвижват три русалки.

Медузи лижат остриета жалки.

Прииждат от върха на океана

като килим безбройни октоподи

и мидите се скриват в жълта пяна

като изчезнали без знак народи.

 

Червено и червено като смърт,

като метал, полят с къс ярко слънце,

като разголена безкожа плът,

като напукани прастари грънци.

 

Червено и червено като ден,

като разпален зад сърцето огън,

като резба върху смарагдов член

на някакъв прочут свети Антоний.

 

Делят ме като бял сладкиш.

Пробожда ме в несвяст страстта ми – шиш

и вади боядисано сърцето.

 

Пълзят там раци в сянката ми – ето

пропадам сред бездънната им стомна

и лее ме страстта ми като вино…

 

И песни на удавени сирени,

на кремъци от пукот изхабени,

и шест гърди на морски таралежи –

момиче, пламнало в замръзнали води

поглежда – разкъсва небетата

и пламнало бяло стури

и капе в косите, в гърдите й,

лалета чертае с искри

политат към нея лалетата

и вбиват в гръдта й игли.

Тя зъзне премръзнала, ледена

в разкъсан прозрачен воал

и режат стъклата на пясъка

краката й, кръв черно-медена

потича, съборил, разпрал

е воала й вятърът

и тича сега по треперяща плът.

Краката премръзнали трепват.

Чертае кръвта ярък кръст.

Косите й вятърът хваща

и пада лилава отсянка,

разплискана бързо по таза

и храстите сякаш се сепват,

настръхват, в морето ще влязат

след миг! Сега вятърът шепне.

Колони са двата й крака

и той се промъква и лази

по техния траурен свод.

Морето навъсено дебне

и милва лицето й мракът,

разлива кръвта си и гази

по устните –

търси си брод…

 

5.       актиния – в сън

 

Съблечен, гол, като рубинов блясък

стоя като надгробна пещера

и статуи се срутват като пясък

там в моята брилянтена уста.

И пленници на сол като в камина

печат очите си в студена плът,

една добре оформена актиния

прораства в моята неспокойна гръд :

 

– а няма нито капка нежност

сред тези бездни на сърцето …

 

И аз обръщам своите сухи устни

и милвам с тях отровната ти сол

и чакам да докосна с тях гръдта ти,

в съня си, разкривен от зъбобол.

 

Донесох трон от миди и корали,

от мрамор пурпурен и абанос,

донесох наметало от калмари,

а вън те чака триумфален мост.

 

Когато котвата се спусне долу,

обождайки гръдта на полумрака,

потъвайки, очите си избола,

забила се във вечно леден пясък,

аз ще се върна весело-прогизнал,

и с прилепи, и с призраци в главата,

затворени сред дворцовата призма,

на тайнствени магьосници в брадата.

И ще се спре невинната русалка,

преди да я превърна на мехурче,

и ще се върне – стенеща и жалка –

в ръцете на удавен жалък турчин,

а аз ще хвана феса му раздърпан

и ще го сложа на гръдта ти сладка

и люспите й бавно ще издърпвам,

ще смуча захарта в усмивка кратка –

и ще се върна в хиляди брилянти,

погълнал цялото море изящно

и в сушата ще лея диаманти,

звънтейки по трасето й ръждясало

с ръждясала раздърпана окова,

когато котвата се спусне долу,

когато вечерта остане гола…

Гръдта ти е прозрачно огледало –

аз искам с гъбата на своите устни

да го измия нежно и изцяло.

И ако видиш като дървен нож

към теб да идва нещо непонятно –

о, моля те, клекни и целуни

главата му, но с нежност необятна!

И вместо отвращение – любов

аз искам да струи като от душ

от твоите очи, и твоят нос

аз искам като птица да трепти

и да потънем двамата в червена вана.

И нека да целувам твоите устни –

и срамните, и не дотам свенливите,

и нека изгорим от плътски чувства –

и в страшните, и в огнено-красивите!…

 

Това е само сън – не се извръщай!

 

6.       актиния две

 

Събуждам се и зъбите окопват,

напускайки езика ми разпран,

а бисери валят прозрачни, сладки

и бият ме с отблясъка си ням.

 

Актиния си ти като гръдта ми

и дебнеш ме в омайна красота

и щом усетиш риба да целуне

отблясъка ти, в сладки пипала

я сграбчваш и поглъщаш в своите

бездни.

Море си ти в забулена тъма,

където чезнат световете земни

и гасне всяка заблудила се звезда.

 

НОЩ

Нощта е черен похлупак

и скреж по сивите стъкла

застива в снежно-бели форми;

Градът прелива в тежък мрак,

тече от чашата -луна,

по хлъзгавите й акорди.

 

Пияни сме от черен цвят,

от смърт и смехове мъртвешки,

от разговори. Жалък прах

е целият пропаднал свят

в кошмарите на глад човешки;

И изтерзан и хладен страх

в зелена скреж, стъкла, луна –

утайка са сред пламнал мрак

в гранитна чаша на нощта,

Грях, ужас – знак в смъртта вековна,

на болните души в леда,

на този град и катакомба,

на този мъртъв бог властта,

гнева на жаждата му злобна

и на студа кръвта в нощта,

съня в сънувания зрак…

 

Смъртта е черен похлупак

(над мен)

 

СУТРИН

А мидата желае водорасли

и октоподът – дупка или кофа

и пъпката желае да порастне,

а мозъкът ни – чисто нова строфа.

Ти казваш, че желаеш мандарини,

че кожата ти не е изгоряла,

ти търсиш жълти портокали в скрина,

ти палиш огън в старата камина

и тази нощ в разкършен студ си спала

и тази нощ бадемите си крала

и скиташ като в погребална зала

на брака скършен в тайната решетка

и тази нощ пижамата е клетка…

 

Медузата желае бавен прилив,

актиниите – малки сладки рибки,

а ти желаеш до гръдта ти жилест

овчар да шепне: „Колко те обичам!“

А ти желаеш ябълка студена

и в нощ и в ден да свети като слънце,

горчиво грозде, ягода зелена,

малини, тръни и строшени грънци.

А ти желаеш градове и птици,

и планини, морета и маймуни,

а ти желаеш разкривени скици

и голите тела по пясъчните дюни.

А ти желаеш нежни слепи устни –

море от рози алено-порочни

и тръни в дива неприветна пустош

и боси глезени върху студени плочки,

звездите в тъмнината разпиляни,

мъже с бради, подвикващи закани

и голи колена в свръх-черни нощи.

Да бъдеш главатарка в диво стадо –

бои, разляти върху кадастрона,

желаеш от страстта, която крадох,

хубота, заедно с бивните на слона…

 

Рибарите желаят прясна глина,

а чайките – мъжествени соколи;

и ти желаеш театър или кино,

харем желаеш от пирати голи

и твои роби в блудното казино

да разиграват ерогенни роли.

А ти желаеш бясна репликация

и ДНК на бременната клетка

и ти желаеш като цяла нация

след тебе да върви марионетка –

и ти желаеш между двата крака

да вкараш нещо – топличко и твърдо.

И ти желаеш да пристигне влакът –

с очи от него дядо ти да мърда…

 

Да, ти желаеш! Любовта е слънце,

което ще огрее твоето тяло!

Любовници желаеш – малко трънче

да се забие цялото в гръдтта ти,

да те облее Михаил в свръх-бяло,

да подаде Христос към теб ръка

и ангел да простреля теб с лъка си

в най-ерогенната ти зона в таза,

да дойде Любовта като река

на пролетта в неистови цветя

и да потъне цяла в твоята ваза,

влетяла там разискрена искра

омразата на клада да изгаря –

да никнат блянове-мъже в пожара

и милиарди пъти да се жениш,

Да, ти желаеш, ти

желаеш – … !

 

И като бисер в тези глъбини

попада капка от сърце прозрачно

то плува и тупти в рояк искри

и диша сред дворците жадно, мрачно

последния олтар на огън златен

далече зад харпуна необятен

и зад водата –

глътка чисто злато! …

 

1-Nina

 

ІІ. ЧАСТ. СБОГУВАНИЯ.

 

СРЕЩА С ПРИЯТЕЛКА

Промъквам се през завесите

Изстина гранитът на планината.

Мирисът на морето стана безразличен.

Колосална фигура стои пред чашата кафе.

Още присветват пламъци в колбата

Още се издига невидимият стълб в пясъка

– Напускам те,

майко!

Поеми в черната си пола

главата ми…

 

Сбогом, Созопол.

Последните вълни

се оттичат

СЕГА.

 

ПОСЛЕДНА НОЩ ПРЕДИ КАЗАРМА

Залезът спуска своя плащ –

това е сън. –

И ти си спящ.

Но помни – това е вечност и миг,

повтарящ се факт…

И когато заспи твоят живот

в омайните бездни

на Нищото.

Помни –

птици летят               – и отлитат.

 

 

И ако си Сизиф, целуни камъка.

И ако си Христос – целуни кръста.

И ако си смъртен – целуни Смъртта си.

Защото птици летят и отлитат,

за да дойдат нови птици,

за да се завърнат старите.

Защото залезът пада, защото нощта

се спуска,                   не за друго,

а за да има

нов ден.

 

 

АХИЛ

Ахил плаче.

 

Защо плаче Ахил?

 

От яд озверял като бик?

 

Богоравният син на Атина?

 

В тази броня и в тази зима?

 

Дори без стон, без вик –

 

без рана или унижение,

 

без омраза и презрение

 

Ахил плаче.

 

Защо плаче Ахил?

 

Може би Ахил е педераст,

 

лудо влюбен в своя приятел,

 

може би сега в несвяст

 

той се мята побъркан и плаче.

 

Може би той – Ахил – е бил луд

 

още в божата страшна утроба –

 

Може би, за да внесе смут

 

в редиците стройни на Троя

 

Той плаче сега – без стон и без вик

 

Той плаче сега – не разярен като бик.

 

Само сълзи – нищо друго.

 

Но кой би повярвал, че Ахил е човек

 

и затуй плаче?

 

Та Ахил е бог! Ахил е богоравен!…

 

Ахил умеел да обича?

 

Ахил умеел да скърби?

 

Ахил имал сълзи?

 

Странно! Смешно! Невероятно!

 

А-а-а! Това! Сигурно това

 

е ахилесовата му пета –

 

плача!

 

Сълзи

 

в очите на Ахил –

 

може би?

 

Но щом Ахил е символ на жестокост

 

къде са нашите сълзи

 

и на какво сме символ ние?

 

 

 

МОЯТА ВЕЧЕР

 

 

1992

 

Моята вечер

Очаквам я привечер –
Вечер белязана, хладна,
Тя идва да стопли ръце на
стопения огън,
присяда към огъня,
гледа ме – дрипава, гладна,
аз давам й чашата с бира
и парче изнемога.

Звездите над нея
венец образуват неземен,
И млечният път върху морския път
се извива.
Аз вечер бледнея и
Нощта ме очаква напразно –
Оставам пленен в прегръдките
вечерни –
хладни…

(Иракли, 1992)

….

СБОГОМ НАДЕЖДА

Малка дева,
Поздравявам те!
Приземи се върху водно конче,
Моля те.
В ръцете ти – златни комари
И слънцето
– захожда.

 

(Иракли, 1992)

 

БЯЛОТО КУЧЕ

Бяло куче лази сред бялото море
То гони
бяла муха.
Вълна след вълна
Грохот след грохот
то вървии ден след ден
във вода без вода
сред тропот без тропот
то глухо спи
в устата на съня,
а после лигите му
тегли в поход –
към далечните земи.
И бяло слънце –
лъч след лъч
вали по бялата корона
над щръкналите му уши.
То лиже с бял език
и души с бели ноздри,
и миг след миг,
върви, вали, полита,
лети,
и кокал гложде –
сред облаците се понася,
разгражда се сред морска
пяна
“Успех!” – крещи на албатроса
и пърха в радостна закана

сред цяла кана светлина

по слънчевия път между вълните.

Ей там е – там е!

Та нима сме слепи?

(Иракли, 1992)

 

 

 

1-KBush-Кулата-003

 

 

 

УТЕХА

 

 

1993

 

УТЕХА

 

С плоска лъжа

криво надничаш

в старата къща

на моята душа.

Подаваш ми глезен

Леден е в мрака

Трамвайна спирка –

Мъртвецът чака –

Двайсет стотинки –

и заминава –

В студа си гола,

самотни в храма

търсим луната

Мрак в твоя поглед :

къщичка стара,

прелитащ тир –

Палим утехата –

вестник догарящ

и пепелта му

бавно лети…

Оставаме сами

сред трамплинга на самотата, обвити в собствената си самотност и обреченост като с черни воали, загърнали премръзнали беззащитни голи тела на нещастни животни. Гледаме се. Това е. После скачаме в мрака и аз чувствам, и аз чувствам като луда заря великата Споделеност на Самотата и нещастието ни, преливащи в миг в тъга и възторг, а после в горда болка и безстрастна безнадеждност. Политаме в мрака сами. Тежестта е толкова голяма. Жестоко е да бъдеш вселена..(мисъл). А тялото ми на животно се рее в черното пространство и в тиха паника безнадеждно търси ръката ти в мрака…

 

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s