Нови комуникации, нови социални движения и нова личност: Проблеми и бъдеще на демокрацията

12348101_898515203518403_8788879010383730466_n

1. Ален Турен: “Личността става институция”

Днес хората губят вярата си във всички институции – държава, парламент, съд, правителство, училище, църква и пр. Вместо това започват все повече да вярват в човешката личност. Личността има значение. Много е важно коя лично ще се захване да прави нещо, коя личност ще олицетворява дадена идея. Ето актуален пример – аз може да не вярвам на Министерство на правосъдието, но може да вярвам на министъра Христо, заради неговата личност. Може да не вярвам на еврокомисарите, но може да вярвам на Кристалина. Може да не вярвам в образователната система, но може да вярвам в своя добър учител. Ефектът от това е не само предпочитанията към мажоритарния вот. Ефектът е много по-значим и по-широк. Ние дори не можем да се представим още какъв е точно.

Ето какви са думите на Турен по този проблем:

ИНДИВИДЪТ Така че индивидът е този, който става опора на самия себе си и сам си дава легитимност. Това аз наричам субект. Това означава следното: в този объркан и сложен свят на масови комуникации и масова консумация, аз искам да продължавам да се възприемам като творец на самия себе си. Най-напред, да не се губя от погледа си, да не се загубя в тълпата, в стадото, ако искате … (…) От марксизма насам вече не се говори за човешки права, а за социални права. Днес човешките права се завръщат. Знаете, това не е забавно, въпреки че понякога може да има някои забавни страни, както всичко, но тук има една чувствителност към правата, тоест правото на всеки един човек да води живот в отговорност и свобода. Дори бих казал – предпочитам да използвам още по-прости думи – че това, което по-голямата част от хората отчетливо искат днес, е : „Искам да бъда уважаван, не желая да бъда унижаван, искам с мен да се отнасят като с човешко същество.”

2. Луи Арагон: “Бъдещето на човека е жената”

“Бъдещето на човека е жената” е фраза на френския поет сюрреалист Луи Арагон. Като оставим на страна, че той до края на живота си е бил лудо влюбен в жена си руската еврейка Елза Триоле, каво означава тази фраза?

Жените комуникират много по-добре от мъжете, центърът на говоренето и комуникацията в мозъка им е в пъти по-развит и това е биологично и генетично доказано. Ако е вярно твърдението на Хабермас, че най-важна от всички интелигентности е комуникативната рационалност – способността ни да общуваме и комуникираме интелигентно – и само тя има шанса да ни спаси в бъдещето – ето ви една причина да твърдим, че бъдещето на човека е жената. Все пак това не е достатъчно. Какво ще стане, ако тази жена няма етика, не ми се мисли – ще е нещо като Искра Фидосова, Цветелина Бориславова, г-жа вдовицата Павлова, кралица Виктория или императрица У. Така че бъдещето на човека е жената, но само ако и когато жената се проявява като човек, човечно. Не знам дали бъдещето е там, но поне надежда има в жената. Защото за първи път в историята на цивилизациите жените имат важна роля във всички сфери на обществото. Това дава надежда, че може би ще могат да се справят с големите дефекти на цивилизациите, с които мъжете не могат да се справят или които произлизат от мъжете. И друга надежда -и ма голяма надежда във възможността за съревнованието и взаимното подпомагане и допълване на жените и мъжете. Нещо като е еднополово – не ми го хвали – не може да ражда. Затова и нашите цивилизации до сега са ялови и загиват. Но когато има и мъже и жени във всяка част на обществото, има надежда вече за раждане, в бъдещето да се роди нещо ново и може би спасително…

И още един цитат с какво е ценна жената и с какво ни дава надежди за бъдещето – този път от Цветан Тодоров:

“Неговите предпочитания (на Ромен Гари) са отправени към един друг вид човечност – а именно любовта. Поради това Гари се явява радетел на ценности, които обикновено се наричат “женски”. Тяхно изначално въплъщение е майчината любов.: “човекът – т.е. цивилизованият човек – се ражда в отношението между детето и неговата майка” (ГАРИ) Тъкмо защото детето се научава да обича майка си, то по-късно се превръща в човешко същество, способно на любов – и това именно е човекът. Това са “женските” ценности – любвеобилност, нежност, съчувствие, ненасилие, уважение към слабите. Тези именно ценности са възприети от християнството – или по-скоро те са олицетворени в неговия първообраз – Иисус Христос и при все че е завършен агностик Гари високо цени тази личност. Иисус е човекът, който е изначалното и най-висше въплъщение на тези ценности. Християнството – това е женското начало, то е милосърдие, нежност, прошка, толерантност, майчинство, уважение към слабия. Изворът на християнството – това е майчинството. За пръв път някой в историята на Запада си позволява да говори, че майчинството – това е самото Битие на човека, самата същност на човечността и на човешкото.” (Todorov2000: 242-243, превод: Радосвета Кръстанова).

Сравнете този цитат с понятието “женски ценности” при Хеерт Хофстеде.

Ето думите на Турен по този проблем:

527809_310922749034032_2110911459_n

Рейчъл Карсън

“Въпросът е : Има ли някакви особени (отличителни) актьори? Моят отговор тук – и това е нещо, което съм започнал да проверявам като изследовател – е, че има един привилегирован актьор, всъщност актриса, и това са жените. Защо ? Защото жените дълго бяха поставяни в позицията на низшестоящи същества. Това не означава, че се е твърдяло, че жените са по-низши. Не, просто на понятието низшестоящ бе придаден женски образ. Което все пак е по-тежко. Така че жените изживявавха и продължават да изживяват това разкъсване – и вътрешно, и външно. И те се опитват да съчетаят нещата, да ги съберат заедно. Когато задавате въпроси на жените и ги оставите да говорят, има една много проста идея, която се появява непрекъснато като лайтмотив. В какво сте по-добри от мъжете? (Тъй като, между нас казано, жените нямат и никакво съмнение относно своето превъзходство. За което, уви, имат право.) С какво ги превъзхождате? И те всички отговарят едно и също, твърде интересно нещо: Слушайте, онова, което ние умеем да правим по-добре от мъжете, е че можем да правим няколко неща наведнъж. Така например, има едно италианско изследване, което много обичам да цитирам, в което анкетьори задават въпрос на млади жени: „На какво възнамерявате да отдадете преимущество по-късно? На професионалния или на личния си живот? Жените отговарят: „Можете ли да повторите въпроса си, не го разбрах добре? „ И горкият анкетьор повтаря въпроса си, а жените отговарят: „И на двете, не може да се избира между двете. Пък и впрочем, възможност за избор няма.”

Хм, като се замисля, може би това е една от причините, че винаги съм предпочитал котки пред котараци… Сигурно звучи много феминистично, но всъщност аз не съм феминист – вярвам, че само двата пола заедно са пълноценни. Нито един пол не е пълноценен сам, противопоставен или по-високопоставен от другия. Еднополовата работа е ялова работа. Бъдещето е само в съчетанието им. Значи явно съм двуполовист. Крайно време е да възникне и такава идеология.

3. Ален Турен: новата парадигма е “противопоставяне на противопоставянията”

Ето какво казва Ален Турен в тази връзка:

“НОВИТЕ СОЦИАЛНИ ДВИЖЕНИЯ В други части на света има модели. Основно модели на тоталитарни държави, по китайски образец, ако искате, и това е нещо съвсем различно от западния модел. Но ние сме изпаднали в един момент, в който вече няма нищо. И тогава си казах : „Наистина ли няма нищо?” И в един момент стигнах до извода, че всъщност, ако наблюдаваме това, което се случва – тук не става дума за мнение, което е само мое – има едно голямо движение, което пронизва нашето общество. Едно движение, чието послание е , че понеже досега всичко се е опирало на противопоставянето, на парната машина, както казваше Леви-Строс, сега става дума да съшием онова, което сме разкъсали, да съчленим (съединим) онова, което сме разделили. (…) Имаше една култура на противопоставянето – между тяло и дух, „между дома и улицата”, както казват бразилците, между частното и общото, между мъжа и жената и пр. И има движения, мисля, които бихте могли да наречете социални или културни движения. Най-важното, най-видимото от тези движения е онова, което се нарича политическа екология, тоест че трябва да се противопоставим на противопоставянето между природа и култура, на натура и култура, иначе вървим към неминуема катастрофа и не ни остава много време. Вярно, това не произведе кой знае какво, но все пак съществува. В по-слаба степен, по един по – неясен, но интересен начин, бих казал, че алтерглобализмът също представлява нещо. Те казват – добре, глобализация, окей, но какво става с локалното, с особеното, с уникалното, какво правим с него, трябва да се опитаме да съчетаем и двете. Тези две теми са основни.”

А ето какво пише Петър Канев по този проблем 🙂 :

“Припознаването на екологизма едновременно като ляв и като десен, като консервативен и като либерален, като революционен и като моден мейнстрийм, като екстремизъм и като пацифизъм, като буржоазен и като пролетарски, като капиталистически и като антикапиталистически, като демократичен и като авторитарен, като строго научен и като религиозен и романтичен всъщност има и своите реални основания, които изискват по-задълбочен анализ и по-задоволително обяснение от повърхностните етикетирания и легендарните класификации. „Нито в ляво, нито в дясно, а напред“ – гласи лозунгът на английските „Зелени“. Или може би е по-коректно да се каже, че вземайки и от ляво, и от дясно, и от либерали, и от консерватори и следвайки всички европейски традиции едновременно, прекроявайки, преосмисляйки цялото наследството на модерността и на предмодерните традиции, съчетавайки ги и обогатявайки ги с модели и ценности, вдъхновени от неевропейските цивилизации, подплатени с погледа и светогледа на новата наука, както и с практики на пионерски социално-културни иновации, екологизмът върви напред и се намира в бъдещето. Същевременно той се отправя към бъдещето, връщайки в него преосмисленото минало, здраво стъпил върху поуките, практиките, постиженията и грешките на това минало. Така зелената култура постига нов синтез на всичко досега съществувало, ново преосмисляне на модерно, предмодерно, следмодерно, научно и етично-ценностно, западно и източно, европейско и неевропейско, традиционно и иновативно в една съвършено нова екологична парадигма за мястото и ролята на човека в неговия единствен дом – живата планета Земя.

Логиката на противопоставянето не може да разбере новата нелинейна логика на включеността, холизма и синергията, в лоното на която се заражда екологичният хуманизъм като ново човеколюбие. Това води до неразбиране и на факта на екологичната включеност на традициите в иновациите и на иновациите в традициите, както и до неразбирането на факта, че оспорването на антропоцентризма всъщност произлиза от традициите и от ценностно-смисловата логика на самия европейски хуманизъм, който в зелената парадигма всъщност не се свива, а напротив – разширява се към природата и към живите видове и придобива нови планетарни измерения в екологичната философия. В традиционната християнска и просвещенска идея за естествените (дадените по природа) човешки права екологизмът слага акцент именно върху „естествени“, като при това разширява, а не стеснява тези права – разширява ги като естествени права на всички живи видове, сред които е и самият човек. Традиционната просвещенска идея за свобода, равенство и братство е разширена от зелената парадигма, така че свободата, братството и равенството стават основният принцип, с който се третират вече всички живи видове на планетата – всички организми се възприемат като надарени с право на свобода, равни на нас събратя.

Екологичната човещина е любов към човека не във величието на неговата мощ и господство, а в съчувствието към неговата слабост и крехкост и във величието на неговата скромност и съпричастност към всичко останало. При това в екологичния хуманизъм любовта към човешките същества не се възприема като единствена обсесия, подобна на пагубната страст на Отело към Дезедемона, а като любов и към човека и не само към човека. Екологичният хуманизъм е любов към човека в качеството му на приятел, а не в качеството му на господар, в качеството му на част от едно голямо семейство на живите същества, а не в качеството му отделен от света на живота егоцентрик, в качеството му на част от всички останали, които обичаме и от всичко останало, което обичаме на родната си планета, а не в качеството му на обожавана наложница, затворена в кула, за да не се съприкосновява с никого и с нищо в света. Това ново човеколюбие не изключва, а включва: любовта към човека не изключва любовта към гората, любовта към планината, любовта към морето – напротив, то задължително ги включва и именно затова вероятно остава непонятно за елементарния тип линеен разум, който противопоставя понятията и идеите като войници на война и не е в състояние органично да ги съчетава.”

(“Екологизмът между нова мизантропия и нов хуманизъм”, сп. Философски алтернативи, бр. 5, 213)

4.Пиер Розенвалон: “новата форма на демократичност е контра-демокрацията: демокрацията, която е “на контра” на всичко и критикува всичко за недемократичност – тя идва от средите на възмутените, на протестиращите и от гражданските групи.

5. Роналд Ингълхард \Englehard\ пише в книгата си “Тихата революция“, че сме свидетели на сблъсъка на хора с две различни култури – първите имат културни ценности – естетически, етически, духовни и т.н. това е културата на Културните, а вторите имат само материални ценности – пари, имущество и пр. и те обикновено не ценят културата или не я разбират, защото са некултурни, бездуховни и пр. – култура на некултурните (като чуят култура и се хващат за кобура)

6. Според Жил Липовецки днес консуматорското общество се модифицира, самата консумация се “одухотворява” като големите етически въпроси стават водещи, включително и на ниво потребление. Егоизмът парадоксално се слива с алтруизма – това че се самовлюбен въобще не значи, че не се вълнуваш да живееш за другите и да отдаваш себе си за нещо повече от самия себе си, да си етичени и добър и пр. – т.е. самовлюбеният Нарцис парадоксално се слива с добротвореца Прометей – “Нарцис и Прометей са едно”.

481374_310922599034047_1303833413_nСпоред думите на Жил Липовецки: “обществото не се свежда до материалното производство и икономическия обмен. То не може да съществува без идеални схващания. Тези схващания не са “лукс”, от който обществото може да се лиши, а самото условие за колективно съществуване, което позволява на индивидите да бъдат свързани едни с други, да имат общи цели, да действат заедно. Без система от ценности няма социално тяло, способно да се възпроизвежда.” (Липовецки 2005: 126).

Новата култура на сетивното благополучие обаче отива много по-далеч от лукса и тялото, навлизайки в самото съзнание, в интимното и психологическо преживяване.” (Липовецки 2005а: 16); “колкото повече се разраства индивидуалистичното хиперконсумиране, толкова повече етически питания изскачат.” (Липовецки 2005а: 7).

“… Ние купуваме също етически продукти и оценностяваме хуманитарни дейности. Започват да се появяват продукти, отговарящи на справедливостта и общата загриженост. В днешно време се оформя все по-ясно категорията на ангажираните консуматори; асоциациите за взаимопомощ и доброволците се множат. Етическите въпроси се завръщат в центъра на онова, което занимава една въпреки всичко нарцистична култура.” (Липовецки 2005а: 6).

По повод “Нарцис” и “Прометей”, ето какво пише за егоизма и алтруизма Маслоу:

Факт е, че [психически и личностно здравите хора] са едновременно най-индивидуалистичните и най-алтруистичните, дружелюбни и обичащи човешки същества. Това, че в нашата култура поставяме тези качества в противоположните краища на един континуум е очевидна грешка, която трябва да бъде поправена. Тези качества вървят заедно.” (Маслоу 2010: 421); “Холистичен подход: нашата първа постановка гласи, че индивидът е интегрирано, организирано цяло. Това е експериментална, а и теоретична реалност, която трябва да се осъзнае” (Маслоу 2010: 86); “Важен аспект е добрите любовни отношения е (…) отъждествяване на потребностите (…) на двама души в една единствена йерархия. (…) При това положение азът се разширява, обхваща двама души и до известна степен, от гледна точка на психологията, те се превръщат в една единица, в една личност, в един аз.” (Маслоу 2010: 413)

и ето какво пише Липовецки:

Парадоксално в наши дни Нарцис и Прометей са вече едно лице.” (Липовецки 2005а: 7); “Става дума за една парадоксална култура, едновременно нарцистична и прометеевска, сенсуалистична и здравословна, хедонистична и тревожна, индивидуалистична и хуманитарна.”; “Свидетели сме на нов синтез между хедонизъм и ригоризъм, индивидуализъм и алтруизъм, забавление и отговорност.” (Липовецки 2005а: 8).

Хипермодерното общество изобщо “не е унищожило нито алтруизма, нито моралната грижа, нито негодуванието, нито ценността на любовта”. (Липовецки 2005а: 22).

И отново коментар на Петър Канев по този проблем (от книгата “Двете Европи”):

Един от ефектите на този процес е, че любовта се извежда като главна и основна ценност на хипермодерния човек – не само чрез произведенията на комерсиалното изкуство – филмите (“Любовна история”), музикалните албуми (“Любовта е по-силна от гордостта”) и книгите-бестселъри (“Любов по време на холера”), но и чрез сугестивните механизми на клиповете, рекламите и телевизионните предавания (“Море от любов”), които буквално пронизват ежедневието ни и неминуемо се отразяват на несъзнателното ни, на психиката ни, на ценностната ни система: “Любовта и луксът общо са движени от едно и също желание за вечност.”. А това означава също, че така формираната технократска консуматорска култура неминуемо се докосва и до основния общочовешки нравствен принцип на филия, до сърцето на филистичната алтернативна култура – обичта. Достатъчен е един пример – едва ли някога бракът по любов и съжителството по любов са се ценили толкова, както е в съвремието ни – любовта никога не е била на по-голяма почит, както е в днешната хипермодерна епоха.

            Следователно Липовецки ни разказва един голям разказ, според който ние не сме пред края на историята, а на прага на една съвсем нова история, чиито насоки на развитие все още не могат достатъчно ясно да се прогнозират.

            Епохата на глобалния нео-капитализъм ни изправя не само пред нови опасности, но и пред нови надежди. В хипермодерността технократските и филистичните парадигми понякога не са във война, а в дифузия – сливат се, размиват се, припокриват се, влияят си взаимно, общуват. Бездната между тях не само се разраства, но понякога чудодейно изчезва. Пред нас се разкриват не само апокалиптичните рискове от развитието на днешните свръхтехнологии, но и хоризонтите на едно непредвидимо ново и примамливо бъдеще, изпълнено и с обещания за консолидиране на общочовешките нравствени ценности на обичането, обещания за “нов световен етос”, за които, според автори като Ханс Кюнг, има реален шанс да станат реалност (Кюнг 2003а).”

401393_310922572367383_1218707432_n

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s