Скици от есеистични разсъждения от чернова за книга
Петър Канев
Еволюцията на човешкия вид ни е довела с течение на хилядите години на човешката история до два различни и вече генетично-заложени модела на мислене и поведение, произтичащи от социалните и биологичните разлики на двата пола, в зависимост от тяхната специализация за адаптирането и оцеляването на човешките общности в средата. Можем да предположим, че с края на културата на т.нар. събирачи и в началото на културата на лова, мъжкият пол при човеците се приспособява към хищническо и грабителско мислене, което довежда и до типично мъжката милитаристична култура на социално и полово поведение. Мъжкото мислене е последователното методично мислене на хищника, който се интересува от една единствена цел – да залови и убие плячка и развива способността да се абстрахира от всичко друго, което го отклонява от единствената му задача, докато жената, която остава да кърми и да възпитава многобройната челяд в дома е нужно да се съобразява с далеч повече и по-сложни обстоятелства едновременно и затова нейното мислене е асоциативно, неправолинейно, интегриращо и цялостно – холистично – мисленето на истинска домакиня, управителка на дома и на семейството, стопанка и майка.
Дълго време мъжкото мислене на ловеца хищник съпътства човешката история и наред с безспорно положителните му измерения за оцеляването ни и за зараждането и развитието на човешките цивилизации, то е съпътствано още от самото му зараждане с деструктивните му странични ефекти – бездушие, жестокост, скодоумие, цинизъм, студенина, безогледно насилие и експлоатация, жажда за власт и за еднолично командване над всекиго, поробване на ближния, чудовищен егоизъм, егоцентризъм и отчуждение, война, издевателства, грабежи и масови убийства. Развитието на всички тези обстоятелства доведе последната ни цивилизация в епохата на Модерността до абсурдна ситуация – човекът се превръща в заплаха за собственото си съществуване. Милитаристичното мислене и модели на поведение довежда до това, че при сегашния ни размах на технократско развитие ние сме на една крачка от парадокса, стремейки се уж да оцеляваме като се налагаме над околните, всъщност да се самоунищожим. Възниква въпросът дали не стоим пред най-голямото предизвикателство пред позната ни история на човечеството – да сменим драстично, изцяло и из основи начините ни на мислене и на поведение. Не е ли настанало вече време за край на милитаризма и звезден част за женските ценности и за женския стил на мислене и на поведение? Дали единствената спасителна алтернатива, която притежаваме не е да започнем като жените си да мислим светът като наш дом, като наше семейство и стопанство, за което сме отговорни, а не като пространство за кражба, убийства, поробване, експлоатация, за безогледен грабеж и насилие, както го мислят военните и както го мислим ние мъжете като цяло, защото сме наследили генетично характеристиките на предците ни – характеристики на ловци, грабители и завоеватели.
Изглежда, че не е напълно невъзможно дори ние мъжете да се превърнем от военизирани шайки от пирати и разбойници в крепители на семейство от отговорни майки и бащи на дома ни и планетата ни, защото вече се случвало с предците ни земеделци, които някак са успели, поне от части, да се превърнат от грабители в грижовни и далновидни стопани. Това наследство също е влязло в инстинктите ни, генетично наследени от предците ни. Дори самите ловци понякога придобиват поведението и характеристиките на стопани, които се грижат за гората като за собствена нива.
От друга страна нещата далеч не са толкова прости, колкото изглеждат в по-горните разсъждения. Обстоятелствата често превръщат жените-домакини в безогледни деспоти, а мъжете земеделци в лукави, вероломни и хитри пресметливци и използвачи. Това също е част от инстинктите ни, гена ни, човешката ни природа. Ние се оказваме пред две почти непреодолими обстоятелства – да надмогнем слепия си егоизъм и себичност в нравствено отношение и да разширим съзнанието си до нивото на далновидни и загрижени стопани. Да се случи това е единствения ни път към оцеляването ни, а то е равнозначно на чудо. Ние сме пред прага на нова революция на човешкото съзнание, подобна на тази, която ни е отличила от шимпанзетата, а може би дори още по-невероятна и непредставима. Дали такава революция е наистина възможна може да покаже единствено опита ни да я постигнем – гаранции няма, но няма и друг начин да оцелеем. Единственият печеливш коз, който имаме в тази непостижима задача е любовта ни и грижата ни към ближните ни, към живота и към всичко, което ни заобикаля. Ако заложим на този коз да обичаме всичко, което правим и всичко до което се докоснем – да го обичаме с грижата на селския стопанин към посевите и животните си, на родителя към децата си и на влюбения към любимата си, като при това даваме сърцето си и душата си, разума и чувствата си, откривателството и делата си в тази грижа, то може би ще имаме шанс да постигнем непостижимото. А дори и да не оцелеем, поне ще се отидем достойно и красиво, като истински човеци, а не като обезумели и освирепели механични кукли от голямата бездушна машина на самоунищожението ни.
Petarkanevdoktora's Blog 