Промяна в научните парадигми за действителността: стари и нови научни парадигми

Промяна в научните парадигми:

Живеем в ХХІ век. Всичко се променя. Изправени сме пред предизвикателства, каквито никога досега не са били. Знанието, културата, обществото, планетата се променят, само образованието ни и съзнанието ни изостават.

Какъв живот ни е нужен в новото хилядолетие? Все повече се нуждаем от качество на живота ни – за нас и за нашите деца. Какво означава това? Преди всичко въздух и вода, и чиста храна. Зелено пространство, в което да дишаме и да се чувстваме у дома си, където да играят децата ни. Занятие, което да ни носи радост и удовлетворение. Обич, любов и приятелство. Красота пред прозореца ни, красота вътре в нас, красота във взаимоотношенията ни. Жива човешка общност, към която да принадлежим и да изграждаме. Възможност да се изкажем, да бъдем чути, да единодействаме с другите, да участваме лично в решенията за общото ни благо. Повече демокрация, по-нова и по-жива демокрация, повече справедливост. По-малко изолация и отчуждение и повече публичност, повече комуникация, повече приятелства. Всичко това – качеството на живота ни – не е нещо, което можем да си купим или да получим наготово. То е нещо, в което трябва да участваме лично като градинари, които обработват градината си, и което изисква да го учим цял един живот.

Но дали се учим днес на най-важните неща в живота на всекиго? Учим ли истински вълнуващото по вълнуващ начин? Учим ли за най-новите проблеми и предизвикателства на епохата си? Учим ли за новата наука и за новите човешки и общностни практики, които в момента прекрояват света ни? Какво образование действително ни е нужно?

 

Новата наука изследва органичната цялост на света – тя е интер- и трансдисциплинна. Тя разглежда действителността не като разкъсана на изолирани фрагменти и елементи, отделени сякаш в „различни чекмеджета“, а като връзката и сложното взаимодействие между всички неща. Базира се на концепции като:

холизъм (цялостност),

интегрализъм (взаимосвързаност),

синергия (едновременно действие),

процесуалност (светът е процеси, които никога не завършват),

полицентризъм (светът е многообразие, в което няма само един център),

автопоеза (себетворене).

Новата наука не е отвлечена абстракция. Благодарение на нея съществуват технологии, които вече са се превърнали в неотменна част от ежедневието ни – като компютрите и новите енергийни, нано и био технологии. Тя крие големи рискове и ни изправя пред съдбоносни предизвикателства, но също така ни дава нови надежди и нови хоризонти. Всяка година възникват нови изумителни научни открития, които би трябвало напълно да прекроят представата ни за действителността, за света, в който живеем. Новата наука е ежедневна част от живота ни, но тя е и нещо повече – тя е наука за живота и наука на живота. Тя е и нова духовност, ново съзнание и нови етически въпроси към ежедневното ни битие, нови практики и примери за следване: нещо, което тепърва трябва да се случи и в новото ни образование, за да стане и то образование на живота, образование за живота ни, образование за през целия ни живот, и също така, образование – практически пример за следване.

Не е истинско и не е възможно образование и ново съзнание, което не минава през практиката, „през ръцете ни“, което не ни дава като образец реални примери, които да следваме, пише през 1969 г. известният философ на науката Томас Кун.

 

Какво е фундаменталната наука и какви са причините да знаем за нея

 

Областта от знанието, която задава научните парадигми се нарича фундаментална наука. Тя постановява основите на представата ни за реалността.

 

Думата “фундамент” означава “основа”. А думата “наука” в българския език произхожда от “учене” и “научаване”.  “Парадигма” означава образец.  В този смисъл фундаменталната наука е базовият образец за всяко учене и научаване в нашата култура.

 

Незнанието за водещите парадигми на днешната фундаментална наука не ни позволява да разбираме с ума си смисъла на това, което учим и на това, което преживяваме и “налива масло в огъня” на невежеството и “полузнанието”. А полузнанието (“папагалското знание”, знанието без разбиране) е по-лошо от незнанието, защото онзи, който не знае може да разбере, че не знае и да се научи, но онзи, който “полузнае” смята себе си за “разбирател” и шансовете му да проумее безпросветността остават минимални.

Обратното на това да имаш ум е да си безумен или да си “полуумен”. Никой не би желал да бъде такъв, но често забравяме, че умът е процес, който изисква постоянна тренировка и развитие, за да не го загубим. А онзи, който си мисли, че “всичко знае” често занемарява способността да задава въпроси и се е отказал да разбира и да осъзнава действителността, отрекъл се е от мащабите на човешките си способности и е затворил мисленето си в кибритена кутийка. Загубата на мащабите на ума и доброволният отказ да проумява могат да го направят умствено късоглед, ампотиран е от способността да вижда в перспектива и да разбира това, което мисли. Нещо повече, отказът от способността да мислиш, както твърди Хана Аренд, води и до неспособност за етическа, емоционална и естетическа преценка. Реална става опасността немислещият да се превърне в безчувствена и безнравствена “пихтия”, да деградира нравствено и емоционално и да загуби критерии за красота, за пълноценност, за смисъл и за общуване с другите, със света и със себе си. А да загубиш способността си за общуване е близо до това да загубиш себе си, да се превърнеш в пародия на самия себе си, в празна черупка с образ без съдържание.

 

Ние живеем в свят, доминиран от науката. Всяко нещо до което се докосваме и от което зависим в ежедневието си е продукт на съвременната наука. Ето защо да не не разбираме и да не знаем нищо за съвременната наука е престъпно невежество –ко спрямо нашата човешка автономност и пълноценност.

circa 1910: Albert Einstein (1879 – 1955), the German-Swiss-American mathematical atomic physicist and Nobel prizewinner, seen early in his career in a thoughtful pose. (Photo by Hulton Archive/Getty Images)

Главните въпроси, които задават двата клона на фундаменталната наука – науките за природата и науките за човека –  са същите, които поставят религиите и митологии – вечните въпроси, които поставят децата още в първия момент, когато се научат да разсъждават: какво е вселената и какво е човекът, кое е действително и какво е нереално, кое е лъжа и кое е истина, случайна ли е съдбата ни или е предопределена, от къде идваме и на къде отиваме… Тези въпроси може да изглеждат отвлечени или “детински” за невежите, но без тях не е възможно научното познание и не е възможна нито едно едно човешко знание по принцип. Именно с тези въпроси се занимава и фундаменталната наука.

 

*

 

б. Разлики между старата и новата парадигма във фундаментите на науката

 

 

Радосвета Кръстанова в статията си „Устойчиво развитие и гражданско участие. Има ли време за бъдещето“ откроява като съществени сладните характеристики на макропарадигмата на екологизма, които я отличават от остаралите парадигми на статуквото, характерно за линейното мислене на Модерността:

 

Основните характеристики на новата смислова парадигма преобръщат из основи традиционната парадигма на Модерността. Накратко, те се изразяват в следното:

• Свързаност срещу Отделеност и Обособеност
• Холистичност, Цялостност срещу Фрагментарност
• Далновидност срещу Късогледство
• Дългосрочност срещу Краткосрочност
• Интердисциплинарност срещу Тясна специализация и Профилираност
• Хоризонталност срещу Вертикалност (Кръстанова 2009)

 

 

Част от разликите между парадигмите на Модерността и на индустриализма и младите “зелени” парадигми на екологизма и устойчивото развитие могат да се обобщят в следната схема:

 

МОДЕРНОСТ-ИНДУСТРИАЛИЗЪМ	ЕКОЛОГИЗЪМ-УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ
елементарност	комплексност-сложност
Проста механична системност – машини	Сложна органична системност – организми
Фрагментаризация – разчленение на действителността	Сложна мрежа от взаимосвързаности – синергия
Алиенация – отделеност и отчужденост – изолация на обектите	Цялостност- неразчленимост на действителността – холизъм
Команден принцип на властта	Самоорганизация и автопоеза
Оценностяване на количествените характеристики	Оценностяване на качествените характеристики
Грандомания и ценност на командните елементи в системите	Ценност на малкото и на всеки един детайл от системите
Безогледна консумация тук и сега	Отговорно стопанисване с мисъл за бъдещето
Експлоатация до пълно изчерпване на ресурсите	Принцип за възобновяемост на благата и неразхищение на енергията: „ограничавай-използвай отново-рециклирай“ (reduce-reuse-recycle)
Експанзия и глобална монополизация	Локализация и ограничаване на общностите
Конфронтация и противопоставяне на всеки два елемента	Търсене на хармония, съгласие, взаимосвързаност
Милитаризъм, еднополово мъжко господство, мачизъм, агресия и насилие	Пацифизъм, равнопоставеност на половете, мир и диалогичност
Цинизъм и безстрастност	Емоционалност и защита на нравствени ценности
Униформизация, обезличаване и конформизъм	Оценностяване на вяска форма на многообразие, на различието, на личностното начало
Егоцентризъм – само аз съм важен и само аз съм ценен	Екоцентризъм – всичко е важно и затова аз съм ценен
Ценност на машината	Ценност на човека и на живота
прекаленост	умереност

Тези противоположни характеристики на старите и новите ценности и начини на мислене са пряко свързани с разликите между старата наука и новата наука, между старите и новите научни парадигми.

 

 

СТАРА НАУКА – от Нютон до 19 век, учим я в училище	НОВА НАУКА – от Айнщайн до ХХІ век – тепърва трябва да я осъзнаем
Време – според старата наука времето е безотносително и вечно, постоянно и независимо от нищо измерение на вселената – то тече с винаги еднаква скорост и винаги от минало към бъдеще.   Пространство – според старата наука пространството е измеримо, винаги и навсякъде еднакво, безкрайно, непроменимо и вечно и като такова няма нищо общо с времето или с други фактори.	Според Обща теория на относителността на Айнщайн и новата наука след нея време и пространство изобщо не съществуват като отделни самостоятелни измерения във вселената. Това, което съществува е времепространство (на гръцки хронотоп) – т.е. времето и пространството са едно и също нещо. От там следва, че движението в пространството е движение във времето и че самото времепространство не е с постоянни параметри, а зависи от други фактори – от скоростта на движение, от силата на гравитацията, от енергийни измерители и др. Времепространството не е вечно и неизменимо – то се е родило, някога не е съществувало, а също така и може да изчезне, може да бъде унищожено, то се е изменяло, изменя се и ще се изменя. Така например вече е научно доказано, че бързото движение в пространството води до бързо движение във времето. Ако обикаляте орбитата на Земята със скорост близка до максималната възможна – тази на светлината – то докато за вас е изтекла едва 1 минута, долу на Земята ще са изминали 100 години, и когато се приземите долу вие ще сте си все така млада, но ще заварите вашите внуци в старчески дом… Това е научна фантастика, но е доказано, че ако пътувате с бърз самолет времето по вашия часовник се различава от времето на неподвижните хора, които си стоят на земята с няколко милисексунди, а понякога и със секунди (зависи от скоростта и от продължителността на периода, с който се движите с тази скорост). Доказано е дори че когато се движите с автомобил, вие се движите и по-бързо във времето от тези, които са седнали някъде и не се движат, което означава, че докато часовника ви се движи по-бързо, същевременно вашето лично биологично време тече по-бавно, отколкото на човека, който е седнал неподвижен на пикник под някое дърво. Доказано е, че за човек седнал на пейка и за човек, форсиращ със състезателен автомобил в един и същи град – този с автомобила вижда изгрева на слънцето по-рано с няколко милисекунди, отколкото този, който е седнал неподвижно. Времепространството е подчинено и на други физически закони освен скоростта на движението – например на силата на гравитацията – при изключително голяма маса материя – не само, че материята се смачка в под свръх тежестта на собствената си маса, но и времепространството се изкривява и се смачква – пространството и времето (времепространството) могат напълно да се смачкат при свръхголяма гравитация и дори да изчезнат, премазани от тежестта… “Мястото”, където времепространството е изчезнало, защото се е смачкало се нарича “черна дупка” или ”точка на сингулярност”.   Според Стивън Хокинг самото времепространство има две измерения – едното е познатото ни движение от минало към бъдеще (т.нар. стрела на времето), но в другото няма движение от минало към бъдеще – всичко – и миналото и бъдещето вече се е случило и се намира на една плоскост – тогава вие можете да се отправите към произволна точка на миналото или на бъдещето във всеки едни момент – такова движение във времето правим например в нашия мозък чрез нашите спомени и предчувствия. В това измерение на времето според Хокинг вселената няма начало и няма край, няма минало и няма бъдеще – има само нещо, което е всичко накуп едновременно и ние бихме го нарекли с такива думи като вечност или мигновеност…
Според старата наука МАТЕРИЯТА е изградена от материални частици, цялата вселена е изградена от материални частици. Материалните частици имат следните характеристики – те имат собствена маса (тежест) и собствена самостоятелна траектория на движения и са подчинение на физическите сили и закони. ЕНЕРЕГИЯТА представлява скоростта на движение на материалните частици – колкото по-бърза е тази скорост, толкова по-голяма енергия отчитаме. Енергията е изградена от материални частици, които се излъчват като вълни с постоянна скорост, колебаеща се на постоянни интервали – например електрическата енергия е изградена от електрони, но тези електронни текат в общ поток като вълните в морето и ли в реката и не се държат като самостоятелни частици, а като вълни и за това ние наричаме електрическия ток енергия, а не материя, въпреки че в същността си той е поток от материални частици – електрони. Този ток, както и всяка енергия, няма своя собствена маса, нито собствена посока на движение – той си върви само на право, а не може да завива или да се отклонява, а  също и не можете да го премерите колко тежи, защото не тежи.	След нобеловата награда за откритията на Пригожин и Стенжер новата наука има съвсем друго разбиране за материята и енергията, а именно: материята е частен случай на енергия – основното са вълните и енергията, а не материалните частици. Материалните частици сами по себе си са създадени от енергия и представляват особена форма на вълна – “самотна вълна” solitary wave. Странното явление самотни вълни е открито и описано още през 19 век. При силен трус във воден басейн може да се породят вълни, които са сами самички, не са чест от голям поток от редуващи се вълни, а се движат сами. При това те не се движат направо. Могат да завиват, да променят посоката си, да ходят, където си искат. И на всичкото отгоре те не отшумяват, а си стоят все едни същи и продължават да си се движат и да съществуват самостойно, без да се променят, докато не се разбият в нещо. Най-печално известните самотни вълни са цунамитата. Самотните вълни само изглеждат като вълни. Според Пригожин те всъщност имат всички характеристики на материалните частици – имат собствена непроменима маса (може да ги измерите колко тежат, едно цунами може да се премери колко тона тежи) и собствена самостоятелна и променлива посока на движение. Изследвайки научната главоблъсканица дали частиците на светлината – фотоните – са материя или енергия, след като се държат хем като частици, хем като вълни едновременно, Пригожин стига до извода, че те са всъщност самотни вълни и за това са хем вълни, хем частици – преходна форма между вълните и частиците, между материята и енергията. От там се стига до извода, че както цунамито се поражда от силно земетресение, така и самите материални частици се пораждат от силни енергийни импулси. Те се пораждат не от други частици, а от самата енергия. Но щом е така, възниква въпросът от какво се състои материята, а и самите вълни – енергията, ако не от малки материални частици? Отговор дава суперструнната теория. Според нея най-малката съставна част на частиците са струни от времепространство. Това се единици времепространство, които не са постоянни, а се държат като вълни – идват и затихват на микро импулси, варират и трептят, ако се изразим по-поетично “свирят музиката на вселената и на съществуването”. От тази гледна точка цялата вселена в основата си е музика, симфония от времепространствени трептения – и тази музика на времепространството създава и материята, и вълните и енергията едновременно.
Според старата наука вселената е вечна и неизменима, а физическите сили и закони, които действат в нея също са вечни и неизменими.	Според новата наука вселената не е вечна и неизменима – тя някога не е съществувала, после се родила, после се развивала и разширявала, в момента продължава да се разширява и някога на края ще умре и ще изчезне – или ще се смачка от собствената си гравитация или ще се разреди до крайност, ще изстине до неподвижност и ще се разпръсне без следа във времепространството. Също така и силите и физическите закони във вселената не са вечни и неизменими – те се изменят в една черна дупка – там те вече или не съществуват или са съвсем други. Те са се изменяли и със самото развитие на вселената от раждането й до сега. Според теорията на Пиер Ален за холографската вселена всъщност самите сили, които действат във вселената и самите физически закони в действителност не са тези, които ние виждаме и отчитаме, а са съвсем други. Ако се намирахме в друга точка на вселената, а не на Земята, там щяхме да виждаме и да отчитаме съвсем други сили и физически закони. Това как възприемаме силите и законите на физиката зависи от перспективата, от която ги гледаме. Ако гледаш една китайска шапка от горе от птичи поглед ще виждаш кръг. Ако я гледаш от страни, ще виждаш триъгълник. А тя всъщност не е нито едното, нито другото, защото реално представлява триизмерен конус. Същото е и с физическите закони и сили – те не са това, което виждаме и което отчитаме за тях, совите не са това, което са. Погледнато от такава перспектива неща, които ни се струват абсурдни и невъзможни всъщност са напълно възможни и дори се случват. Това, че ние не можем да ги видим и отчетем не отменя факта на случването им. Излиза, че явления като телепатия, телекинеза, телепортация или дори пътуване във времето може да не са паранормални, а да са физически, просто ние не можем да видим тяхната нормалност и физичност, заради лошата ни перспектива на гледане. Те това е теорията за холографската вселена.
Старата наука няма никакво обяснение за живота, а това е така, тъй като животът е органика, а не механика, а старата наука се опитва да обяснява всичко не с органични, а с механични модели – за това и не може да даде убедително обяснение. Пръв Пастьор доказва, че животът не представлява механизми и че не може да се зароди по механичен начин, не става така, като бихме си направили часовник или друга машинка. Не можем да направим живот, освен като самите ние се размножаваме. Живот произлиза само от живот…	Според новата наука животът е свръхсложна органична система, която по парадоксален начин при определени условия “измамва” третия закон на термодинамиката, преодолява ентропията. Всички механични (или термодинамични) системи все някога се развалят и умират, защото при работата си винаги изразходват повече енергия, отколкото могат да възстановят и защото са подвластни на физическите сили, които ги рушат. Животът като такъв не се разваля и не умира, а тъкмо напротив – усъвършенства се и се размножава. Как става така и как хем действа третият закон – този за ентропията, хем не действа и бива преодолян от органичните системи? По следния начин – отделният жив индивид е подчинен на смъртта (на ентропията, на третия закон на термодинамиката), обаче той е кодирал информацията за всичко в себе си с един кодов език – този на четирите аминокиселини в молекулата на ДНК. Този езиков код става език, реч, инструкция, писание, “книга на живота” и се превежда на други “биохимични” езици – той представлява една инструкция, как се тъче органична материя – инструкция която служи, за да се приведе в действие – в действието на самовъзпроизвеждането, следвайки инструкциите на кода. Самото ДНК, когато се износи се самокопира в нова неизносено и така до безкрай. Живият организъм се размножава и така животът продължава да съществува и да е млад чрез децата и внуците ни, въпреки че ние като индивиди неминуемо се износваме и остаряване. С този хитър и сложен способ – на самовъзпроизваждането, на самокопирането, на размножаването животът всъщност преодолява един физически закон без да го нарушава – закона за смъртта – ентропия – защото умирайки той оживява в нов, така практически, ако не се наруши нужната за съществуването на живот среда, каквато е тази на планетата Земя към момента, то животът като такъв става практически безсмъртен – “живот вечен”…  Именно и това е най-характерното за органичните системи, с което те качествено се различават от механичните-термодинамични системи. Когато се каже, че нещо е органично или живо се имат предвид тъкмо тези характеристики.   Размножаването на човешките култури – това е образованието…

Advertisement